Синтия Виктор
Вълшебната кутия (35)

Тридесет и четвърта глава

От апартамента на Ели Казарски до ресторанта на Седемдесет и пета улица имаше малко повече от миля. Джоуи се бе запътила към „Рос, Дженингс“, а Елизабет трябваше да свърши нещо лично. Докато вървеше, си повтаряше, че трябва да си подготви нещо като реч, но думите просто не идваха. Разкъсвана между сериозността на онова, което бе научила за баща си и ужасяващата перспектива за онова, с което можеше да се сблъска, тя просто не смееше да планира каквото и да било.

Изпълни я щастие при вида на надписа „Хей, там“ върху навеса над входа на ресторанта. Някаква двойка слезе от едно такси и мъжът отвори вратата пред жената, с която беше. Всичко това бе успокояващо познато.

„Може би не трябва да се чувствам чак толкова спокойна — помисли си нещастно тя. — Може би отсега нататък ще бъда просто един от минаващите наблизо хора, просто един от многобройните клиенти, дошли да вечерят.“ Което нямаше да се случи никога. Ако онова, от което се страхуваше, се превърнеше в истина, никога нямаше да понесе да види отново ресторанта.

Пое си дълбоко въздух и застана пред един от прозорците. Вътре беше препълнено с народ. Приближи се още една крачка и се взря съсредоточено.

И го видя. Питър стоеше малко встрани и разговаряше с някакъв човек със зелена риза, обърнат с гръб към Елизабет. Смееше се. Усети пробождане в стомаха, комбинация от страх, желание и радост. Прекрасната гледка на неговата усмивка, на спокойната му стойка, на начина, по който косата падаше върху челото му, я обгърна като топлата вода във ваната.

Моля те, нека не съм разрушила всичко — помисли пламенно младата жена.

Питър погледна към нея и очите им се срещнаха през стъклото. Тя се усмихна. Той се усмихна бегло в отговор и насочи отново внимание към разговора си.

Не, не — помисли си Елизабет, — не е възможно. Моля те, нека не е чак толкова безразличен към мен, че да не може да ми отдели нищо повече от един кратък поглед. Най-вероятно не бе я познал. Свали слънчевите очила и се приближи още повече до прозореца.

Движението й привлече вниманието на младия мъж и той погледна отново към нея. Този път не отклони очи. Взира се в продължение на няколко секунди, с изписано на лицето изумление, което се смени с шок. Тя се усмихна отново, този път широко. Без да отделя очи от нея, той постави длан върху ръката на своя събеседник, каза нещо и тръгна. Видя го как си проправя бързо път през тълпата на бара. След това вратата се отвори и той се озова пред нея, достатъчно близо, за да го докосне.

Сграбчи я за раменете.

— Това си ти, наистина си ти, нали? — попита припряно той.

Елизабет кимна.

— Слава Богу, че си добре.

Затвори очи от облекчение. А след това, сякаш си бе припомнил нещо, ги отвори и я пусна, а изражението му стана дистанцирано и безлично.

— Е, радвам се, че се получи — заяви хладно той. — Поне вярвам, че се е получило.

Усмивката се изпари от лицето й.

— Аз не бих го определила по този начин, но все пак благодаря.

Тонът й бе като ехо на неговия.

Питър я оглеждаше от горе на долу и отбелязваше всички промени във външността й.

— Значи, това е новото ти лице?

— Ами, да. — Надяваше се, че не е забелязал колко бе съкрушена от хладния му прием. — Може да се каже, че съм нова.

Не успя да разчете изражението на очите му.

— Просто се отби, за да ме видиш?

— Всъщност, аз…

Не довърши мисълта си. Старата Елизабет щеше да кара в този дух още няколко минути, заради фасадата. А след това щеше да продължи по типичния за нея начин и нямаше да позволи да видят колко е разстроена. Тя обаче вече не беше същата.

— Питър, моля те. — Гласът й бе пълен с емоциите, които сдържаше, — знам, че си ми ядосан. И не мога да те виня за това. Но докато бях принудена да се крия, осъзнах колко силно се нуждая от теб.

— Нуждаеш се от мен ли? — повтори решително младият мъж. — За какво? Може би като компания за някое парти? Или да вземеш назаем колата ми?

Елизабет се почувства така, сякаш я бе зашлевил.

— Питър, за Бога, опитвам да ти кажа, че те обичам. Винаги съм те обичала.

— Готова си да се върнеш, за да подновим нещата пак по стария начин, така ли? — Кръстоса ръце пред гърди. — Не, благодаря, но не.

Младата жена знаеше, че звучи отчаяно, но не й пукаше.

— Не, не така. Признавам, че те държах на разстояние. Но моля те, опитай да ме разбереш. Аз самата едва сега започвам да проумявам. През всичките тези години аз бях пазителката на баща си. Не можех да си позволя да се разсейвам, да имам свой собствен живот, своя собствена истинска любов, тъй като това щеше да ме отклонява от основната ми мисия. Знам, че звучи налудничаво. Но истината е такава. Това е тъжната истина, която остава, след като се премахнат всички външни слоеве. Не можех да си позволя да имам нещо или някой, които да намекват за нелоялност от моя страна. — Чувстваше се изтощена. — Това е нередно при всякакви обстоятелства, — завърши тъжно тя, — но е особено патетично след всичко, което научих за него.

Питър стисна устни.

— И значи сега вече се предполага, че всичко помежду ни ще бъде наред? Ти изчезваш, без да ми кажеш къде или за колко време; нямаш ми достатъчно доверие да споделиш с мен дори това.

— Не исках да те излагам на риск, да те карам да лъжеш.

Той се обърна с намерението да се върне в ресторанта.

— Довиждане, Елизабет.

Тя го проследи вцепенено с поглед как влиза през вратата и се смесва с посетителите.

Най-големите й страхове се бяха превърнали в истина. Не можеше да поправи грешките си. Беше избягала, тъй като тогава й се бе струвало най-подходящо да го отстрани пренебрежително. Не беше обяснила нищо, дори не бе обещала да се върне.

Навела глава и стиснала слънчевите очила и дръжката на дамската си чанта, тя побърза да се отдалечи от ресторанта и закрачи по улиците, обзета от сляпа паника. Аз унищожих единственото, за което бях достатъчно умна да се държа през всичките тези години — мислеше нещастно тя. — Колкото и заблудена да бях, със сърцето си осъзнавах, че не трябва да прогонвам Питър от живота си. Този път обаче успях да го прогоня веднъж завинаги.

Страхуваше се да не избухне в сълзи насред улицата. Играта на послушно момиче бе станала автоматична, но покрай нея почти не бе останало ред да бъде истинско човешко същество. С Питър понякога бе забравяла да бъде съвършената Елизабет и той я бе обичал, въпреки всичко. Той бе единственото реално нещо в живота й. Само дето вече нямаше да бъде част от нейния живот.

Зави зад ъгъла, без да знае къде отива; просто имаше отчаяна нужда да върви нанякъде. И тогава внезапно спря.

Не можеше да позволи това да свърши така. Гневът му бе съвсем естествен при дадената ситуация. Имаше право да бъде вбесен. Не можеше да очаква просто да падне в обятията й, изпълнен единствено с благодарност, че се е върнала. Беше се лъгала, като си бе въобразявала, че ще бъде толкова лесно. Ако възнамеряваше сериозно да си го върне, трябваше да направи всичко, което се налагаше при тези обстоятелства.

Обърна се и тръгна обратно в посоката, от която идваше. Когато наближи ресторанта, видя с изненада Питър, застанал пред входа. Трябва да бе излязъл, след като си бе тръгнала. Беше с гръб към нея, така че не я забеляза.

— Имаш право, знаеш ли.

Младият мъж се обърна, щом чу гласа й.

— Абсолютно си прав — додаде припряно Елизабет. — Аз не заслужавам още един шанс. Но не ми пука. Въпреки всичко искам още един шанс.

Той продължаваше да я наблюдава мълчаливо и безизразно.

— Да бъда без теб е най-лошото нещо на света — възкликна тя. — Моля те, прости ми. Трябва да ми простиш. Няма да ти позволя да не ми простиш.

— Какво искаш от мен? — проговори най-сетне той.

— Всичко. Искам брак. Искам деца. Искам дом. И всичко това искам да го имам заедно с теб.

Питър се приближи до нея и я погледна право в очите.

— Сигурна ли си? — попита дрезгаво той.

Младата жена го целуна в отговор.

— Сто процента.

Ръцете му вече я обгръщаха.

— Свободна ли си да дойдеш вкъщи веднага?

Тя направи гримаса.

— Съвсем скоро ще бъда свободна. Но първо трябва да направя още едно нещо. — Отдръпна се. — Ще се видим след няколко часа. И тогава ще остана завинаги с теб.