Синтия Виктор
Вълшебната кутия (4)

Трета глава

— И така, какво мислите, мисис Рос? — Адел Феленбах бе присвила напрегнато устни, когато подаде скицата на стигаща до пода рокля с меко падащи поли в преливащи се пастелносини и зелени тонове. — Ще постигнем ли търсения ефект?

Моли огледа внимателно листа.

— Мисля, че за това ще е нужна някоя по-тежка коприна — рече тя, като затвори за момент очи, сякаш си представяше как ще подходи към боядисването на всички тези метри плат.

Роклята щеше да бъде разделена на части и върху всяка една от тях щеше да има изобразена някоя пасторална сцена. Тя щеше да бъде невидима за повечето зрители, но щеше да дава обща представа за царствения и същевременно — земен образ на главната героиня.

— Напомня ми на Писаро — заяви най-сетне мисис Рос; отвори очи и погледна отново рисунката. — Ще поработя над нея и до вторник ще можеш да видиш резултата.

— Чудесно — отвърна Адел и остави скицата на своята събеседничка, преди да излезе от ателието.

Моли се приближи до натежалите от книги полици, които покриваха напълно една от стените на стаята. След кратко търсене сред илюстрираните книги с внушителни размери, измъкна някакъв учебник по история на изкуството и отвори на съдържанието. Тук е — помисли си тя, когато показалецът й се спря на „Стадо крави на пътя към Шу, Понтоаз.“ На въпросната страница откри рисунката на малко френско селце; меките цветове предизвикаха у нея същото усещане, което бе описала Адел Феленбах. Безупречен модел за първата европейска поръчка на Моли. Първата поръчка извън Ню Йорк — доуточни наум тя с нарастващо вълнение.

Като използваше репродукцията за база за сравнение, започна да нахвърля щрихите с цветни моливи. Рисуваше и си мислеше какво заплащане щеше да поиска за тази работа. Нямаше да бъде единствената дизайнерка на костюми, която щеше да представи свой модел, в това нямаше ни най-малко съмнение. Въпреки че доста малко хора вършеха тази работа, конкуренцията беше жестока.

— Хей, ъъъ, Моли, какво ще кажеш за една чаша кафе? — заекна нервно Майкъл Уийвър, като влезе в ателието й.

Тя вдигна поглед, изненадана от внезапната му поява. Той беше скулптор. Ателието му се намираше един етаж под нейното и Майкъл се отбиваше малко по-често, отколкото й се искаше, но сърце не й даваше да му го каже. Страхът и уязвимостта в големите му кафяви очи като че ли винаги молеха: „Обърни ми внимание, не ме наранявай, обичай ме.“ И макар в негово присъствие да изпиваше винаги известно неудобство, не можеше да не му обръща внимание. Днес й се стори, че не бе мил тъмните си коси от няколко месеца. Не по-малко мръсни бяха и дрехите му, не само опръскани с гипс, ами и с някакви петна, като че ли от храна. Моли изпита съжаление и отвращение в еднакви пропорции, както в повечето случаи, когато го видеше, но точно сега нямаше време за него.

— Съжалявам, Майкъл — отвърна тя с по-голяма радост, отколкото изпитваше в действителност. — Но имам работа, с която трябва да привърша до довечера.

Лицето му моментално прие извинително изражение.

— О, разбира се, ти наистина си, заета, искам да кажа, и аз никога не бих ти попречил, никога…

— Докато говореше, той отстъпваше заднишком към вратата. Щом престъпи прага, спря и я погледна отново. — Може би утре…

— Всъщност, Майкъл — започна да обяснява тя, — ако получа работата, за която се старая, след няколко дена ще трябва да напусна града, а преди това ще трябва да свърша толкова неща…

Не довърши мисълта си с надеждата, че той ще разбере. Тъй като знаеше колко е чувствителен, очакваше да види разочарование, но не и гнева, който зачерви лицето му. Той обаче се овладя веднага и замести това изненадващо изражение с прекалено широка усмивка.

— Когато кажеш, Моли — рече той и най-сетне се обърна и затвори вратата след себе си.

Погледът й остана вперен към мястото, където го бе гледала допреди малко. Остана шокирана от откритието, че бе изпитала страх от него; по тялото й се разля облекчение от факта, че си бе тръгнал.

Нямаше време обаче да мисли за Майкъл, затова се съсредоточи отново върху работата си. Местеше очи ту към репродукцията на Писаро, ту към скицника. Щеше да изрисува картините по полата със сгъстена анилинова боя, след това да прекара през пара плата и да го изпере. За следващия слой щеше да повтори отново целия този процес.

Когато завърши скицата, тя изглеждаше наистина много хубава. Напълно подходяща за пиеса, чието действие се развива във Франция през XIX в. — помисли тя, доволна от работата си. Остави скицника и се приближи до мивката, която стоеше самотно на стената срещу полиците с книгите. Зад вратата до нея имаше тоалетна и душ.

Моли обичаше ателието си на Деветнайсета улица. Тук, на шестия етаж на старата сграда, тя се чувстваше повече у дома си, откъдето и да било другаде. Изми боята от ръцете си и напълни чайника, който стоеше върху котлона край мивката. Водата завря и тя изпита вълнението, което се появяваше винаги в началото на всяка нова работа.

Огледа със задоволство ателието. Преди петнайсет години дори не бе предполагала за съществуването на професия като оцветяване на театрални костюми. Нито, че ще има карта като член на „Локал 829“ на Съюза на сценичните художници. Колко дълъг път бе изминала, докато стигне дотук!

Всъщност бе истинско чудо, че можеше изобщо да напусне дома си, камо ли да мисли за пътуване до Париж. Колко години бе прекарала, затворена в апартамента, неспособна да отиде дори до аптеката отсреща на улицата или на родителска среща на някое от момичетата?

През първата година след сватбата си с Джак си бе дала сметка, че се чувства удобно само в двустайния апартамент на Амстердам Авеню, който бяха взели под наем. Когато на следващата година забременя с Елизабет, откри, че съпругът й с мъка успява да я измъкне и отведе на регулярните посещения в женската консултация. При раждането на бебето издържа да остане в болницата четирийсет и осем часа, само защото Джак стоя неотстъпно до нея през цялото време.

След това престана изобщо да излиза. Ужасяваше се, изпадаше в паника само при мисълта за всички тези хора и този шум, от мисълта, че може да се изгуби.

Постепенно всичко започна да й тежи. Прекарваше дълги часове в сън или просто лежеше на леглото, измъчвана от постоянно изтощение. Не можеше да прави нищо. Не можеше дори да усеща нищо. За Елизабет, а после и за Джоана — тя се роди две години по-късно — се грижеха различни бавачки. Джак бе успял да намери лекар, който да идва в дома им за редовните прегледи по време на бременността, а за да я отведат в болницата за раждането се наложи първо да я упоят. След като се преместиха в сегашното си жилище с изглед към Грамърси Парк, Моли не излезе от него в продължение на години. Целият й свят се ограничаваше до апартамента, а Джак, децата и жените, които ги гледаха, бяха горе-долу единствените хора, с които говореше.

Всеки миг от всички тези години се бе срамувала от себе си. Усещаше, че дъщерите й растат далеч от нея. Можеше да ги прегръща и да постои известно време с тях, но се чувстваше прекалено уморена за нещо повече.

И нямаше сила да промени каквото и да било в това отношение. Струваше й се, че е погребана жива, че земята я притиска. Когато мисълта за самоубийство започна да я преследва прекалено упорито, реши да потърси помощ. В продължение на няколко месеца ходеше на психиатър… по телефона. След това той посещаваше дома им в продължение на две години, за да работи с нея. Едва тогава вече бе готова да рискува да се покаже навън за първи път. И действително имаше прогрес, макар и бавен и постепенен.

О, колко години само изгубих — помисли си тя, отпусна се тежко на един стол и закри очи с длани. Чувството за вина не й даваше мира дори сега, след толкова време. Колко дълго само не бе дала нищо нито на децата, нито на съпруга си. А Господ й беше свидетел, че искаше много да можеше да им даде всичко, бе копняла да бъде нормален човек, който живее нормален живот. Но през онези години й беше ужасно трудно да се усеща като част от нещата. И винаги я бе преследвала сянката на собственото й детство, на нейните родители.

Потъна още по-дълбоко в стола си, натежала от спомените. Каквито и щастливи мигове да бе имала в голямата къща в Ривърдейл, игрите със съседчетата, ходенето на училище, мечтите, които я бяха обземали, когато опитваше роклите и обувките с високи токчета на майка си…

Всички те бяха изгубени. Заличени от ужасния следобед през онзи понеделник, деня, за който не си позволяваше никога да мисли.

Какъв смисъл имаше да го прави, запита се уморено тя. Това бе тогава. Преди повече от трийсет години. Трийсет години, през които бе станала съпруга на Джак и той я бе защитавал, може би дори я бе защитавал прекалено много. И продължаваше да се грижи за всичко. Като че ли нито едно от онези страшни неща не се бе случвало.

От толкова време беше заедно с него. И избягваше болката, погребваше спомените. Което означаваше, че бе погребала също така и всички останали чувства. Това обаче си бе нейният живот. Нито по-добър, нито по-лош от живота на другите.

О, престани — смъмри се тя.

Чайникът започна да свири и Моли се изправи. Извади от малкото шкафче керамична чаша и пакетче ментов чай. Наля в чашата вряла вода и потопи пакетчето, докато течността стана светложълта. После се върна на работното си място. Чаят беше горещ за пиене, затова само вдъхваше аромата му. Духна няколко пъти и отпи голяма глътка.

Не беше се чувствала толкова изолирана и безполезна откакто Корин Фонтен я бе издърпала иззад сцената в училището на Джоуи. Усмихна се при този спомен. Беше се случило в годината преди Джоуи да завърши „Мериман“. Водена единствено от инстинкта си, тя бе решила да оцвети костюма на главния герой на представената от децата пиеса. Роклята, която Лесли Фонтен носеше в ролята на Фиона при първото й романтично преживяване, беше с прекрасен пурпурен цвят, но под светлините изглеждаше бледа и безжизнена. Моли си бе представила колко красива би била с истинска боя; бе съчетала пурпурните и светлосините тонове така, че да придадат блясък и живот на полата. Беше казала на учителя по драматично изкуство, че така материята ще изглежда много по-богата. И всичко се бе получило безупречно; цветовете на пирена навеждаха на мисли за мъгла и вечност по начин, по който обикновеният плат не би могъл да го направи никога.

След представлението майката на Лесли Фонтен бе помолила да ги запознаят. Оказа се, че била режисьор на едно шоу в малък театър на Втора улица и пиесата представяла нощни клубове от Харлем от четирийсетте години.

— Старая се да представя едновременно екзотичното и трагичното — бе обяснила Корин, — и мисля, че бихте могли да нарисувате онова, от което се нуждаем. — Честно казано — бе добавила тя, — професионалните художници на костюми биха стрували цяло състояние.

Тогава Моли бе чула за първи път, че рисуването на костюми може да бъде професия. А фактът, че нямаше да й платят, изобщо не я бе смутил; в крайна сметка Джак изкарваше предостатъчно пари. Освен това момичетата вече бяха пораснали, така че имаше доста свободно време.

Съгласи се с готовност, макар да не знаеше какво точно да очаква. Остана изненадана обаче, когато откри колко забавна е работата. Месец-два по-късно й се обади един от хората, с които се бе запознала зад сцената.

— Моят художник на костюмите е задържан в Милано! — бе възкликнал Грегъри Боренстайн. — Моля ви, моля ви, трябва да ми помогнете да се измъкна от тази безизходица!

Пиесата на Боренстайн се игра на Бродуей. Внезапно Моли се озова на работа в света на професионалния театър. Занимаваше се не само с пиеси, ами и с опери и балети. Обади се на двама други художници и ги помоли за разрешение да ги наблюдава, като работят и да се учи от тях. Малцина бяха специалистите по оцветяването на театрални костюми, така че изведнъж се озова с множество проекти. Нае ателието на Деветнайсета улица, когато Джоуи започна третата година от обучението си в колежа. По това време Моли вече работеше усилено, срещаше се със свой кръг от приятели.

И това я беше променило. Знаеше го. Малко по малко бе започнала да си позволява да чувства. Тъга, когато изгубеше желана работа. Възторг, когато някоя рокля станеше както трябва. Продължаваше да изпитва вина заради Елизабет и Джоуи. Ако в ранната им възраст не можеше да им бъде емоционална подкрепа, сега пък рисуването я ангажираше дотолкова, че често биваше недосегаема физически.

— Привършвам поръчка за Франк Мичели — бе обяснила тя, когато Елизабет я покани да отидат на вечеря. — Трябва да привърша обработката с пара на балната рокля — бе отвърнала едва снощи, когато Джоуи й се бе обадила от кантората на бащината си фирма.

Не можеше да обвинява момичетата, ако изпитат раздразнение, но наистина се стараеше много. Някой ден щеше да намери време да компенсира пропуснатото време.

Изпи последната глътка чай и си наложи да не мисли повече. Действаше й депресиращо да се изпълва с подобни съжаления. Просто трябваше да запази доброто разположение на духа. Сега не беше моментът да се предава пред тъмнината, която може би все още бе останала някъде в нея. Остави чашата в мивката и се върна при скицника. Вече й бяха дошли нови идеи — малко розово в корсажа, още един пласт морскосиньо в полата.

Сега вече цялото й внимание бе съсредоточено в работата и то до такава степен, че звънът на телефона я стресна.

— Ало — рече разсеяно тя.

— Здравей, любима.

От милите слова на съпруга й я полазиха тръпки по гърба. Знаеше, че трябва да цени загрижеността му, но всеки път, щом я наречеше „любима“, тя се чувстваше ограничена. Така, както се бе чувствала по времето, когато бе прикована към семейния апартамент. Хваната. Затворена. Като птичка в златна клетка.

Клетка, как не — смъмри се тя. Този мъж не само бе спасил живота й, той я бе хранил, обличал и обичал в продължение на трийсет години.

— Здравей, скъпи. — Насили се гласът й да прозвучи по-топло. — Радвам се, че се обади. На път е да се случи нещо особено вълнуващо.

— И какво е то?

Знаеше, че е привлякла пълното внимание на съпруга си, което никога не бе приемала като нещо гарантирано. Колко жени, омъжени за заети мъже като Джак, биха могли да се похвалят със същото?

— Ами — рече тя, докато вълнението й нарастваше все повече и повече, — Адел Феленбах може да ме изпрати в Париж за три седмици. Не мога да повярвам!

Джак не отговори веднага и тя се запита дали точно в този момент нещо друго в кантората не бе привлякло вниманието му.

— Чу ли какво ти казах? — попита тя. — Може да работя в Париж.

— Не съм глух, Моли — отвърна Джак; тонът му бе по-остър от обикновено. — Просто не съм сигурен, че това е осъществимо.

Дъхът й секна.

— Какво искаш да кажеш? Та Франция е само на шест часа път със самолет. Хората ходят там всеки ден.

— Знам това, скъпа — заяви, вече по-меко, той, — но точно сега разписанието ми е претоварено. Най-малко до лятото не бих могъл да се отделя оттук. И освен това тя вероятно ще има нужда от теб точно сега.

— Да — промълви Моли, като се питаше защо той не можеше да разбере какво се опитваше да му каже. — Но не е необходимо да идваш. Това пътуване е свързано с моята работа. Дори да дойдеш с мен, няма да имам време за теб. Ще работя в театъра по цял ден и през по-голямата част от вечерите и веднага щом свърша, ще се метна на самолета и ще се върна. Съмнявам се, че ще имам време да изляза да вечерям някъде, да не говорим за разходки из града или да отида в някой музей с теб.

— Откога не ме искаш със себе си? — попита той; гласът му внезапно бе станал момчешки.

— Не става въпрос дали те искам с мен, а за това, че пред мен се отваря цял един нов свят. Такава възможност се дава веднъж в живота. Това сигурно можеш да го разбереш — съзнаваше, че думите й надали щяха да го успокоят. Смени внимателно тона си, като намали максимално ентусиазма в него. — Винаги съм обичала да бъда с теб, Джак, и ти го знаеш. Ако можеше да дойдеш с мен, всичко щеше да бъде наистина прекрасно.

За момент изпита омраза към себе си. Това, което говореше, беше лъжа. Вълнуваше се страшно при мисълта да бъде сама в Париж и да работи за такава великолепна продукция. Дори бе смаяна, че мисли за това самотно пътуване с удоволствие, вместо със страх. Преди години щеше да бъде немислимо, щеше да надхвърля и най-необузданите й мечти. Джак обаче изглеждаше толкова уплашен всеки път, когато тя създаваше впечатление, че се отдръпва. Трябваше да го разбере.

Не беше сигурна дали успя да го успокои с думите си. Отсреща я посрещна пълно мълчание. Най-сетне, когато съпругът й заговори отново, копнежът в гласа му бе толкова осезателен, че почти можеше да го докосне.

— Но ние с момичетата просто няма да издържим без теб толкова дълго време, особено като си така далеч.

— Момичетата са на повече от двайсет години и живеят отделно — отговори изнервено тя. — А телефонната връзка с Париж е същата, както и при всичките ти командировки през последните три десетилетия.

Осъзна, че звучи заядливо, но търпението й бе към края си. Кой знае как, но Джак бе успял да превърне един от най-щастливите мигове в живота й в пиеса на Ибсен.

— Защо не поговорим за това по-късно тази вечер? Сигурна съм, там те чакат стотина задължения.

— Всичко ще се нареди, скъпа — отвърна неуверено той. — Ще уредим този въпрос. Почакай и ще се увериш.

Моли си отдъхна, когато затвори телефона. Джак нямаше нищо против да я замести с някоя от дъщерите им, когато имаше нужда от компаньонка за някое светско събитие. Добре де, да ме замести с Елизабет — поправи се тя, тъй като Джоуи не би придружила за нищо на света баща си. Той обаче обичаше семейството му да бъде заедно, всяко едно от трите момичета да бъде близо до него. Това й напомни внезапно за фигурките върху шахматната дъска, но тя побърза да пропъди тази мисъл. Само след минути съзнанието й бе отново погълнато от скиците пред нея.

* * *

Джак бавно остави слушалката. Тревогата, която запълзя в гърдите му, беше непоносима, както и внезапната слабост; за миг усети краката си като гумени. Видя лампичката на другата линия да светва. Знаеше, че трябва да вдигне телефона и да отговори; секретарката му нямаше да го притеснява, ако не беше важно. Но просто не беше способен да помръдне.

Как можеше Моли да мисли за подобна стъпка? Как можеше да мисли да замине на хиляди километри далеч от него и да остави помежду им цял един континент?

На вратата се почука дискретно и малко по-късно Джейн надникна през нея.

— Силвия Микълсън е на втора линия, мистър Рос — заяви с извинителен тон младата жена. — Стори ми се спешно.

Джак си наложи да говори.

— Задръж я. Ще се обадя след минута-две.

Веднага щом Джейн затвори вратата, той отвори шкафчето от дясната страна на бюрото, извади бутилка скоч и наля два пръста в празната си чашка от кафето. Изгълта съдържанието на един дъх, остави я и се облегна назад, в очакване да усети ефекта от алкохола. Неговата топлина трябваше да го успокои, да му помогне.

Вкусът на уискито му допадна, но безпокойството остана. Мразеше това чувство още от малко дете, когато бе опитвал да намери своя път в един свят, който желаеше смъртта му.

За Моли Европа беше Париж. Земята на чудесата. Свят, в който културата и изобилието бяха в изобилие. За Джак Европа беше Унгария. Страната, където бе роден.

Само до навършване на десетата си година той бе преживял в разкъсваната от войната Унгария толкова много неща, колкото повечето хора преживяваха за цял един живот. Родителите им бяха станали жертва на концентрационните лагери. Джак и неговият брат се бяха крили, а русите им коси и неустоимите усмивки бяха карали хората да им дават храна и подслон. Тео, който бе с две години по-малък, беше срамежлив и затворен; ако бе останал сам, най-вероятно нямаше да се справи. Затова пък Джак се ръкуваше с другите, целуваше ги по бузите, показваше, че знае какви прекрасни същества са всъщност, герои, оценени единствено от него. „Бедните ангелчета“ — чуваше ги да си говорят те, след като настаняха момчетата в ъгъла на някоя стая или върху купчина слама в обора.

Хората, които им помагаха, така и не разбираха, че децата са евреи, врагове на държавата, не виждаха нищо друго, освен големите им сини очи и златни коси. Джак от своя страна се грижеше двамата с брат му да не остават гладни, дори за един ден. Той не би позволил нищо лошо да се случи с Тео.

Усети, че трепери. Извади носна кърпа от джоба на сакото и избърса потта по лицето си; в същия момент осъзна, че това всъщност не бе пот, а сълзи.

Разбира се, така и не успя да запази Тео в крайна сметка. А си беше мислил, че след края на войната всичко щеше да бъде наред. Никога нямаше да забрави онази октомврийска нощ през 1956 година, почти десет години след като бяха оцелели от ужасите на войната. Двамата с брат му се присъединиха към студентската демонстрация срещу съветското господство. Онова, което бе започнало като подкрепа за полските революционери, които не бяха чак толкова далеч, се превърна в призив за борба за свободата на Унгария. В началото толерираха мирните демонстрации. Но по-късно през въпросната нощ полицията започна да стреля срещу демонстрантите. Двамата с Тео викаха заедно с хилядите други младежи, като заклеймяваха всички злини, които бе донесъл колективизмът, и проповядваха нуждата от възстановяването на свободата в Унгария, когато изведнъж брат му се строполи на земята; куршумът го бе пронизал право в сърцето и бе сложил едновременно с това край на общите им мечти.

Джак усети, че сълзите му потичат отново. Ядосан от слабостта си, той си наля още един пръст от скоча и го изпи. Беше оставил всичко това зад себе си, в миналото. Беше дошъл в Америка, беше се оженил за красивото момиче с белите шорти за тенис и алигатор на фланелката. Тя беше дъщерята на начумерения човек от голямата къща в Ривърдейл; беше се запознал с нея, тъй като по време на следването си се бе издържал, като косеше градините и изхвърляше боклука на богатите хора. Знаеше, че в него има потенциал. Винаги го бе знаел. Макар и да не можеше да си обясни защо. Докато не видя Моли на път за училище, притиснала учебниците към гърдите си, толкова красива, толкова чиста и спретната, типична представителка на Америка. Тя бе началото на всичко хубаво, кулминацията на мечтите му.

С крайчето на окото си зърна примигването на лампичката — знаеше, че трябва да вдигне телефона, да се справи с онова, което предстои. Не можеше да стори нищо за другото, случило се преди десетилетия.

Но мога да направя страшно много, за да опазя семейството си сега. Това бе всъщност даване на обет. И той означаваше да осигури безопасността на съпругата и дъщерите си. И да ги държи близо до себе си. Това бе единственият начин. През онзи ужасен ден преди години не бе казал пълната истина на Моли, но именно така я бе опазил.

Може би двамата не се разбираха винаги един друг, не бяха винаги на едно и също мнение. Дъщеря му Джоана пък буквално водеше война по всички начини, които знаеше. Той обаче нямаше за какво да се извинява. Той единствен разбираше напълно доколко опасен може да бъде светът.

Най-сетне усети ефекта от алкохола; напрежението в мускулите му започна да намалява. Пое си дълбоко въздух, натисна бутона и чу гласа на Силвия Майкълсън, съпругата на човека, който бе представял преди три години в случай, свързан с данъците.

— Джак, слава Богу, че си там!

Гласът й звучеше почти истерично.

— Какво е станало, Силвия?

— О, Боже, всичко.

Последва приглушено ридание.

— „Истън“ опитва да се отърве от мен — отвърна тя, след като успя да се овладее достатъчно, за да говори. — Първо скриха от мен за вицепрезидентството. Сега пък превръщат живота ми в истински кошмар.

Силвия Майкълсън беше изпълнителен директор на „Истън Текнолъджис“ от много време. Тя бе привлекателна жена и винаги бе изглеждала невероятно самоуверена и компетентна. Съпругът й бе споделил с Джак, че нейната заплата била малко по-висока от неговата собствена, което бе добре дошло по време на воденето на делото. Нещата трябва да бяха наистина доста лоши, след като Силвия, която му се бе струвала винаги малко смущаваща и студена, се намираше в подобно състояние.

— Силвия, трябва да дойдеш да поговорим. Можеш ли да го направиш днес следобед?

— По дяволите! — отвърна тя. — Аз съм в Мерилендския ни офис. Ще се върна утре късно вечерта.

— Да — промърмори Джак, докато ровеше из бележника с визитките, за да открие картичката на семейство Майкълсън. — Имам служебния ти номер. Защо не поговорим, като се върнеш?

— Онова, което имаш, е старият ми номер — отговори горчиво тя. — Дадоха офиса ми на младежа, който дойде при нас неотдавна. На мен ми дадоха едно тясно колкото носна кърпичка пространство.

— Не разбирам добре, Силвия. Казвали ли са всъщност, че смятат да те уволнят?

— О, не. Просто направиха живота ми дотолкова невъзможен, че най-накрая реших да напусна.

— А! — измънка Джак; картината вече му се бе изяснила. — Разбирам. Оръжието на деветдесетте години. — Замисли се, след което заговори отново. — На колко си години?

— На четирийсет и девет. Малко млада за подобна възрастова дискриминация.

— Очаква ли се нещо по-специално през следващите две-три години, в смисъл на възможност за купуване на акции или някакъв друг бонус? — попита той.

— Ами, да — отвърна замислено Силвия. — След двайсетгодишна работа се получават доста неща, което при мен би трябвало да стане след около година и половина.

Бинго — помисли си Джак. Подобни случаи ставаха все по-чести и по-чести. И почти винаги се случваха с хора около възрастта на Силвия. Точно по времето, когато трябваше да получат най-голямото си финансово възнаграждение, те или биваха уволнявани, или просто правеха живота им толкова неприятен, че сами да напуснат. Когато заговори отново, гласът му издаваше оптимизма — започваше да го чувства. Обичаше да намери ъгъла, който щеше да спаси клиента му.

— Знаеш ли, Силвия, това е най-грозната част от възрастовата дискриминация. Копелетата я изпълняват така, че дори дискриминираните не получават удовлетворението поне да разберат какво става. — Сега вече тонът му зазвуча гневно. — Тези кучи синове си играят с огъня. Добре, че ми се обади сега, преди всичко да е приключило.

— Какво трябва да направя? — попита тя; сега в гласа й усети повече надежда, отколкото преди малко.

Джак постави пред себе си бележник и записа съвета си, докато го изказваше гласно, за да не забрави нещо.

— Първо, събери всичко от служебната си история, до което успееш да се добереш — ежегодните отчети, онова, което евентуално е направено единствено за теб и за никой друг от останалите служещи. Опитай да си спомниш всеки коментар във връзка с възрастта ти… както и пола, впрочем. И се огледай. Кой биха могли да готвят за твоето място? Някой по-млад ли е? Готов съм да се обзаложа, че е точно така.

Чу я как си пое рязко въздух и разбра, че е засегнал някое чувствително място.

— Не мога да повярвам, че могат да постъпват така очевидно, така глупаво — заяви Силвия.

— Е, ако имат някакво чувство за финес, може и да не бъдат чак толкова директни — рече Джак. — Разпитвай. Виж дали не се е появила някоя нова длъжностна характеристика, която прилича много на твоята, но носи друго име. Обикновено този е един от най-разпространените трикове сред корпоративните ръководители. Повярвай ми, скъпа, всичко това няма да прозвучи особено красиво в съда. Обещавам ти.

— Джак — промълви топло тя, — ти ми спасяваш живота.

— Просто една работеща пчеличка сред всичките останали пчели — засмя се той, — но с мощно жило.

Усмихваше се, когато затвори телефона. Все още го можеше, колкото и неприятен да бе денят. Щеше да разреши проблема на Силвия Майкълсън така, както щеше да разреши и своя проблем, стъпка по стъпка, винаги го бе правил по този начин. Погледът му попадна върху бутилката уиски, останала върху бюрото. За момент бе готов да си налее още малко в чашата, за да отпразнува компетентността си. Но този път се отказа. Имаше работа. Беше преуспяващ адвокат и ръководна фигура в чудесна правна фирма, както и глава на прекрасно семейство. Скочът щеше да почака за по-късно.