Синтия Виктор
Вълшебната кутия (25)

Двадесет и четвърта глава

— Малко е, но не можах да направя нищо повече.

Джоуи подаде сгънатия лист. Както се бе надявала Елизабет, сестра й се бе върнала на мястото на срещата в девет часа.

— Тук съм обяснила също така защо съм включила едно или друго име.

— Благодаря. Наистина ценя жеста ти. — Младата жена заотстъпва заднишком. — А сега трябва да вървя.

— Почакай. — Джоуи затършува из дипломатическото си куфарче и извади голям плик. — Говорих с приятелката си Лайза за теб. Тя ми даде един телефонен номер. Мисля, че ще ти бъде от полза.

— Какво е това? — попита озадачена Елизабет, като посегна да вземе плика.

— Оказа се, че е добре да имаш приятели бегълци с радикални убеждения — отвърна с усмивка сестра й. — Те знаят как да се оправят дори в най-сложна ситуация. — Махна и се обърна. — Доскоро, сестричке. Не се показвай, докато не откриеш отговорите. А когато го направиш, ми дължиш една луксозна вечеря в супер ресторант.

Елизабет отвори плика и извади купчина документи и пластмасови карти. Шофьорска книжка, карта за социална осигуровка, кредитна карта на VISA и паспорт с нейна стара снимка. Един Господ знае как бе успяла да се снабди с тях.

И всичко беше на името на Стейси Хюбърт.

Елизабет вдигна поглед, но сестра й вече не се виждаше. Ето защо значи я бе попитала какво име използваше.

Не знаеше дали бе повече изумена, отколкото трогната, или обратно. Изобщо не беше в характера на Джоуи да направи нещо за нея. Със сигурност не й е било лесно да свърши толкова бързо всичко това, а и не е било никак евтино. Подобно великодушие от страна на сестра й я развълнува до мозъка на костите. Ако сега тя бе на моето място, дали и аз щях да направя същото за нея? — запита се тя.

Тръгна. Да, мисля, че щях да го направя. Но отчасти — само защото аз съм голямата сестра. Винаги е било мое задължение да оправям нещата. Винаги съм действала на автопилот и съм правила всичко необходимо, за да запазя семейството. А Джоуи е постъпила така, само защото го е пожелала.

Изненада се, когато усети, че очите й се напълниха със сълзи. Никога не бе предполагала колко щастлива би я направил фактът, че сестра й все пак има някакви чувства към нея.

Пъхна плика под мишница и разгъна жълтия лист, върху който Джоуи бе написала имената на хората, които според нея биха имали интерес да навредят на Моли. Прегледа го, докато вървеше, тъй като нямаше търпение да научи колкото може повече. Днес следобед беше отишла да огледа ателието на майка си, което се даваше под наем, с брокерката от една фирма за продажба и отдаване под наем на недвижимо имущество. Беше се представила за художничка от Калифорния и бе разгледала подробно помещението, но нищо не й се бе сторило странно или не на място. Молеше се списъкът на сестра й да се окаже по-продуктивен.

На първо място в него фигурираше името на Хектор Ривера. Спомняше си го смътно. Беше работил като портиер в жилищния блок на родителите й. Според Джоуи, Моли била информирала управата на кооперацията, че преди шест месеца той се явил пиян на работа. В деня, в който бил уволнен, във фоайето между двамата се разиграла грозна сцена.

Следваше името на Върна Ниемън, която се издържала с рисуване на костюми. Моли я бе измествала на няколко пъти, тъй като бе спечелвала обявения конкурс и бе получавала поръчката вместо нея. Джоуи бе изброила трите въпросни продукции, като обясняваше, че Моли споменала специално за тези случаи, тъй като Върна била приела доста лично загубите. Елизабет не бе чувала нищо за това. С удоволствие откри, че сестра й бе написала адреса и телефонния номер на жената.

Измислих извинение за пред татко, за да го накарам да ми позволи да взема тези данни от телефонното тефтерче на мама — бе написала Джоуи.

Майкъл Уийвър беше трети поред. Той бил художник и ателието му се намирало под ателието на Моли. Тя споделила с Джоуи, че нещо я смущавало в него през последните няколко месеца. Всеки път, когато се появял в ателието й, тя изпитвала особено неудобство, нещо, което преди не се случвало никога. Не ме питай какво означава това — бе написала сестра й, — но той определено отговаря на условията, които ми постави за съставянето на списъка. С мама не сме обсъждали повече този въпрос.

Последно бе описанието на някакъв четирийсетгодишен бездомник, който прекарвал доста от времето си край жилищния блок на родителите им. Джоуи го описваше с дълга, мазна коса и облечен с черен шлифер. Моли споменавала понякога за него, защото бил душевно болен и често изливал гнева си върху нея, когато минела покрай него. Моли споменала за него следобеда, в който той станал, за да я ритне, докато си вървяла. Това я уплашило и разстроило силно, както заради самия ритник, осъществен между другото с всичка сила, така и заради омразата в очите му. Синината останала на прасеца й месеци след това.

Елизабет не бе чувала за този инцидент. Поклати глава. Боже, тя наистина не знаеше почти нищо за всекидневието на майка си.

Вдигна очи и установи с изненада, че наближава „Ноу Хоу Стар“ — мястото, където трябваше да се срещне с Кент Патърсън. Първоначалният й план бе да седне пред някой компютър, за да направи справки за Рийда и за останалите четирима от списъка. Познанията й за компютрите обаче се ограничаваха до електронната поща и даването на инструкции на служителите и другите помощници във фирмата. Нямаше да бъде достатъчно, за да се добере до имена и адреси. Само човек, който бе на ти с тази система, щеше да знае как да получи достъп до наистина ценна информация, и то — бързо.

Отвори вратата на ресторанта и влезе. Вътре имаше много хора и беше шумно. Взря се в посетителите през очилата си и прокара пръсти през косите; усещаше, че започва да привиква към намалената им дължина. Май че ще я оставя толкова дълга — помисли си тя. По-лесно се поддържа в затвора — обади се някакъв вътрешен глас.

— Престани с това — прошепна разпалено тя.

— С какво да престана?

До нея се бе приближило едно момиче с руса опашка и меню в ръка — очевидно метр д’отела.

Елизабет се усмихна.

— С нищо. Просто спорех със себе си.

— Аз го правя непрекъснато — отвърна през смях момичето. — Ще желаете ли маса?

— Всъщност имам среща с един човек. — Младата жена огледа помещението. Кент беше там, седнал пред една маса в далечния край на ресторанта, и прелистваше някакво списание. — Видях го, благодаря.

И тръгна към него. Той посегна към бутилката бира пред себе си, вдигна поглед и я видя. Изправи се, като се усмихна широко, и захвърли на масата списанието, брой на „Пърсънъл къмпютинг“.

— Моята тайнствена гостенка. Заповядайте при мен, мис Стейси, и кажете какво мога да сторя за вас.

Можеш да ме прегърнеш и да ме целунеш. Думите се появиха толкова неочаквано в главата й и с такава сила, че за момент се уплаши, да не би да ги е произнесла на глас. Потисна заплашващия да избликне смях.

— Нека просто си поговорим няколко минути, какво ще кажеш? Ей така, за нищо конкретно.

— Дадено. Какво ще пиеш?

— Чаша портокалов сок със сода.

Той подсвирна тихичко.

— Аз самият не бих могъл да се справя с повече от едно-две от тези питиета. Трябва да ти се признае, че си голям пияч.

Младата жена се засмя.

— Абсолютно вярно.

Кент даде сигнал на сервитьора, като поръча и още една бира за себе си. А после впери очи в нея, като оглеждаше лицето й, косите, раменете. Поглъщаше всеки сантиметър от нейната особа. Тя се размърда на мястото си, почувствала се неудобно под погледа му.

— И така…? — попита тихо той.

Тя свали бавно очилата и ги сгъна.

— Току-що се преселих тук. Засега съм отседнала в стая, където ми дават закуска. Все още не съм се ориентирала добре, но тук определено ми харесва.

— Откъде идваш?

Реши да се придържа към фактите.

— От покрайнините на града. Което, както знаеш, си е направо равносилно на друг град. Никога не съм прекарвала кой знае колко време тук.

Патърсън я изгледа с любопитство.

— И кое причини тази внезапна промяна в интересите?

Елизабет сви рамене.

— Започна да ми доскучава.

Той отпи от бутилката „Ролинг Рок“, която сервитьорът бе поставил пред него.

— Толкова просто, така ли? — попита той; очевидно не й вярваше.

— Почти.

Пъхна върха на пръста си в напитката и завъртя ледените кубчета.

— Семейството ти в Ню Йорк ли живее?

— Да.

Отпи от чашата си.

— Е, от всичко това научих едно голямо нищо за теб — заяви той и скръсти ръце върху масата като ученик. — Но няма опасност да питам.

— Нека да чуем какво имаш да кажеш ти — подметна тя.

Направи й впечатление колко дълги и тънки са пръстите му и й се прииска да протегна длан и да ги докосне. Вземи се в ръце — смъмри се тя.

— На трийсет и пет години съм, не съм се женил, нямам домашни животни, нито странни навици. Занимавах се с незначителни неща, за да се издържам, докато се отдавах на страстта си към ските в продължение на няколко години. Работата с компютрите просто ми се предостави сама. Добър съм в нея и тя ми допада.

Спря, за да отпие от бирата си. След това се приведе напред и я погледна право в очите.

— И, вече съвсем точно по въпроса, с радост ще ти помогна да откриеш каквото и да било, за когото и да било. Не е кой знае какво — информацията си е тук и само чака някой да я вземе. Приемам, че имаш основателна причина да желаеш да направиш тази справка, но дори да нямаш, можем да погледнем на това като на среща, на възможност да бъдем заедно и да си пъхнем носовете в живота на твоите приятели или евентуално — врагове. Не си длъжна да обясняваш причината.

— Наистина ли? — Пое си дълбоко въздух. — Страшно много улесняваш нещата за мен. Трябва да получа информация за четирима… не за петима човека. Просто да разбера какво в тяхното минало може да има отношение към мен. Обещавам ти, става въпрос за добра кауза.

— Твоята кауза е и моя. — Постави някакви пари на масата, като се изправи и й подаде ръка. — Ще тръгваме ли, мадам?

— Къде отиваме? — попита тя и стана на свой ред.

Кент наклони леко на една страна глава.

— Онова, което ти е нужно, изисква известно усамотение, не мислиш ли? Отиваме у нас. На две преки оттук.

— Разбира се — кимна тя.

Младият мъж се разсмя.

— Преди да си се изнервила във връзка с отиването ни в апартамента ми, нека си припомним кой кого помоли? Просто ще застанем пред компютъра, както съм ти обещал.

Елизабет се усмихна.

— Разбира се.

Сигурно изглеждам като последна глупачка — помисли си тя, като тръгна пред него. — Хващам го на улицата, заявявам най-безочливо, че искам да го използвам, а след това се облещвам от уплаха, когато предлага да изпълни желанието ми. Какво ми става?

Знаеше много добре отговора. Ако не беше толкова привлекателен, и тя нямаше да бъде така нервна сега. Уплашена съм повече от онова, което мога да направя аз, отколкото от това, което може да направи той. Като смених цвета на косите си, трябва да съм си сменила и възрастта. Чувствам се на дванайсет години.

Тръгнаха заедно. Кент поддържаше безобиден разговор, а Елизабет се бе съсредоточила върху това да не допусне някоя грешка, която да я издаде. Оказа се, че апартаментът му е обширно таванско помещение. По-голямата част от съдържанието му бе скрита зад прегради. В предната част имаше няколко тапицирани с кожа фотьойла на колелца и три огромни бюра; върху всяко едно от тях имаше по един компютър и богат асортимент книжа и книги, натрупани на безредни купчини, които заплашваха да се срутят всеки миг.

Кент затвори входната врата и се настани пред най-близкото бюро.

— И така, кой е контестант номер едно? — попита той, като се завъртя към нея. — О, ако искаш да пиеш нещо, заповядай, обслужвай се. Кухнята е там.

И посочи най-общо към останалата част от таванското помещение.

— Благодаря — отвърна младата жена и придърпа един стол до него. — Искам да разбера някои неща за една жена на име Рийда Матайъс. Р-И-Й-Д-А. Адвокат е в „Рос, Дженингс и Трент“. На четирийсетина години, живее в Манхатън. Трябва да науча историята й. Има ли нещо странно в миналото си? Или е напълно почтена гражданка?

Пръстите на Патърсън вече препускаха по клавиатурата.

— Случайно да знаеш осигурителния й номер?

Тя поклати глава.

— Няма проблем. — Пишеше толкова бързо, че дори не успяваше да го види какво прави. — Първата задача е да получим достъп до компютъра, съдържащ информацията по националните престъпления. Той е предназначен да се ползва от правозащитните органи, но частните лица също могат да се възползват от него срещу определена такса.

— Ти спадаш ли към някоя от споменатите категории? — попита изненадана Елизабет.

Събеседникът й се ухили.

— Не. Аз съм по-скоро към категорията на авантюристите. Ние можем да получим достъп почти навсякъде.

— О!

Не можеше да се каже, че е в положение, което й даваше право да критикува.

— Рождената дата би ни била от огромна помощ.

Обърна се очаквателно към нея.

Елизабет понечи да отвърне, че не знае, но се поколеба. В кантората бяха правили тържество по случай рождения ден на Рийда. Кога беше станало това? Започна да се рови из паметта си. Валеше сняг, това го помнеше. И беше около Коледа.

— Сетих се — възкликна тя. — Двайсет и четвърти декември. Всички си тръгнахме за празника веднага след партито.

— Партито ли? — попита Кент.

— Хммм… няма значение. Двайсет и четвърти декември. Ако не се лъжа, тя е на четирийсет и шест.

Патърсън направи някакви бързи сметки наум.

— Това означава, че е родена през 1952 или 1953 година. Добре — додаде той, без да отделя поглед от екрана. — В компютъра с информацията за националните престъпления има субпрограма, наречена „Трите И-та“ — Интърстейт Идентификейшън Индекс. Като разполагаме с име и рождена дата, можем да разберем в кои щати е бил арестуван техният притежател. Както и щатският идентификационен номер на арестувания.

— Какво?

— Номерът на Щатското полицейско бюро за разследвания — обясни Кент, като продължаваше да пише. — Човек получава такъв, когато го арестуват. Така ще разберем и осигурителния номер и по този начин ще получим достъп и до друга информация. В „Трите И-та“ се намират фонетичните варианти на името, както и информация дали съответната личност е използвала други имена и кои точно са били те. Ще отидем в кредитните компании, за да получим адреса, взетите заеми, семейното положение, настояще и минало. Можем да научим страшно много неща, почти всичко. Лексис-Нексис ще ни запознае както с личната, така и с кредитната история — недвижимо имущество, съпрузи, рождени дати и други подобни.

— Страхотно.

Стана й неудобно задето не бе обръщала почти никакво внимание на начина, по който персоналът на фирмата се бе снабдявал с необходимата информация. Обеща си да навакса пропуските си в това отношение веднага, щом се върне в „Рос, Дженингс“… ако изобщо някога се върнеше. Едно голямо ако.

— Ето ни и нас. — Посочи името на екрана. Рийда Матайъс.

Бавно зачетоха информацията за живота на Рийда, страница след страница. Елизабет бе сред комисията, която я бе интервюирала, преди да я наемат на работа, така че бе виждала автобиографията й. Рийда бе пропуснала да отбележи няколко от работните си места в правни фирми в и около Ню Йорк. Те се оказаха напълно законни, уважавани фирми, както големи, така и средни по размери. Всичко това озадачи младата жена. Не виждаше защо един адвокат не би споменал за работата си на подобни престижни места… освен ако не искаше да скрие нещо. Рийда бе живяла на няколко различни адреса в Манхатън, Ню Джърси и Уестчестър. На Елизабет броят им й се стори доста голям, но в това нямаше нищо незаконно.

— Влизаме в Нюйоркската част на архивите по гражданско и наказателно право — обяви Кент и пръстите му отново започнаха да се движат пъргаво по клавиатурата. — Ще видим дали няма някакви доклади срещу нея.

Намръщи се, докато четеше появилите се върху екрана редове.

— Бинго! — Усмихна се и посочи напред. — Някоя си Мариан Линдън е дала под съд Рийда за емоционален тормоз през 1993 година.

Младата жена пое купчината страници, които Патърсън бе принтирал от предишната информация. Прелисти ги, за да открие къде бе работила Рийда през 1993 година. Ето: „Шафър, Линдън и Медоус“ на Трето Авеню.

— Линдън — произнесе тя. — Нали името на жената, дала под съд Рийда, беше Линдън? Вероятно това е една от съдружничките във фирмата, или съпругата на един от съдружниците.

Кент вече бе предприел следващата стъпка.

— „Харли Линдън — зачете от компютърния екран той, — роден през 1943 година, един от основателите и съдружниците в «Шафър, Линдън и Медоус», 1981 година.“

Елизабет придърпа по-близо до него стола си.

— Значи Мариан е съпругата му. Или по-скоро е била. „Разведен с Мариан Либоу Линдън, декември 1993 година.“ Добре, добре.

— Винаги би могла да се обадиш на въпросната Линдън и да я питаш за какво е ставало дума.

— Точно това си мислех и аз — отвърна младата жена. Погледна часовника си. — Смятам обаче, че да я събудя в един през нощта не би било особено разумно от моя страна, особено ако искам да я предразположа, за да открие душата си пред мен.

Кент замълча. Усещаше погледа му върху себе си. Столовете им бяха близко един до друг и под такъв ъгъл, че коленете им се докосваха. Внезапно Елизабет осъзна колко близо бяха един до друг и за натиска на крака му в нейния.

— Един часа достатъчно късно ли е, за да сложим край на тази част от срещата ни? — попита тихо той.

Сърцето й биеше толкова силно, че просто нямаше как да не го чува и Кент.

— Много мило от твоя страна, че се съгласи да ми помогнеш — успя да изрече тя.

— Не го направих, за да бъда мил. — Пое нежно едната й ръка и сплете пръстите си с нейните. — Направих го, за да си помислиш, че съм мил.

Лицето му се приближаваше бавно към нейното. Младата жена усети нетърпение; знаеше, че щеше да я целуне.

— И аз наистина… мисля, че си мил — прошепна тя. — Много мил.

— Това е добре — промълви в отговор той.

Клепачите й се затвориха, когато устните им се срещнаха. Целунаха се, дълбоко, като станаха от местата си, за да се притиснат един в друг; ръцете й се обвиха около врата му, неговите я обгърнаха през кръста.

За момент й се прииска да избяга. Уязвима съм, защото съм самотна — помисли си тя. В съзнанието й се появи лицето на Питър и това за малко не я накара да се отдръпне. Но когато ръцете на Кент я прегърнаха, разбра, че няма да устои. Започна да отвръща жадно на целувките му. Придвижиха се до широката кушетка няколко крачки по-нататък; дланите му галеха гърба й, гърдите, лицето.

— Стейси — шепнеше той. — Стейси.

За момент тялото й замръзна, но след това прогони всяка мисъл за измамата, за Питър, за това, че тя самата вече не знаеше коя е. Когато устните му се спряха върху шията й, Елизабет въздъхна продължително и се отдаде на желанието си за този непознат.