Синтия Виктор
Вълшебната кутия (21)

Двадесета глава

Ето я и нея.

Елизабет знаеше, че трябва да се раздвижи, да пресече улицата и да отиде при Джоуи, но просто не можеше да се накара да направи първата крачка.

Хайде — сгълча се тя. — Нейната помощ ти е необходима, колкото и неприятно да ти е да го признаеш. Освен това, ако не го направиш сега, утре отново ще трябва да чакаш тук появата й.

Перспективата още една вечер да трябва да се разхожда напред-назад по алеята срещу фирмата на баща си бе достатъчно неприятна, за да я накара да се раздвижи. Пресече забързано улицата. Сега вече сестра й вървеше само на няколко крачки пред нея; вероятно целта й беше спирката на метрото.

Джоуи носеше кожена чанта, натъпкана с папки и други книжа. Беше със семпла морскосиня рокля и обувки със същия цвят. Елизабет сведе поглед към бялата тениска и тензухената пола, които бе купила от магазина за дрехи втора употреба, както и към провесената на рамото кожена торба с дълги ресни; усмихна се при мисълта, че сега двете си бяха разменили ролите. Знаеше колко мрази сестра й да се облича по подходящ за един корпоративен адвокат начин. Цялата тази работа несъмнено бе истинско мъчение за нея.

Когато завиха на ъгъла Елизабет усети, че сега й се предоставяше много добра възможност да я заговори. Малко пред тях се виждаше отворената към входа на жилищна кооперация врата. Хвана сестра си за ръката и я дръпна в тъмния вход.

— Хей…

Джоуи понечи да извика, изгубила равновесие, но като видя кой я бе хванал, сподави възклицанието си. В продължение на няколко минути се взира безмълвно в жената пред себе си.

— Елизабет?

— Да, да, аз съм — побърза да отвърне тя. — Трябва да поговорим.

— Божичко, с какви коси си само! — Огледа дрехите й. Взря се в старомодните очила и се усмихна. — Да не би да живееш насам и да си изскочила с домашните си дрехи?

— Много смешно.

Елизабет си напомни да не се заяжда с Джоуи, а да кара по същество.

Сестра й от своя страна внезапно сякаш си спомни причината за това облекло.

— За Бога, защо изчезна така? Да не си си изгубила ума? А сега ми се разхождаш като някоя побъркана в тези дрехи. Те ще те разпънат на кръст, ако те хванат.

— Слушай — възкликна настойчиво Елизабет, — наистина имам нужда от твоята помощ.

— Знаеш, че с тази постъпка ти потвърди вината си пред целия свят. Да избягаш, е равносилно на признаване на вината.

Елизабет не отговори.

— Елизабет? — Сега сестра й изглеждаше объркана. — Ти не си… нали не си? Искам да кажа, възможно ли е ти…

Младата жена я съзерцаваше студено.

— Би трябвало да те зашлевя за това.

Джоуи я погледна смутено.

— Извинявай. Искам да кажа, не съм помислила и за момент, че би могла наистина… Но ти знаеш, че не можеш просто да избягаш и да накараш всички да си кажат: О, да, цялата работа е от ясна по-ясна. След подобна постъпка вече никой няма да те сметне за невинна.

— Виж, не мога да остана дълго тук. — Елизабет се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — Ето от какво имам нужда.

Лицето на Джоуи придоби сурово изражение; сестра й не бе благоволила дори да отговори.

— Ти беше много по-близка с мама от мен — продължи Елизабет.

— Така ли мислиш? — отвърна саркастично Джоуи.

Елизабет не обърна внимание на хапливата забележка.

— Направи ми списък с имената на хората, които биха искали да я наранят, да й отмъстят или нещо от този род. Знаеш какво имам предвид.

— Полицията вече ме пита за това.

— Не ме интересува какво е питала или не е питала полицията — възкликна с досада младата жена. — Те ме мислят за виновна, така че няма да се занимават с никой друг. Трябва да открия истината, преди да са ме хванали, тъй като след това ще забравят за тази работа. Казала ли си им за някой, който си заслужава да огледат по-добре?

Сестра й сви рамене.

— Мисля, че не. За никой не съм се сетила.

— Е, помисли по-добре. Ще те чакам, да речем на същото това място, утре вечер в девет, и бих искала да ми дадеш приготвен списък. Всичко, за което се сетиш.

— Но това е смешно. Ти си една отегчителна нюйоркска адвокатка, а не детектив. Не знаеш как да откриеш един убиец.

На Елизабет й се прииска да я разтърси здраво.

— Добре, нека поставим нещата по този начин. Колкото по-скоро ме оправдаят, толкова по-скоро ще се върна в „Рос, Дженингс“. И тогава ще можеш да се махнеш от Ню Йорк, което, сигурна съм, нямаш търпение да направиш.

— Абсолютно вярно. Но първо трябва да свърша една работа за една приятелка.

— Една работа ли? Четох вестниците, Джоуи. Революционерката, обвинена в убийство ли имаш предвид?

Сестра й застана неподвижно.

— Точно така.

— Е, може би тя ще ми даде няколко съвета относно това как да живея като бегълка. — Елизабет сви рамене. — Със сигурност ще имам нужда от тях.

Раздразнена, Джоуи понечи да каже нещо, но се отказа, след като размисли върху току-що казаното от сестра й.

— Какво, по дяволите, правиш?

— По-добре да не знаеш. Достатъчно е да кажа, че сега плащам в брой. Но нямам документи за самоличност, тъй като трябва да използвам фалшиво име. Като в роман на Кафка.

— И кое е това име?

Елизабет я изгледа скептично.

— Какво значение има?

— Любопитна съм.

— Добре. Стейси Хюбърт.

— Стейси Хюбърт. — Издиша шумно въздуха от гърдите си. — Божичко, това е пълна лудост.

Елизабет постави длан върху ръката й.

— Ще ми помогнеш ли? Моля те. Не казвай на никого, че си ме видяла и изготви въпросния списък.

Джоуи поклати отвратено глава.

— Направи ме съучастничка. Страхотно.

— Ще го приема за „да“. — Младата жена се усмихна. — Как е татко?

Сестра й присви очи.

— Както винаги татко е добре. Запътил се е към гроба с това пиене, но все още успява да се представя за велик защитник. Не знам как си се примирявала толкова време с това му поведение, още по-малко — с некачествената му работа вече от години.

Усмивката изчезна от лицето на Елизабет. Тя се обърна с намерението да си върви.

— Утре вечер в девет — рече троснато тя на раздяла.

Чу как Джоуи измънка:

— Да, да, да.

Елизабет скърцаше със зъби, докато пресичаше тичешком улицата. По дяволите сестра й. Питаше се дали можеше да постъпи толкова долно, че да не дойде. Тя бе последният човек на Земята, от когото би желала да зависи. Но бе може би единствената, способна да я спаси от този кошмар.

Не ме предавай, Джоуи — молеше се наум тя. — Не е възможно да ме мразиш толкова, че да съсипеш целия ми живот. Поне се надявам да е така.

Тръгна към центъра на града. Преди да вземе в ръце списъка на сестра си, искаше да провери онази, която подозираше сама. Баща й може би смяташе непохватните аванси на Рийда Матайъс за плоски, дори и глупави, но Елизабет виждаше нещата по друг начин. Беше забелязала как Рийда наблюдава Джак, когато минеше край нея, начина, по който накланяше на една страна глава и го съзерцаваше по време на работните срещи. Цялото й поведение в негово присъствие й се струваше странно. Особено я смущаваше случаят, когато я бе чула да отменя поръчката за изпращането на цветя за Моли.

Беше се сетила за Рийда като за възможна извършителка едва една нощ, когато бе лежала във вилата в Мейн, неспособна да заспи. Оказа се изненадващо лесно да си представи как тази жена решава да премахне Моли от пътя си, за да освободи Джак. Представи си дори как Рийда отива в апартамента на родителите й и застрелва Моли. Може би преувеличавам онова, което виждам в поведението й — размишляваше тя, — но тогава, за цветята, бях решила, че съм прекалено подозрителна, а се оказа, че съм била права.

Вдигна поглед; установи с изненада, че вече се движеше по Двайсет и трета улица. Бързаше напред, носена от тълпата. Пред нея вървяха майка и дъщеря; очевидно малкото момиче беше облякло дрехите си за тренировките по балет. Отзад не можеше да се прецени точно, но Елизабет предположи, че детето е на шест-седем години. Беше с бяло трико и бяла пола, с розови чорапогащник и гуменки. През рамото си бе преметнало розова раничка с рисунка на котка. Несъмнено балетните й пантофки са вътре — помисли си младата жена, като наблюдаваше как майката преметна ръка върху раменете на дъщеря си и, като се усмихна, се наведе да я целуне по темето, докато вървяха.

Спомените я върнаха към балетния й рецитал, когато бе на единайсет години. Бяха й дали соло и след като го изтанцува, баща й се бе приближил до края на сцената, за да й подари букет от рози с дълги дръжки, увити в целофан и завързани с широка розова пандела. Това бе незабравим момент. Майка й, неспособна — или, както бе смятала тогава Елизабет, нежелаеща — да напусне къщата, естествено го бе пропуснала. По-късно, когато с баща й се бяха прибрали, Моли я очакваше, за да я поздрави. Момичето бе опитало да избяга от разтворените й обятия, но майка й все пак се бе навела и, също като жената пред нея, я бе целунала по темето. Струваше й се, че може да се види, стиснала здраво цветята, облечена в светлосинята си балетна рокля, с прибрана на топка коса, украсена с миниатюрни бели цветчета. Едвам бе изтърпяла целувката на майка си и бе побързала да се качи в своята стая.

Определено никога не съм била особено мила с теб, мамо — помисли си с натежало сърце тя. — А откакто си умряла все още не съм плакала за теб.

Целта й се намираше пред нея. „Кийстрок“ беше компютърен бар, място, където човек можеше да хапне нещо, седнал пред компютър. Беше чула за него от една жена по време на игра на тенис преди няколко месеца. Както бе обяснила тя, ако човек желаеше да общува, можел да поговори с хората около себе си. В противен случай можел да мълчи като пън и да се забавлява както реши. Точно от такова анонимно занимание имаше нужда сега Елизабет.

Влезе вътре. Заведението беше пълно с народ и шумно. И това бе напълно естествено, тъй като по това време хората излизаха от работа. Не беше избрала най-подходящия момент. Тръгна към задната част. Мина покрай бара към редицата компютри, поставени върху дълъг тезгях до стената. Посетителите, седнали върху високи табуретки, бяха погълнати от картините и думите върху екраните пред себе си. Не искаше да рискува, като остане дълго на едно толкова многолюдно място в очакване някой от компютрите да се освободи. Може би беше по-добре да се върне отново по-късно.

Обърна се да излезе и забеляза, че някакъв човек я наблюдава. Той стоеше само на няколко крачки от нея, с бира в ръка. Беше облечен с дънки и дънкова риза, а кестенявите му коси бяха хванати на къса опашка. Беше изумително красив. Сивите му очи я пронизваха. Младата жена усети, че стомахът й се сви, когато й се усмихна небрежно.

— Нищо чудно, че не желаете да чакате — рече той достатъчно силно, за да го чуе. — Отворено е цяла нощ.

Елизабет се обърна; не искаше да му даде възможност да я огледа — и без това бе видял предостатъчно. Макар да бе прекалено късно, тъй като очевидно той вече бе я разгледал на воля. Излезе забързано и продължи нетърпеливо към усамотението и сигурността на наетата под наем стая. Обърна се, за да се увери, че не я следва. Не видя никой.

Чувстваше се по-добре като вървеше; не искаше да бъде хваната в капан, докато се вози в автобус или такси, където някой можеше да доложи за нея, преди да бе разбрала какво става. Всекидневието й бе досега толкова заето, че не й бе оставало кой знае колко време да ходи пеш между следващите една след друга срещи. А това занимание й бе наистина изключително приятно дори при тези обстоятелства. „Отсега нататък ще ходя повече пеш“ — реши тя. Веднага след това обаче се усмихна мрачно. Стига „отсега нататък“ да включваше нормални дейности като ходене на делови срещи. Вече й се струваше, че старият й начин на живот бе потънал безвъзвратно в миналото.