Синтия Виктор
Вълшебната кутия (11)

Десета глава

Напрежението, което бе чувствала цялата сутрин, нарасна още повече, когато наближи входа за артистите на театъра. Беше мислила толкова много за Денис Фоули след последната им среща, че се чувстваше изключително неудобно. Не — поправи се тя, — по-скоро унизена. Твърде смущаващо бе, че неговият образ и спомените за разговора им нахлуваха непрестанно в мислите й. Никога досега не й се бе случвало подобно нещо.

Беше решила, че всичко щеше да отзвучи с времето. Нямаше причина да се види с него отново, тъй като бе приключила работата си за тази продукция. Вчера обаче й се обадиха да отиде да поправи оцветяването на костюма, с който Анита танцува по покривите по време на песента „Америка“. Както бе обяснил саркастично режисьорът, приятелят на един от изпълнителите сметнал за необходимо да огледа по-отблизо рисуваните на ръка костюми. Но не сметнал за необходимо да остави чашката си с кафе, докато прави това. И сега роклята имала голямо кафяво петно в предната си част. Очевидно бе съсипана.

Моли го бе уверила, че ще отиде там още на другата сутрин. Но онова, което караше стомаха й да се свива, не бе нанесената на дрехата повреда. Перспективата да се озове отново лице в лице с Денис опъваше нервите й. Молеше се поне да не се държи като глупачка. Може би щеше да има късмет и той нямаше да бъде там точно днес.

Стана така обаче, че Денис бе първият човек, когато видя като влезе. Не можа да повярва на щастието, което изпита, когато очите му светнаха при вида й.

— Моли — възкликна той, като се приближи и взе ръката й в своята, — нямаш представа колко се радвам. Не се зарадвах, като съсипаха костюма, но определено съм доволен, че това те доведе отново при нас.

Приятно й бе да усети дланта му.

— Не мисля, че публиката ще приеме версията за огромната страст на Анита към кафето. Ще видя какво мога да направя.

Моли се усмихна; надяваше се да не забележи нервността й.

— А съществува ли шанс — додаде тихо той, — по-късно да излезем заедно на вечеря? На Четирийсет и седма са открили ново заведение, което се надявах да опитаме.

Моли отмести поглед, окончателно объркана. Той ме кани да излезем — помисли си тя. — Боже мили, какво да правя сега?

Всяка нейна клетка искаше да каже „да“. Вече си представяше как двамата седят на една маса пред бутилка вино и разговарят. За нея това бе райска картина. Но тя, разбира се, не беше свободна да излиза на вечеря с него или който и да е друг мъж. Беше омъжена за Джак. Светският живот вече не е за мен — едвам не избъбри тя.

Не се и опита да прикрие съжалението си.

— Не мога — прошепна тя. — Съжалявам, не мога.

Той се вгледа в лицето й, а след това кимна и се усмихна.

— Разбирам. Въпреки че съжалявам. Исках да поговорим по работа. Догодина ще правя пиеса, чието действие се развива в Ирландия непосредствено след края на Втората световна война. Богато семейство с две големи дъщери. Последната творба на Кевин О’Хара. Има доста сцени на открито и трябва да създам такова впечатление върху малката сцена.

Дъхът й секна при перспективата да работи отново с него.

— Защо да не направя за начало няколко скици, а след това да поговорим в по-големи подробности?

Денис се наведе и я целуна леко по бузата. Сърцето й за малко не изскочи от гърдите, когато усети устните му върху кожата си.

— Може да вечеряме заедно друг път — отвърна тихо той.

Проследи го с поглед, докато се отдалечаваше. Боже, как само й се искаше да го повика. Да му каже, че е размислила, че можеха да излязат на вечеря и след това да отидат, където пожелаеше той. Тя обаче остана на мястото си като вкаменена, силно развълнувана и объркана. За нея бе толкова необичайно да усеща желание, че не знаеше какво да прави с него. Знаеше само, че е едновременно страшно и прекрасно.

* * *

Моли се събуди внезапно, мокра от пот, и отвори очи в мрака. Постави едната си ръка върху сърцето; то препускаше като побесняло. Едва след няколко секунди успя да се ориентира къде се намира.

Обърна глава; Джак спеше с гръб към нея, като дишаше спокойно и равномерно. Отметна завивките, стана и взе пеньоар, захвърлен в долния край на голямото легло. Облече го и го завърза с широкия пояс, докато излизаше тихо от спалнята. Слезе боса до кухнята.

Запали лампата. Очите я заболяха от ослепителната белота на стаята. Кухнята бе голяма само за стандарта на Ню Йорк, но затова пък домакинските уреди в нея бяха на професионално ниво. Моли харесваше изчистените й линии. Всичко в нея беше бяло или от хром. Лично тя гледаше на това помещение като на музей на съвременното изкуство, сравнен с по-традиционния музей Метрополитън, представен от останалата част на апартамента.

Седна пред кухненската маса. От срещата си с Денис предишния ден мислеше непрестанно за всички онези самотни години, през които не бе излизала навън. Непрекъснато се връщаше към плашещата мисъл, че Джак бе напълно доволен да остави съпругата си — своята награда, както гледаше на нея той, знаеше това — под стъклен похлупак, така че единствен той да може да й се радва. Нейната агорафобия бе гаранцията, че никога нямаше да го напусне. Тогава не се бе питала как се бе справял с всичко сам — с покупките, с химическото чистене, с воденето и вземането на децата, с всяко едно от многобройните домакински и родителски задължения. Друг на негово място не би ли опитал по-рано да изведе съпругата си от къщи или да потърси професионална помощ? Знаеше отговора, но това не променяше нищо.

Никога не бе претендирала, че обича Джак Рос, но се бе съгласила безмълвно да живее така, сякаш го обича. Беше си наложила да не се вглежда в надменната природа на своя съпруг, в бездънната му нужда за повече от всичко, независимо дали ставаше дума за пари, хора или одобрение. Винаги бе знаела, че е така, просто бе отказвала да го види.

Внезапно я изпълни толкова болезнен копнеж за майка й, че почти отне дъха й. Майка й обаче бе умряла преди почти двайсет години. Трябваше да й кажа истината — помисли си тревожно тя. — Тя щеше да се оправи с нещата, не Джак. Предадох цялото си бъдеще в ръцете на този човек. Чувството на загуба бе почти непоносимо.

Влезе в дневната. Трябваше да се държа за семейството си. Каквото и да се бе случило, дори то да означаваше затвор, щях да изживея живота си така, както е трябвало. Затова пък се отказах напълно от това, което съм. Живея в собствена позлатена клетка, в непрекъснато очакване на…

Дори не знаеше как довърши мисълта си.

Беше благодарна на Джак. Той я бе защитавал, когато бе прекалено слаба, за да се справи сама. И бяха създали Елизабет и Джоуи, най-хубавите неща в живота й. Но първо на първо никога не бе искала този брак. И внезапно осъзна каква бе истината — той го бе направил заради самия себе си.

Изпита огромна тъга при мисълта за всичко, което бе изгубила. Беше само на седемнайсет години. За нея нямаше нито колеж, нито стоене до късно нощем в разговори с приятелка или гушкане с гадже. Никога не бе имала работа, никога не бе изпитала възбудата да се научи да прави сама някои неща за себе си, да оформя съдбата си.

Може би ако побързаше, все още имаше шанс да осигури някоя и друга година за себе си — време, през което щеше да бъде отново жива в известен смисъл. Момичетата бяха пораснали… вече нямаха нужда от нея. И със сигурност се бе отплатила на Джак за всичко, което бе сторил за нея.

Беше дошъл моментът да се вгледа в онзи съдбоносен ден в Ривърдейл. Да си изясни случилото се веднъж завинаги. Моли се приближи до един шкаф и извади хартия и химикалка. Седна на дивана и сложи в скута си дебела книга за подпора. В продължение на няколко минути стоя неподвижно, потънала в размисъл. После започна да пише.

Наложи се да спира на няколко пъти и да поема дълбоко въздух, преди да си наложи да продължи. Но въпреки това успя да свърши. Всяка подробност беше записана. Очакваше всеки момент да я порази гръм, задето се бе осмелила да извади наяве думите, които бе крила дълбоко в себе си толкова години. Известно време се взира в страниците със съзнанието, че държи в ръцете си момента, в който бе изгубила своя живот, своята независимост.

Слънцето изгряваше, когато тя стана, стиснала здраво листите. Щеше да ги скрие, а след време вероятно щеше да ги покаже на дъщерите си.

Обзе я огромно облекчение, докато изкачваше стълбите, за да се върне в спалнята. Толкова лека и млада не се бе чувствала от много отдавна. Беше време да отиде в ателието. Чакаше я работа.

Аз съм свободна — помисли си смаяна тя. — Най-после съм свободна.

* * *

Моли и Джак помахаха на семейство Норман, които се качиха в таксито. Стояха пред „Клодиоу“ на Лексингтън Авеню, където бяха вечеряли. Джак беше особено благоразположен, след като се бе нахранил. „Особено пък след като изпи четири-пет уискита“ — помисли си Моли и се намръщи. Предпочиташе да е трезв за разговора, който се канеше да подхване. За нещастие вече бе почти невероятно да го открие в трезво състояние.

Знаеше, че през последните няколко години бе започнал да пие все повече и повече, но не бе обръщала внимание на този факт. Сега обаче положението бе по-различно. Всичко беше различно.

— Нека да походим малко пеш, Джак — предложи тя, като го хвана за ръката.

Той я погледна; лицето му бе почервеняло от изпития алкохол.

— Защо? Има достатъчно таксита.

Моли го подръпна леко за ръкава, за да бъде по-убедителна.

— Виж каква прекрасна нощ. Освен това искам да поговорим. Чистият въздух ще ни се отрази добре. Моля ти се.

Той сви леко рамене.

— Добре.

Свиха в една странична улица и извървяха няколко метра в мълчание, като се наслаждаваха на топлия нощен въздух. Моли продължаваше да го държи за ръката, докато търсеше най-подходящите думи, с които да започне. Те обаче не идваха. Въпреки това нямаше избор; трябваше да го направи.

— В последно време си мислех… — подхвана колебливо тя.

— Това никога не е добра идея — пошегува се съпругът й.

Сдържа раздразнението си от неговата забележка и започна отново, този път направо по същество.

— Знам, че ще ти стане неприятно от това, но няма как да го избегнем. Ценя всичко, което стори за мен, наистина го ценя. Бяхме заедно много дълго време. Но настана моментът да сложим край на този брак. Аз имам нужда от това.

Ето, беше го казала. Пое си дълбоко въздух в очакване на неговата реакция.

Той обаче само се позасмя и продължи да върви напред.

— Моли, накъде биеш?

— Не, не, имам предвид точно това, което казах. — Погледна го. — Искам развод.

Джак спря и я изгледа.

— Не говориш сериозно, нали? Това трябва да е някаква шега.

Тя поклати глава.

— Не, не е шега.

На лицето му се появи гневно изражение.

— Не може да направиш това. Ти си ми съпруга. Женени сме от колко… от трийсет и четири години.

— Трийсет и шест — поправи го Моли.

— Трийсет и шест. Ти си моя съпруга. Това не може да се промени.

— Джак — промълви тя, — разбира се, че може да се промени. — Замълча, за да събере мислите си. — Ние се оженихме, когато бях още тийнейджърка, за Бога. И без основателни причини.

— Не съм съгласен — възпротиви се Джак. — Аз те обичах и ти ме обичаше.

— Наистина ли го вярваш? — попита тихо съпругата му.

Той не отговори. Знаеше, че не може да спори по този въпрос.

— Аз се грижих за теб, Моли. — Гласът му ставаше все по-силен и по-силен. — Кой друг би направил това, което направих аз?

Тя прехапа устна.

— Може би щеше да бъде по-добре, ако не го беше правил. Може би тогава просто щях да се изправя и да кажа истината.

— Щеше да влезеш в затвора — възкликна буйно Джак. — Аз те спасих.

— Е, може би заслужавах да отида в затвора. Поне щях да излежа присъдата си и да изляза. Докато по този начин никога не се почувствах свободна. Случилото се имаше пълен контрол върху живота ми през всичките тези години.

— Не мога да повярвам, че това се става в действителност.

Джак се огледа, сякаш се надяваше да открие отговора някъде във въздуха.

— Отдадох ти живота си — продължи съпругата му, като се стараеше да не се пречупи под тежестта на неговите думи. — Не съм неблагодарна. Но сега си искам живота обратно.

Той поклати глава.

— Това е лудост.

Силно раздразнена, Моли изрече най-сетне онова, което й беше на сърцето.

— Ти знаеше, че не те обичам, Джак, но не ти пукаше. Искаше само да се омъжа за теб. Боже, а аз дори не знам какво исках. Но не е възможно животът ми да приключи по този начин. Не е възможно.

Джак я изгледа като поразен от гръм. А след това се обърна и си тръгна.

— Няма да разисквам повече тази тема — заяви отчаяно той. — Ще говорим отново, когато дойдеш на себе си.

Моли реши да го остави да си върви. Но изведнъж, без да помисли, хукна след него и го сграбчи отново за ръката.

— Чуй ме, Джак — рече умолително тя. — Аз те напускам. Няма да си променя решението. Можеш да ме чуеш или да не ме чуеш. Но аз те напускам, така или иначе.

Той се извъртя рязко към нея.

— Не можеш да го направиш. Няма да го позволя.

Изумена, тя не отговори веднага.

— Няма да го позволиш ли?

Лицето му бе още по-червено отпреди малко, когато насочи показалеца си към гърдите й.

— Не можеш да ми причиниш такова нещо, Моли — извика той.

Струваше й се, че вижда отчаяните усилия на мозъка му да измисли начин да я задържи.

— Ще разкажа всичко, цялата мрачна история — избъбри трескаво той. — Ще кажа на всички как уби баща си. И как след това излъга, дори собствената си майка.

Моли хлъцна. Двамата се гледаха мълчаливо, а думите му висяха във въздуха между тях. Тя усети как кръвта й изстива. Не знаеше кого презира повече, своя съпруг или самата себе си, задето бе останала с него през всичките тези години. Когато най-сетне проговори, гласът й потрепваше от мразовит гняв.

— Значи ще ме изнудваш, така ли?

Джак сграбчи двете й ръце.

— Няма да позволя да ме съсипеш по този начин. Не можеш да ме напуснеш!

Тя издърпа дланите си.

— Можеш да кажеш на всички каквото си пожелаеш. Не ме интересува какво ще направиш. — Направи пауза; изражението й бе станало сурово. — Но след като ще издаваш тайни, не забравяй да споделиш и твоите собствени. Как се напиваш всеки ден в кантората и си почти пиян, когато отиваш в съда. Как всички те носят на гърба си, тъй като си прекалено пиян, или мързелив, или изкуфял, за да свършиш нещо сам. Как използваш даже собствената си дъщеря, за да прикриеш факта, че вече не си достатъчно компетентен да практикуваш професията си.

Джак я погледна така, сякаш го беше ударила. Понижи гласа си до дрезгав шепот.

— От кога знаеш?

— Винаги съм знаела — отвърна, отвратена, тя. — Просто не исках да го призная, дори пред себе си.

Тръгна и го отмина. Този път бе неин ред да си върви. Джак обаче не я последва. Когато зави на ъгъла, тя хвърли поглед назад; той все още не бе помръднал и се взираше след нея, очевидно шокиран от случилото се. Очите й се напълниха със сълзи, но не знаеше, дали плаче за себе си или за него.

* * *

— Мамо? — проехтя из целия апартамент гласът на Елизабет.

Беше си отключила със своя ключ.

— Тук съм, скъпа — провикна се Моли. — В стаята за шиене.

Младата жена се появи на входа на миниатюрното помещение. Тук майка й държеше своите документи и книги, както и всичко друго, което трябваше да се складира някъде. Джак го бе кръстил „стаята за шиене“ и името си бе останало, въпреки че Моли не шиеше.

— Здравей, мамо. — Елизабет влезе и я целуна по бузата. — Какво толкова важно е станало, че трябва да ме видиш? Нямам много време. — Погледна часовника си. — В десет имам среща.

Огледа се, забелязала полупълните картонени кутии и безредието в стаята.

— Какво става тук, за Бога? Да не би да си се заела да пренареждаш?

Още при влизането на дъщеря си Моли беше оставила купчината книги, които държеше. И я съзерцаваше, като се надяваше, както се бе мислила и през предишната безкрайна нощ, че щеше да я разбере.

Снощи Джак така и не се беше прибрал. Очевидно беше, че тя трябваше да напусне къщата. Нямаше друг начин. Беше лежала будна цялата нощ и бе размишлявала как да съобщи вестта на своите дъщери. Онова, което поддържаше решимостта й обаче бе усещането, че постъпва правилно. То се появяваше всеки път, когато си представеше, че живее сама, в свое апартаментче и управлява сама живота си. Това й се струваше толкова вълнуващо, чак дъхът й секваше. В пет сутринта тя се отказа от надеждата да заспи, стана и започна да опакова багажа си. В седем се бе обадила на Елизабет и я бе помолила да се отбие на път за работа.

Докато преглеждаше старите документи, събирани през годините, с болка откри колко малко помнеше събитията, свързани с раждания, годишнини от сватбата, ваканции. Никога не съм си позволявала да чувствам, ако това е зависело от мен — констатира с тъга тя. И когато започна да преглежда съдържанието на стаята за шиене, окончателно се увери, че няма друг избор, освен да напусне този дом завинаги. Поради часовата разлика възнамеряваше да се обади на Джоуи по-късно. Първо обаче трябваше да съобщи новината на Елизабет.

— Скъпа — рече успокояващо тя, — седни.

Младата жена кръстоса ръце пред гърди.

— Защо?

— Трябва да поговорим за нещо важно.

— Мамо, какво става? Казвай направо.

Моли въздъхна. Трябваше да се досети, че дъщеря й нямаше да я остави да го направи така, както тя смяташе за добре; беше прекалено директна за това.

— Миличка — започна тя, — сигурно си разбрала, че бракът ни с баща ти не е от идеалните. Знам, не си ни виждала да се караме, но това е така, защото аз никога не съм си позволила да споря с него. Един брак може да бъде нещастен и по други начини.

Елизабет бе отворила широко очи. Отпусна се тежко върху фотьойла до нея.

— Продължавай — промълви бавно тя.

Моли взе парчето бял ленен плат, оставено върху бюрото. То бе от един костюм, който бе оцветявала преди два месеца. Потърка го между дланите си.

И тогава внезапно вдигна глава и погледна дъщеря си право в очите.

— Миличка, реших да напусна баща ти. Трябва да го направя.

— Какво? — възкликна невярващо младата жена.

Майка й поклати тъжно глава; разговорът нямаше да бъде лесен.

— Снощи му казах, че искам развод. На вас с Джоуи вече не съм ви нужна тук, до него. И искам през годините, които ми остават, да разполагам с времето си.

Елизабет се вкопчи в страничните облегалки на креслото.

— Майко, но може да говориш сериозно — промълви трескаво тя. — Това би било ужасна, ужасна грешка.

Думите й я изненадаха.

— Защо смяташ така, скъпа? Разбирам, че това не ти е приятно, но не знам защо го наричаш „грешка“?

Младата жена скочи на крака.

— Но това наистина е грешка. Вие с татко принадлежите един на друг.

Моли поклати глава.

— Съжалявам, но това не е вярно.

Реши да не прибавя, че никога не бе обичала съпруга си; не беше нужно дъщеря й да го знае. Изненада се обаче, че тя, която бе толкова проницателна, не бе видяла нищо зад фасадата на майка си. Изглежда аз не съм единствената, която вижда само това, което желае — помисли си тя.

— Мамо, не можеш да причиниш това на татко — възкликна Елизабет; този път долови гняв в гласа й. — Не е честно да го изоставиш в този етап от живота му.

Смутена, Моли остави парчето плат.

— Чакай малко. Той не е беззащитен или болен. Може да се справи прекрасно. И освен това може да си позволи да наеме всякакъв вид домакинска помощ, която пожелае.

Дъщеря й закрачи напред-назад из стаичката.

— Не мога да повярвам, просто не мога да повярвам. Как можеш да му причиниш подобно нещо? — извика тя.

Моли застина.

— Недей да ми крещиш, Елизабет.

— Разбира се, че ще крещя — отвърна ядосано тя. — Това е лудост. Не можеш да постъпиш така.

— Забелязвам, че не питаш нищо за мен. Какво например ще правя аз или защо тази стъпка може да ми се отрази добре — отговори остро Моли.

— Ето един добър въпрос. — Сега вече младата жена крещеше, напълно изгубила контрол. — Ти никога не си живяла сама. Ще можеш ли да се справиш с баланса поне на чековата си книжка? Какво, решила си да предприемеш някакво пътуване, с цел да се самооткриеш и оставяш татко след всичко, което направи за теб? Как можеш да се отнесеш така с него?

Моли бе така разтърсена от гневното й избухване, че известно време не бе способна на нищо друго, освен да я гледа с укор. Дъщеря й също я гледаше, в очакване на отговор. Мълчанието бе нарушено от гласовете на някакви хора, които минаваха в коридора пред апартамента на семейство Рос.

— Смаяна съм от твоята реакция — рече най-сетне Моли. — Ти ме нарани дълбоко. Знам колко си привързана към баща си. Винаги си била привързана към него. Но вземаш неговата страна сляпо дори тогава, когато не би трябвало да има страни.

Гневът на Елизабет не бе намалял.

— Това е напълно погрешен ход от твоя страна.

Майка й се засмя горчиво.

— Не знаеш за какво говориш. И недей да ръсиш глупости. Аз съм кралицата на баналните забележки.

— Майко, не прави така — възкликна пламенно младата жена. — Това ще го убие.

Моли я съзерцава известно време.

— Скъпа, трябва да ти кажа, че съм изненадана и много нещастна от реакцията ти. Ти си голяма жена, а приемаш тази вест като малко момиче. Знам, че е неприятна, но ти дори не се интересуваш защо предприемам подобна стъпка в „този стадий“ от моя живот. Единствената ти грижа е какво ще стане с баща ти. И се държиш така, сякаш това е краят на света за него. Не е така. Аз не съм лошият тук. Никой не е.

— О, не — поклати глава Елизабет. — Вината е само твоя. Татко не те напуска. Ти започна това и ти можеш да го прекратиш.

— Елизабет, това е достатъчно — заяви Моли. — Ти работиш по цял ден с него и окончателно си се обвързала с живота му. От малка си съсредоточавала цялото си внимание само върху него и ето какъв е резултатът. Иска ми се да го бях забелязала по-рано. — Махна ръка, сякаш опитваше да убеди сама себе си да не мисли повече за това. — Ето още нещо, за което трябва да виня себе си — промълви на себе си тя.

— Майко, знай, че грешиш като постъпваш така — извика Елизабет.

— Скъпа — отговори Моли, — трябва да излезеш от сянката на баща си. Да се съсредоточиш върху собствения си живот. Той ми отне най-хубавите години и сега, както изглежда, ще вземе и твоите най-хубави години.

— Това е позорна лъжа — изкрещя презрително младата жена.

— Така ли? — попита майка й.

Елизабет сграбчи сакото и дипломатическото си куфарче.

— Тръгвам си. Прекалено съм ядосана, за да обсъждам проблема сега.

И затръшна вратата след себе си.

Боже мили — помисли си Моли, като сведе глава и потърка очи, изтощена.