Синтия Виктор
Вълшебната кутия (14)

Тринадесета глава

Елизабет пусна водата и взе гъбичката и шишето с препарата за миене на чинии. Чу, че баща й включи телевизора в дневната. Взе една от чиниите от току-що приключилия обяд, и въздъхна. Почти не помнеше да е виждала някога баща си седнал пред телевизора, освен ако не ставаше въпрос за някое специално културно събитие или политически дебат. Но през изминалите осем дена, както по времето, когато бе в нейния дом, така и след завръщането си в своя апартамент, той го държеше включен непрекъснато. Всъщност не го гледаше, но той очевидно му действаше успокояващо. Или по-скоро го вцепенява — помисли си тя.

Изми чинията и я постави на цедилката за съдове. Откакто бе умряла Моли, той ядеше съвсем малко, спеше неспокойно и почти не говореше. Беше изпаднал в шок, това бе напълно очевидно. Лекарят му бе предписал успокоителни, но дъщеря му често ги намираше недокоснати, заедно с чашата вода до леглото. Той предпочиташе скоча пред успокоителните.

Точно сега и аз бих пийнала малко уиски — размишляваше тя, докато миеше голямата купа за салата. Не беше нужно да й се казва, че неубедителните й обяснения за причината за спора й с Моли в деня на убийството не можеха да задоволят полицията. Знаеше, че просто трябва да каже истината. Думите обаче бяха заключени някъде дълбоко в съзнанието й и бяха недосегаеми. Не можеше да се насили да ги произнесе и нямаше смисъл да се преструва, че може да го направи. Знаеше само, че никога не би унизила публично баща си. Искаше да запази малкото достойнство, което му бе останало.

Невероятното в цялата история обаче бе, че тя бе главният заподозрян в убийството на Моли. За полицията всичко бе съвсем просто: тя бе идвала тук, притежаваше пистолет, никога не се бе разбирала с майка си и същата сутрин се бе карала ожесточено с нея. Никой друг не се бе появявал и изведнъж Моли бе намерена мъртва. И така те бяха решили, че дъщеря й я е убила. Точно и ясно.

— Това е лудост — промърмори ядно младата жена и спря водата с рязко движение на ръката.

Телефонът иззвъня, докато се бършеше с кърпата за ръце.

— Аз ще вдигна — провикна се тя, макар да знаеше много добре, че баща й нямаше да отговори, дори да бе съвсем сам.

Посегна към белия телефон на стената.

— Ало?

— Елизабет? В кантората казаха, че ще те намеря там. Малкълм се обажда.

Малкълм Братърс беше неин стар приятел още от университета и в момента се занимаваше с наказателно право. Имаше стабилни връзки с нюйоркската полиция, не само заради работата си, а и защото неколцина от членовете на неговото семейство работеха там. Елизабет поддържаше постоянна връзка с него, но той се бе обадил преди няколко дена, след като бе научил за майка й. Беше й приятно да поговорят и се зарадва особено на предложението му да разбере накъде върви разследването на полицията.

— Здравей, как си? Откри ли нещо? — попита тя.

— Да, но новините не са хубави. — Замълча за момент. — Мислят, че ти си го направила, наистина го мислят. Ще те отведат. Утре сутринта, както твърдят моите източници.

— О, Боже! — прошепна Елизабет. — Ще ме арестуват? Сигурен ли си?

— Съжалявам, но можеш да вярваш на тази информация.

— Малкълм, какво ще правя? — попита, паникьосана, тя.

— Божичко, Елизабет, аз само ти казвам това, което и ти самата би казала на всеки в твоето положение. Вземи си най-добрия адвокат, който можеш да откриеш.

Младата жена затвори очи.

— Добре. Благодаря, Малкълм. Ценя…

— Слушай, не ми благодари. Просто използвай остатъка от деня ползотворно.

Тя кимна, неспособна да отговори.

— Добре ли си? — попита съчувствено той.

— Разбира се — Най-после Елизабет успя да намери гласа си. — Още веднъж благодаря.

И затвори телефона. Тръгна бавно към дневната. Баща й седеше в един фотьойл и се взираше през прозореца. Тя изгаси телевизора и застана пред него. Той премести погледа си върху лицето й.

— Татко — промълви тя, — имам проблем. Ще ме арестуват по обвинение в убийството на мама.

Очите на Джак се разшириха, както й се стори, от страх, но той не каза нищо.

— Татко, чуваш ли ме? Имам нужда от помощта ти. Какво да правя?

— О, Боже мили — прошепна той. — Кога ще свърши това?

Младата жена кимна, като се стараеше да не показва собствения си страх.

— Знам. Но кажи ми — какво е най-добре да се направи в този случай от правна гледна точка?

Възрастният мъж сведе поглед към скута си, като кършеше ръце.

— Това не може да е истина — промълви той толкова тихо, че Елизабет едвам успя да го чуе.

— Към кого да се обърна да ме представя? Някой от друга фирма може би?

Баща й не отговори, но раменете му затрепериха. Плачеше.

Тя си пое дълбоко въздух. Баща й нямаше да й помогне. Не беше в състояние.

— Няма нищо, татко — рече тя, като постави длан върху ръката му и го потупа лекичко. — Всичко ще се оправи.

Обърна се с гръб към него. През целия си живот бе знаела с абсолютна сигурност, че Джак Рос щеше да застане зад нея при всяка ситуация, за да й помогне, ако се наложеше. И този моментът бе дошъл, само че сега той имаше нужда от помощ и грижи.

Върна се в кухнята. Изпитваше отчаяна нужда да може да поговори с някого, някой, който можеше да я посъветва какво да прави или поне да я увери, че всичко щеше да се оправи, така, както тя самата току-що бе казала на баща си. Не беше необходимо дори да си вярва.

Даян. Ето кой щеше да й свърши работа. Даян знаеше всичко около смъртта на Моли и през последната седмица бяха разговаряли често. Елизабет грабна телефонната слушалка и набра номера й. Едва не се строполи от облекчение, когато чу гласа й от другата страна.

— Значи си си вкъщи. Аз съм, Елизабет.

— О, миличка, как си?

Тонът на Даян се стопли веднага, изпълнен със симпатия.

— Даян, направо няма да повярваш. Те ще ме арестуват. Утре сутринта.

— Какво? — хлъцна приятелката й. — Надявам се, че се шегуваш.

— Не, въпреки че ми се иска да беше така.

— Елизабет, това е лудост. Никого другиго ли не подозират?

— Изглежда никой друг не е така убедителен като мен — отвърна мрачно тя. — Не знам какво да правя, по дяволите.

— О, Божичко! — изпъшка Даян. — Ако можеше само да придърпаш завивките върху главата си и да се престориш на невидима. Просто да изчезнеш, докато всичко свърши. Какво можеш да направиш?

— Да си наема адвокат. Да съобщя в пощата да задържат моята кореспонденция.

Започваше да я боли стомахът.

— Това е ужасно. Не можеш да отидеш в затвора.

— Очевидно мога.

— Какво казва баща ти?

Младата жена присви устни.

— Честно казано, той почти не говори от няколко дена. Не е в особено добра форма.

— По дяволите! — възкликна отчаяно приятелката й. — Слушай, какво ще кажеш да взема самолета и да дойда при теб?

— Не, не, това не е необходимо — побърза да заяви Елизабет, изпълнена с благодарност. — Семейството ти има нужда от теб, а и аз ще се оправя.

— Сигурна ли си? С радост бих го направила.

Младата жена се усмихна.

— Благодаря ти. Но не го прави. — Въздъхна отново. — По-добре да тръгвам. Да се организирам, да измисля как да оползотворя последните си свободни часове.

— Ще ми се обадиш ли по-късно, ако имаш възможност? Искам да знам какво става.

— Разбира се.

— Грижи се за себе си.

— Ти също.

Елизабет затвори телефона, но не помръдна от мястото си, забила поглед в пода. И внезапно изпита непреодолимо желание да се прибере у дома, в собствения си апартамент. Един Господ знаеше дали като отиде там, идеите щяха да текнат в главата й, но наистина трябваше да измисли нещо, нямаше друг избор. И разбира се, щеше да измисли.

* * *

Загледана в земята, изгубена в мисли, Елизабет не забеляза, че светлината бе посивяла, докато един мъж не я блъсна неволно, като се разминаваха. Пресичаше Седемдесет и седма улица и продължаваше надолу по Бродуей. Въпреки че улицата бе пълна с народ дори в единайсет вечерта, тя бе благодарна на тъмнината и относителното спокойствие на нощта.

Сега, в края на деня, все така не бе наясно какво да прави, както и в момента, в който Малкълм й бе съобщил за предстоящото й арестуване на другата сутрин. Мислите й се въртяха в кръг. Очевидно всички доказателства сочеха нея като вероятната извършителка. Щяха да я арестуват, което означаваше, че щеше да бъде хваната в капана на системата, и нямаше да има възможност да вземе дейна роля в доказването на невинността си. Няколко правни грешки, няколко нещастни обрата, и можеше да прекара живота си в затвора, осъдена за убийството на собствената си майка. Опитваше се да измисли как да предотврати подобно развитие на нещата.

Но единственото, което изникваше непрекъснато в ума й, бе реакцията на Даян при днешния им телефонен разговор. Ако можеше само да придърпаш завивките върху главата си и да се престориш на невидима. Просто да изчезнеш, докато всичко свърши.

И оттогава в главата й се блъскаше натрапчиво една-единствена дума.

Бягай! Бягай!

Тя обаче упорито я гонеше. Това бе невъзможно, не можеше и дума да става за такова решение на проблема. Та тя беше адвокат, за Бога. И въпреки това тази дума продължаваше да се появява, отново и отново.

Бягай. Бягай, преди да е станало късно.

Ако се измъкнеше сега, щеше да опита сама да открие истината. Рискът обаче бе ужасяващо голям. Ако я хванеха, нямаше да има пускане под гаранция, нямаше да има нищо. Просто щяха да я заключат и да захвърлят някъде ключа.

А и аз, разбира се, нямам и представа как точно да се скрия от полицията — помисли си тя. Възможно ли бе човек като нея да успее да го направи?

Беше изумена от дързостта си дори да размишлява върху подобна възможност. И внезапно си представи следната картина: тя скиташе из улиците самотна, без възможност да се свърже с нито един от своите близки или да потърси помощ откъдето и да било. Бе обвила ръце около тялото си, докато вървеше, но не за да се скрие от студа, а от страха. Всичко това бе непоносимо. Тя обаче беше хваната в капан, а времето летеше.

Размина се с някаква жена на средна възраст, взряна в книгата джобен формат, която държеше в ръката си. Елизабет хлъцна едва чуто и долепи длан към гърдите си. Непознатата беше със същата височина и структура, със същата широчина на раменете и гъсти кафяви коси, като майка й. За момент й се стори, че ей сега ще вдигна поглед и ще й се усмихне.

Спря, за да се съвземе от странното усещане. Никога повече няма да видя майка си — напомни си тя. Мозъкът й трябваше да регистрира погребалната служба, дългото пътуване до гробището, слънцето, чиито лъчи ослепяваха застаналите край зейналия гроб хора, заслушани в тържествените думи. Не можеше да има нещо по-окончателно, което да даде на живите да разберат, че никога повече няма да видят положения в ковчега човек. Но това изглежда не бе помогнало. Тя просто не вярваше, че майка й наистина е мъртва.

Тръгна отново, като се питаше дали погребалната церемония бе помогнала на баща й. Той бе стоял замаян през цялото време, без да си дава сметка какво точно става. На гробището бе навел глава и бе отказал да вдигне поглед до края. И беше отблъснал всеки опит за утеха.

Сестра й се бе държала по типичния за нея дистанциран начин, спомни си младата жена и смръщи чело. По време на цялата церемония Джоуи бе стояла самотно встрани и бе плакала тихо в носната си кърпичка. Не беше нито потърсила, нито предложила подкрепа и утеха на Елизабет и на баща си. Беше мълчала и по-късно, през часовете, когато хората идваха в апартамента им край Грамърси Парк, и бе приемала учтиво, но резервирано всички тихо изговаряни утешения на близките и приятелите. Елизабет отбеляза, че тя си бе взела самолета за Монтана при първата предоставила й се възможност, нито секунда прекалено рано, за да бъде грубо, но и нито секунда по-късно от това.

По същия начин, по който бе завидяла на способността на баща си да изпитва мъка, Елизабет бе завидяла и на пролетите от Джоуи сълзи. Сестра й не се разкъсваше от чувство за вина заради собствената си студенина към Моли. Последните й думи към нея не бяха грозни. През цялото време Елизабет бе останала със сухи очи, вледенена от липсата на каквито и да било усещания.

Повървя още малко, като си налагаше да гледа витрините. Опитваше се да не мисли за нищо. И изведнъж спря рязко. Несъзнателно бе отишла до един от ресторантите на Питър. Върху яркочервения навес с набиващ се на очите жълт цвят бе написано „Хей, там“.

Зад стъклената фронтална стена се виждаше, че много от масите все още бяха заети от посетители, решили да вечерят по-късно. Питър вече й бе казал, че тази вечер ще излиза, за да оглежда терен евентуално за третия си ресторант; знаеше, че няма шанс да го види. Постоя тук няколко минути, като наблюдаваше как сервитьорите носят чинии със стек, специалитета на заведението.

Питър бе една от темите, които се стараеше да заобиколи. Ако решеше да се измъкне, трябваше да го направи в пълна тайна. В противен случай той щеше да стане жертва на цялата проклета бъркотия, в която се бе превърнал животът й. Тя не можеше да направи нищо във връзка с това. Сега обаче, докато стоеше тук и наблюдаваше това заведение, олицетворение на упоритите усилия и всичките му мечти, тя бе обзета от почти болезнен копнеж да го види. Представи си как лежи, топла и задоволена, в обятията му, и затвори очи.

Достатъчно — смъмри се строго тя. Обърна се рязко и тръгна нататък.

Когато влезе във фоайето на своя блок двайсет минути по-късно обаче, откри с изненада Питър, седнал в един от кожените фотьойли, с костюм и вратовръзка, зачетен в някакъв вестник. Още повече я изуми вълната на щастие, която я заля при вида му.

— Здравей — промълви тя, като тръгна към него.

Той вдигна очи и се усмихна широко.

— Знам, че е против правилата да се появявам без предупреждение, но се надявам съдебните заседатели да простят единственото ми прегрешение.

Младата жена направи неодобрителна физиономия.

— Не знам — отвърна шеговито тя. — Доста е необичайно.

Той сгъна вестника и го стисна под мишница, после стана и се наведе да я целуне.

— Срещата ми продължи до късно, а след това бях прекалено възбуден, за да се прибирам вкъщи. Отбих се, с надеждата да мога да прекарам няколко минути с теб, макар да се страхувах да не си си легнала. Не предполагах, че си излязла по живот.

Тръгнаха към асансьора.

— От колко време си тук?

Той сви рамене.

— Двайсетина минути. Това ми даде възможност да понаваксам малко, тъй като бях доста назад с новините.

Елизабет бръкна в джоба на якето си за ключовете.

— Направих си дълга разходка. Много дълга.

— Да, разбира се.

По ъгълчетата на очите му се образуваха бръчици, като се усмихна.

— Така е, наистина. — Отключи входната врата на апартамента си. — Имах да премислям доста неща.

Изражението му стана сериозно.

— Извинявай. Не трябваше да се заяждам. Преживя ужасни мигове през последните няколко дена. Ако предпочиташ, ще си тръгна.

— Не, не — възкликна припряно тя, като смъкна якето и застана пред него. Беше с дънки и червена тениска, а косите й бяха пуснати и падаха свободно на вълни по раменете й. — Нямаш представа колко се радвам да те видя.

Питър повдигна изненадано вежди.

— Е, трябва да призная, че звучи приятно. И чувството е взаимно, в случай, че не си била сигурна.

Разтвори ръце, прегърна я и тя се сгуши в него. Притисна се силно, докато той я галеше по гърба.

— Ммм — измърка тя, завряла лице в гърдите му. — Хубаво е.

Той я целуна по темето.

— Как е баща ти?

Младата жена въздъхна.

— Не особено добре. — Отметна назад глава, за да го погледне, и се усмихна. — Но не може ли да не говорим за това? Сега, като останахме сами, ми дойде нещо друго наум и не желая да мисля за нищо друго.

— И какво е то?

Дланта му погали бузата й.

В отговор Елизабет го целуна; желанието й бе очевидно по настойчивостта на устните й.

Телата им се притиснаха едно в друго. Тя плъзна длани под сакото на костюма му, погали го по гърдите, после продължи назад, за да почувства мускулите на гърба му през ризата, а най-накрая свали сакото. Разхлаби вратовръзката. Дишането й се учести, докато ръцете й се движеха нагоре-надолу по тялото му, а целувката им се задълбочаваше. Като си помагаха един на друг, те се отърваха първо от неговата риза, а след това от нейната тениска и сутиен.

Младият мъж спря и я погледна. Промуши показалци в гайките за колана на дънките й и я притегли към себе си.

— Божичко, Елизабет, толкова си хубава — прошепна той и подобен от страстта, впи отново устните си в нейните.

Отпуснаха се на пода, като се бореха с останалите си дрехи. Най-сетне останаха напълно голи, а дланите му като че ли бяха едновременно навсякъде: галеха гърдите й, плъзгаха се нагоре-надолу по тънкия й кръст, разузнаваха внимателно обстановката между краката й. Елизабет изпъшка от удоволствие, когато откриха онова, което търсеха, и започнаха да го галят, все по-настойчиво и по-настойчиво. Когато проникна в нея, тя получи оргазъм почти веднага, обвила крака около кръста и сгушила лице във врата му. Питър изчака трепетът на тялото й да затихне, след което поднови бавно движенията си в нея, целувките и движенията на ханша му малко по малко увеличаваха напрежението, докато я обзе нова вълна от желание.

Завъртяха се така, че сега младата жена се оказа отгоре му; всичката мъка, страх и гняв от изминалата седмица се изляха сега в любенето. Той й отвръщаше в същия дух, притискаше я силно към себе си и когато я разтърси новият оргазъм, си позволи да се присъедини към нея.

След това Елизабет се отпусна отгоре му. Двамата лежаха на пода, окъпани в пот, а гърдите им се движеха бурно нагоре-надолу, докато дишането им започна да се нормализира. Най-сетне тя се отдели и се търкулна върху килима, като се изтегна до него и започна да го гали леко по рамото. Той промъкна ръката си под нея и я придърпа по-близко до себе си.

Младата жена се взря в профила му. И внезапно осъзна, че вече бе взела решение. Знаеше какво трябва да прави. Беше време да му каже.

— Питър.

Надигна се на лакът.

— Хммм? — промърмори той.

— Можеш ли да ме погледнеш? Трябва да поговоря за нещо с теб.

Той разтърси глава, за да се разсъни.

— Добре, давай.

— Ще ме арестуват за убийството на майка ми. — Изпусна шумно въздуха от дробовете си. — Така че аз изчезвам.

— Какво? — попита изненадан той и се надигна.

— Тръгвам. Изчезвам. Нямам друг изобр.

— Чакай малко. — Питър се изправи до седнало положение и се взря в лицето й. — За какво, по дяволите, говориш?

— Питър — рече тя. — Не мога да поверя живота си в ръцете на полицията, с надеждата, че тя или който и да е друг ще ми повярва като кажа, че не съм извършила това. Арестуват ли ме веднъж, ще престанат да търсят. Ами ако се стигне до дело? Всичко може да се случи при едно дело. Не може да се каже нищо, което да ме оневини.

Младият мъж я съзерцаваше невярващо.

— И значи ще избягаш?

Тя разпери ръце, с дланите нагоре.

— Какво друго ми остава? Не мога да им позволя да ме арестуват. А през последната година видях как отказаха пускане под гаранция на доста богати заподозрени… нещо, което поддържах и аз самата. Досега. Ако съм свободна, поне мога да опитам да открия кой е убил майка ми.

Питър поклати глава.

— Изгубила си си ума. Не можеш да направиш такова нещо.

— И защо да не мога? — попита тя много по-предизвикателно, отколкото й се искаше в действителност.

— Ами какво ще стане, като те хванат? — Протегна се, за да вземе ръката й. — Тук става дума за теб. И къде, по дяволите, ще отидеш? Какво ще правиш? Замисляла ли си се истински за какво точно става дума всъщност?

Елизабет протегна ръка, за да го накара да млъкне.

— Знам, знам. Но невинните невинаги биват оправдавани. Не мога да поема такъв риск. Ще направя всичко възможно, за да не се показвам. Нищо повече не се иска от мен.

— И кой ще знае къде се намираш?

— Никой не може да знае. Абсолютно никой.

Той помълча няколко секунди.

— Това включва и мен, предполагам.

Тя направи пауза, преди да отговори.

— Да. Не трябва да бъдеш принуден да лъжеш, когато полицията те попита къде се намирам. Няма да го позволя. От теб обаче искам да се преструваш, че този разговор помежду ни никога не се е състоял.

— Все още не мога да повярвам на това, което чувам. — Питър се изправи и започна да си обува панталоните с гръб към нея. — Каква лудост само.

Елизабет започна да се облича на свой ред.

— Не мога да кажа, че искам да го правя. Но не виждам по какъв друг начин мога да се справя.

Младият мъж сграбчи ризата си и се извъртя към нея. Очевидно бе силно разстроен.

— Не може да направиш това! — извика той. — Няма да ти позволя да изчезнеш от живота ми.

Елизабет напъха тениската в дънките си с мрачно изражение.

— Ако вляза в затвора, ще изчезна за много по-дълго време.

— Божичко! — Питър прокара длан през тъмните си коси, като трескаво се мъчеше да открие начин да я спре. — Това не е игра, Елизабет. Не можеш да тръгнеш просто така, сякаш отиваш да прекараш уикенда в Хемптънс.

— Изобщо не гледам на ситуацията като на игра. Става въпрос за спасяването на живота ми.

Той я изгледа.

— Но аз те обичам. Не мога да те изгубя отново.

Тя спря и също го погледна.

— Да, да — додаде горчиво той. — Знам, че не трябва да се обвързваме, всичко това е само една шега, едно забавление. От време на време по някоя вечеря заедно, гледане на филм, страхотен секс. Аз съм онзи, на когото ще се обадиш, когато ти се прииска да се измъкнеш от кантората и да се посмееш. Всичко това обаче е една голяма лъжа за мен и ти го знаеш. Аз те обичам. Искам да се оженя за теб. — Сведе поглед. — Дяволите да го вземат. Извинявай. Не успях да се сдържа.

— Питър — промълви умолително Елизабет, — не прави това. Трябва да се измъкна, преди да са ме задържали под ключ.

Той се дооблече мълчаливо. Младата жена стоеше до него и го наблюдаваше безмълвно. Когато свърши, той най-сетне я погледна.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам — отвърна тихо тя.

— И очакваш да те чакам?

Елизабет потърка буза с едната си ръка.

— Не мога да искам това от теб.

Никога досега не го бе виждала толкова тъжен.

— Нищо ли не може да те накара да ми кажеш къде отиваш или да ме оставиш да ти помогна? Абсолютно нищо?

Тя поклати глава. Очите й се напълниха със сълзи.

Когато заговори отново, тонът му беше решителен.

— В такъв случай довиждане. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Знаеш къде да ме намериш.

— Благодаря.

С мъка успя да произнесе тази една-единствена думичка.

Питър я съзерцаваше жадно, сякаш искаше да запомни чертите й.

— Винаги съм те обичал, Лизи — промълви той. — Още откакто се запознах с теб. И никога не съм преставал да те обичам. През последните няколко години играх на тази глупава игра, като се преструвах, че не изпитвам кой знае какви чувства. Но това никога не е било вярно.

Обърна се и тръгна, без да погледне назад. Младата жена стоеше неподвижно, а по бузите й се стичаха сълзи.

Не мога да мисля за това, просто не мога — рече си тя. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да прогони образа му от съзнанието си. Ще се занимая с това някой друг път — успокои се тя. — Веднага, щом нещата се оправят.

Пое си дълбоко, пресекливо въздух, и си наложи да насочи вниманието си към онова, което й предстоеше. Как трябваше да се подготви за него? Реши, че за начало трябваше да започне с багажа.

Тръгна към спалнята, но се спря. Преди това трябваше да свърши още нещо. Вдигна телефона и натисна бутона за автоматичното набиране и числото 12, където бе запаметила номера на Джоуи в Монтана. Стомахът й се сви.

Сестра й вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

— Здравей. Елизабет се обажда.

— О! — отвърна учтиво Джоуи. — Как си?

— Добре, благодаря. — Поколеба се; не беше сигурна как да продължи. — При теб всичко наред ли е?

— Разстроена съм заради мама, но предполагам, че го знаеш.

И замлъкна.

— Добре, слушай. Трябва да те помоля за нещо.

— За какво?

— Трябва да ми обещаеш нещо. Че ще се грижиш за татко.

— Какво? — възкликна Джоуи. — Какво искаш да кажеш с това да се грижа за него? Ти си там и се грижиш за него. По дяволите, ти го правиш, откакто си се родила. Не мога да започна да върша половината от твоята работа, дори да исках. А аз не искам.

Елизабет потисна желанието да й се сопне на свой ред.

— Джоуи, ако нещо се случи, ако по някаква причина той остане без помощта ми, ще бъда благодарна, ако знам, че може да разчита на теб.

— Без помощта ти ли? — попита раздразнено сестра й. — За какво намекваш, за Бога?

— Моля те! — промълви по-настоятелно младата жена. — Това не е шега. Моля те, дай ми думата си, че ще се грижиш за него, каквито и да са били отношенията ви в миналото.

— Виж какво — заяви с досада Джоуи, — аз не съм Сатаната. Ако с баща ми се случи нещо неприятно, аз очевидно ще му помогна, въпреки всичките му грешки, недостатъци, егоистични постъпки…

— Разбирам — прекъсна я Елизабет. — Значи обещаваш?

— Ама ние да не сме скаути? — възкликна сестра й. — Добре, вдигам три пръста. — И изрецитира надлежно: — Обещавам да се грижа за патетичния си татко, ако се наложи, независимо колко е грешен. Амин.

— Благодаря ти — промълви Елизабет, сякаш Джоуи бе говорила напълно сериозно. — Ценя жеста ти. Само не забравяй, че си обещала.

— Нещо ми казва, че няма да ми позволиш да забравя.

Младата жена въздъхна.

— Добре, още веднъж — благодаря. — И додаде почти нежно. — И довиждане, Джоуи.

— Какво става? — попита вече по-настойчиво сестра й. — Защо говориш така?

— Всъщност няма никаква конкретна причина. А сега трябва да тръгвам. Благодаря.

Отговорът й обаче не задоволи Джоуи.

— Замислила си нещо.

— Сега ти казвам довиждане — отвърна тихо Елизабет.

И затвори телефона. Дали думите, които Джоуи бе произнесла току-що с такъв сарказъм щяха да означават нещо за нея, когато ножът опреше до кокала? Е, поне след този странен разговор тя със сигурност нямаше да забрави, че е дала подобно обещание. А какво щеше да направи с него, това вече бе съвсем друг въпрос.

А какво ще направя аз във връзка с… във връзка с всичко, това също е отделен въпрос — помисли мрачно Елизабет, като отвори вратата на килера и извади оттам един куфар.