Синтия Виктор
Вълшебната кутия (18)

Седемнадесета глава

Не можеше да повярва, че жената пред нея бе наистина Лайза Мартин. Докато я чакаше да се появи в стаята за посетители в Нюйоркския поправителен център, Джоуи си мислеше, че ще я види такава, каквато бе изглеждала неизменно при всяка тяхна среща в Монтана. Не познаваше друг човек, който да олицетворява в по-голяма степен последователността и съвършенството. Дори в кабинета на Джак приятелката й бе съумяла да прилича на себе си. Жената, която стоеше пред нея сега, бе по-слаба поне с пет килограма, облечена в униформените сини памучни риза и панталони, а косата й падаше в безпорядък около раменете. Лицето й изглеждаше измъчено, почти изпито, и напомняше слабо на предишната Лайза. От цялата й стойка се излъчваха в еднакви пропорции безразличие и депресия.

— Гледката не е особено приятна, нали? — попита тя, забелязала изненадата в очите на своята приятелка.

Джоуи се наведе напред към масата и взе дланта й в своята.

— Изглеждаш превъзходно за човек, който преживява подобно нещо.

— Е, това поне ме изкара най-сетне от Торънс Фолс.

Джоуи просто нямаше как да не се разсмее.

— Напълно вярно. — Смехът й секна бързо. — В напрежението на последните две седмици не се бях сетила за този факт. Признавам, че така и не успях да проумея нежеланието ти да напускаш града. Чак сега го разбрах.

Лайза въздъхна.

— Мои снимки бяха окачени в пощите и полицейските управления в продължение на почти трийсет години. Дори ходенето в Мисула беше потенциално опасно.

Приятелката й потрепери. Внезапно осъзна, че все още не можеше да повярва на това: Лайза е била една от шестимата, оставили Хенри Лангдън мъртъв през онзи ден в Пийкскил. По-малко щеше да се изненада, ако посред нощ я бе отвлякло НЛО, отколкото от факта, че нейната най-близка и благовъзпитана приятелка е крила подобна тайна.

— Така — заяви тя, отвори дипломатическото куфарче, разположено пред нея и измъкна оттам жълт бележник и химикалка. — Трябва да се захващам на работа.

— Ще преживея всичко това още един път, въпреки че нищо няма да направи случилото се по-малко страшно. — Лайза спря внезапно и прехапа устни. — Не мога да изразя благодарността си, че си тук с мен, за да ми помогнеш да го направя.

— Знаеш, че ти би постъпила по същия начин, ако сега аз бях на твоето място — отвърна Джоуи, като се надяваше, че успява да прикрие добре нерадостните си чувства.

Връщането в бащината й кантора след всичкото това време я бе разстроило дълбоко. Дори носенето на старите й костюми я караше да се чувства като хваната в капан на времето — капан, в който се чувстваше наистина нещастна. Единственото, което се бе променило наистина през изминалите няколко години, бе баща й, който бе бледа сянка на предишното си аз. Не можеше да се каже, че гневът й се смекчаваше, като го гледаше такъв слаб и отчаян; щом го видеше как измъква от джоба си онова плоско сребърно шише всеки път, когато мислеше, че никой не го вижда, направо й прилошаваше. И изглеждаше толкова патетичен, толкова състарен. Все пак бе изгубил своята съпруга и любимата си дъщеря. Не можеше да отрече, че изпитва съжаление към него.

Нито пък можеше да скрие от себе си своите страхове за Елизабет. Не се сещаше какво би могла да направи за нея, а през повечето време изпитваше влудяващ гняв. Как бе могла да постъпи толкова глупаво, че да избяга? Това само я правеше да изглежда виновна. А Джоуи просто не вярваше как някой може да заподозре, че сестра й е способна да извърши убийство. За Бога, та тя не можеше да настъпи и една калинка, камо ли да вдигне оръжието срещу собствената си майка. Но когато не беснееше заради постъпката на Елизабет, често насред някакъв разговор се улавяше, че мисли за нея и иска тя да се върне у дома. Така Джоуи и баща й щяха да знаят, че е добре, че не й се е случило нещо ужасно.

Нещо ужасно — помисли си с горчивина младата жена. Какво друго можеше да стане, което беше по-страшно от вече случилото се?

Единственото добро от завръщането й в Ню Йорк бе отсядането й в апартамента на приятеля й Том Ейбрахам в Челси. Всяка вечер се прибираше при топлината на неговото приятелство и това й помагаше да се чувства човешко същество. В продължение на един-два часа той я забавляваше с разкази за нещастните си любовни връзки и с неприятните случки в практиката си като учител по математика в една пренаселена гимназия в Бронкс. Едва на другата сутрин, след като облечеше някоя копринена блуза и безупречно ушит костюм и минеше през вратата на „Рос, Дженингс“, щеше да усети ужасяващото неудобство, започнало да се превръща в част от живота й.

Но тя се бе върнала тук с определена цел и бе време да се захваща на работа. Вдругиден Лайза щеше да бъде предадена на местните власти в Уестчестър, областта, където бе извършено престъплението, и тогава срещите с нея щяха да станат доста по-трудно осъществими.

Имаха съвсем малко време да говорят за самия случай. Първо се бяха втурнали забързано към Ню Йорк. Лайза бе дотолкова изтощена емоционално, че спа по време на целия полет. След това бе отишла да се предаде и Джоуи я бе съпроводила. После пък трябваше да попълни купища документи, да се среща с прокурори и да преглежда подобни случаи. Джоуи не бе имала време за поне един истински разговор със своята клиентка.

— И така — рече тя, — защо не започнеш с обира в Пийкскил. Да предположим, че не знам нещо, което не е далеч от истината.

Приятелката й като че ли започна да търси точните думи.

— Толкова е трудно да обясня това в контекста на деветдесетте години. Нямаш представа какво беше тогава, в края на шейсетте. Току-що бяха убили четирите деца в Кент Стейт. Джонсън бомбардираше тайно Камбоджа. Бях второкурсничка в Барнард и всички бяхме твърдо против войната във Виетнам. Но носенето на знаци и организирането на седящи протести започваше да ни се струва глупаво. Във Виетнам и Камбоджа ставаха кланета. Всяка вечер в новините в шест часа показваха трупове. Така че някои от нас се чувстваха задължени да направят нещо повече, да съберат пари за групите, които вършеха наистина нещо.

— Групи като „Черните пантери“ и „Ес Ди Ес“?

Лайза кимна.

— Точно така. Пантерите изливаха сърцата си в обществена работа, хранеха хора, обучаваха деца. А онези от „Ес Ди Ес“ заставаха на фронтовата линия на борбата срещу войната. — Поклати глава, сякаш сама не можеше да повярва. — Божичко, колко млади бяхме. И искахме да направим толкова неща.

— И обирът се превърна в средство за набиране на средства?

Лайза се засмя горчиво.

— Бяхме големи идиоти. Вземи от богатия, за да дадеш на бедните. Накажи злите властимащи. Струваше ни се почти проява на геройство, когато говорехме за тези неща. Но стана така, че онзи нещастник си изгуби живота.

— Ти беше ли в банката в Пийкскил, когато Хенри Лангдън беше убит?

Очите на Лайза започнаха да се пълнят със сълзи.

— Бях в колата; чаках тримата, които бяха влезли вътре. Фреди Шор и Боби Саркалян стояха отвън и наблюдаваха за полицията. Джейни Залцман, Пол Сейнт Джон и Тони Рафия излязоха с парите, качиха се в колата и четиримата потеглихме. Фреди Шор стреля поне пет минути след това. — Погледна Джоуи право в очите. — Така и не разбрах точно какво се е случило. Всичко беше свършило и то доста гладко. Това обаче не намалява в никаква степен моята отговорност. — Извади пакетче хартиени кърпички от джоба си и попи с една от тях влагата по очите си. — Факт е, че причиних смъртта на един човек. Тази мисъл ме будеше в три сутринта през последните двайсет и девет години.

— Е, ти не си участвала активно в убийството на този човек. Но дори да не си носила оръжие и да не си стреляла нито веднъж, пак могат да те съдят за углавно престъпление — заяви Джоуи, като размишляваше на глас. — Фактът, че не си участвала в самия акт не означава нищо пред закона, след като въпросният акт е извършен по време на грабежа.

Лайза кимна мрачно.

Приятелката й записа нещо в бележника си и вдигна отново поглед. Този път се усмихна.

— Значи баща ти никога не е работил в армията, а? Живяла си на всички тези места, за които говореше, когато си бягала.

— Израснах в малък град в Мичиган — започна почти шепнешком Лайза. — Родителите ми бяха строги католици. Бяхме пет сестри и братя и ходехме на църква абсолютно всяка неделя през цялото ми детство. Докато пътувах насам-натам, преди да се установя в Монтана, ходех в най-близката църква колкото често можех. — Усмихна се. — Дори когато се представях за Шърли Грийнберг, пак се причестявах в църквата „Имакюлейт Кънсепшън“ в Бъфало, Ню Йорк. — Затвори очи; вероятно се стараеше да задържи сълзите. — Като дете никога не съм лъгала, никога не съм вземала скришно сладкиш, никога не отговарях грубо на баща си и майка си, а в училище получавах само отлични оценки. — Тонът й придоби иронични отсенки. — Бях най-доброто момиче, което е съществувало някога.

— Е, може би все още си добро момиче. Със сигурност си добра съпруга, майка и приятелка — усмихна й се окуражаващо Джоуи.

Лайза нямаше смелост дори да срещне погледа й.

— Колко добра майка можеш да бъдеш, когато дори не си онази, за която се представяш, когато името ти е Алис Лин Картър, а не Лайза Мартин, родителите ти не са мъртви, а живи, и си от Алберта, Мичиган, а не от Сиатъл, Вашингтон? Как можеш да бъдеш добра съпруга, когато всичко, което си казала на своя мъж, са само лъжи? — сълзите започнаха да текат свободно. — И що за добър човек е онзи, който е убил невинен мъж?

Приятелката й се изправи. Не искаше да излага Лайза на повече стрес за днес.

— Засега достатъчно. Искам да напишеш всичко, което помниш за деня на обира и всичко, което знаеш за петимата си съучастници. И опитай да изброиш имената на всички, които са познавали Фреди и Тони. Те все пак още съществуват и може би през годините са споделили нещо с приятелите си, което може да бъде в твоя полза — спря, като се чудеше дали не е пропуснала нещо необходимо в инструкциите си. — Напиши всичко — додаде тя, тъй като не се сети за нищо конкретно, — дори онова, което според теб няма връзка със случая. Приведе се напред и целуна Лайза по бузата.

— И моля ти се, не забравяй, че ако не беше съзнателна личност, нямаше да даваш и пет пари за войната и със сигурност не би предпочела да се предадеш. Знаеш, че те никога нямаше да могат да те хванат. Официалното издирване е приключено преди повече от десет години.

— Знам — отвърна уморено Лайза. — Просто не можех да живея повече с това.

Джоуи я прегърна и започна да събира вещите си.

— Ще отработим всичко, обещавам ти. Моля те, не губи кураж.

Приятелката й се усмихна неуверено.

— Ще се опитам. Наистина ми олекна. След като казах на Хал и на децата, започнах да се чувствам по-добре. Определено дообогатих родословното дърво за домашното на Джош — добави иронично тя. Лекомислието й не продължи дълго. — Каквото и да стане, поне вече мога да бъда самата себе си. Нямаш представа какво почувствах, когато се подписах с истинското си име при влизането тук. Толкова години съм се страхувала да не го направя случайно.

Джоуи се запъти към вратата.

— Винаги и във всяко отношение си била това, което си; другото няма значение — заяви тя, като се обърна и я погледна за последен път. — Ще се видим във Валхала, утре или вдругиден.

Излезе, потънала в размисъл. Мина покрай федералния съд с усещането, че всичко това бе наистина изпълнено с мрачна ирония. Как беше възможно жени като Лайза Мартин и Елизабет да се озоват в една толкова неприятна ситуация? Та те и двете бяха олицетворение на доброто.

Тази мисъл не я напусна. Дали именно това някак си не бе станало причина за изпитанията им? Не беше ли именно същата тази доброта търсене на съвършенството, превърнало Лайза в толкова предана дъщеря и превъзходна студентка и допринесла в крайна сметка за унищожаването й? Добрата воля, притесненията за съдбата на човечеството? И как така бяха заподозрели Елизабет в убийство? О, Боже — помисли си тя, обзета от непоносима тъга, — какъв ужасен обрат прие всичко.

— Както чух, имате прекрасна компаньонка, мис Рос.

Гласът стресна младата жена. Вдигна поглед; пред нея стоеше някаква позната физиономия, но не се сети точно на кого принадлежеше.

— Детектив Гари Маккълоу на вашите услуги — додаде той и протегна ръка, за да се ръкува с нея, но след това я прибра обратно, тъй като тя отказа да го поздрави.

— Ако имате предвид Лайза Мартин, тя е наистина прекрасна компаньонка, благодаря ви.

И продължи да върви напред, но за детектива не беше проблем да се движи в крак с нея.

— Какво ви кара да се възхищавате толкова на престъпниците?

Думите му я вбесиха, но тя си наложи да запази спокойствие. Погледна през него към групичките полицаи, които пушеха и се смееха на стълбите пред сградата.

— А какво ви кара вас, полицаите, да се мотаете с престъпниците? Според мен именно вие сте избрали да превърнете това в свой начин на живот.

Тонът му стана леден.

— Аз съм избрал да вкарвам зад решетките онези, които причиняват злини на хората, а не да им помагам да се отърват с леки присъди или да ги подкрепям, когато избягат.

— Ако намеквате за сестра ми — отвърна тя, вече, без да се опитва да сдържи гнева в гласа си, — тя не е престъпник.

— В най-общия случай хората, които бягат, за да не бъдат арестувани, не го правят, защото внезапно са почувствали нужда да отидат да си починат — отговори той.

Сарказмът му й дойде в повече. Джоуи спря рязко и го изгледа. И внезапно осъзна, смутено, че при други обстоятелства щеше да й се стори привлекателен. Беше доста по-висок от нея, облечен в кафяво вълнено сако и кадифени джинси и имаше топли кафяви очи.

— Първо на първо — рече тя, като се стараеше да говори бавно, — нямам представа къде е сестра ми. И второ, най-голямото престъпление, което е извършвала някога Елизабет, е, че веднъж, като беше в седми клас, облече пола и блейзър в доста неподходящи един за друг нюанси на синьото. Тя би застреляла майка ни тогава, когато аз бих…

Спря, тъй като търсеше подходяща аналогия.

— … дошла да изпиеш една бира с мен — довърши вместо нея изречението младият мъж и й се усмихна най-неочаквано.

Това вече я обърка окончателно. Какви ги вършеше този човек? Не можа да определи дали флиртуваше с нея или просто опитваше да я предразположи, за да иска нещо от нея. Е — помисли си тя, — от мен няма какво да получи и проклета да съм, ако го оставя да ми влезе под кожата.

— Знаеш ли, детектив, странно, но понякога обичам да си пийвам бира някъде след единайсет и половина сутринта. Поканата ти обаче стопли сърцето ми. Може да го направим някой друг път, вероятно когато снежните преспи в ада достигнат двестатина метра дълбочина.

И продължи по пътя си, като затършува из дамската си чанта за жетон за метрото.

— Имам едно предложение за теб — извика след нея той. — В случай, че наистина не знаеш къде е сестра ти — в което, честно казано, се съмнявам — може да пожелаеш да ми помогнеш да я открия. Тъй като, повярвай ми, докато тя се крие, с приятелите ми нямаме причина да търсим убиеца другаде. Сестра ти свърши невероятно добра работа, за да се представи в очите на всички като по-виновна от самата вина.

Джоуи се отказа от намерението си да си тръгне и попита:

— И ако Елизабет не беше избягала, къде другаде щеше да търсиш виновника?

Маккълоу се обърна да си върви.

— Ако искаш да разбереш отговора на това ще трябва да приемеш предложението ми. И няма да чакам снегът да навали върху щабквартирата на Сатаната. Мисля, че няма да ти бъде нужно чак толкова много време, за да вземеш решение.

— Знаеш ли къде е сестра ми? — попита тя, поразена от думите му.

Той не си направи труда да се обърне, за да й отговори.

— Ти ще трябва да разкриеш твоите карти, ако искаш и аз да разкрия моите. Това е основното правила. Ако решиш да си обединим силите, можеш да ме намериш по всяко време в полицията.

Тъй като той се отдалечаваше все повече, гласът му се чуваше все по-слабо и тя вече не беше сигурна, че е чула добре всичко. Но това не беше необходимо. Беше ясно какво желаеше. Е — помисли си тя, като се изчерви, — не всичко е съвсем ясно. Предложението с бирата не звучеше съвсем професионално. Смущаваше я споменът за усмивката му, за интелигентността, която очевидно се криеше под лъскавата му обвивка. Дяволите да го вземат — рече си тя, като се обърна и се запъти към метрото, — колко по-добре щеше да бъде, ако заелият се с този случай детектив миришеше и тежеше сто и седемдесет килограма! Всъщност, като се замисля, може би аз самата би трябвало да наддам петдесет-сто килограма. Това нямаше да помогне нито на приятелката й, нито на сестра й, но поне щеше да й гарантира самотата, необходима, за да се концентрира върху всичко, което й предстоеше да направи.