Синтия Виктор
Вълшебната кутия (34)

Тридесет и трета глава

Елизабет огледа внимателно помещението. Вторият етаж на „Мис Ели“, уютен ресторант на Седемдесет и девета улица, беше почти празен, както се случваше обикновено по средата на следобеда. Беше рискувала, като се обади на Джоуи, но гласът на секретарката, която отговори, беше непознат. Въпреки това се бе постарала да измени тембъра си, докато разговаряше с нея.

„Е — помисли си тя, — сега вече не мога да променя нищо.“ Погледна часовника си. Сестра й щеше да пристигне всеки момент. Извади от чантата си изписаните от Моли страници и ги разположи върху масата пред себе си, като ги прикри с длани, когато хубавата млада сервитьорка се приближи, за да вземе поръчката.

— Ще започна само с една кола — рече Елизабет и отдъхна с облекчение при вида на Джоуи, която се появи на стълбите.

Младата жена захвърли дамската чанта и дипломатическото куфарче върху стола до сестра си и седна срещу нея.

— Е, скъпа сестричке, кое ни доведе на красивия Ъпър Уест Сайд?

Елизабет я изгледа с любопитство.

— Май си в добро настроение, а?

Джоуи се ухили до уши; подобна усмивка сестра й не помнеше да бе виждала друг път на лицето й.

— Имам доста причини да бъда в добро настроение. Първо, повече няма да бъда адвокат. Отново.

— Четох за решението относно случая „Лайза Мартин“ — отвърна топло Елизабет. — Поздравления.

Сестра й кимна.

— Правото почти ми се стори нещо добро. — Усмихна се отново. — Но не достатъчно добро.

— Това означава ли, че се връщаш в Монтана?

На лицето на Джоуи се появи дори още по-необичайно изражение.

— Ами, може би не. Т.е., може би известно време ще списвам моята рубрика от Ню Йорк. — Очевидно оспорваше някаква своя мисъл, но вместо да обясни какво става, промени темата. — И така, защо съм тук?

Елизабет побутна към нея посланието на майка си. Джоуи обърна страниците към себе си и започна да чете. Бяха й нужни не повече от пет минути.

— Боже мили — възкликна дрезгаво тя. От доброто й настроение не бе останала и следа. — Къде го откри?

— Във вълшебната кутия — отговори Елизабет; знаеше, че не е необходимо да дава повече обяснения.

Сестра й не помръдваше; очевидно премисляше току-що прочетеното. На Елизабет й се струваше, че може да прочете мислите й. Симпатия към майка им. Гняв към баща им. А когато забеляза светлинката в очите й, разбра какво щеше да каже. Стори й се някак си по-лесно сама да изрече тази мисъл.

— Трябва да е бил татко, нали?

Джоуи я погледна.

— Не предполагах, че ще те чуя да го изречеш.

Младата жена присви устни.

— Това бе очевидно за всеки, който знаеше, че се е готвела да го напусне. Аз просто отказвах да го видя.

Джоуи издиша тежко.

— Както знаеш, той твърдеше, че през този ден е бил с клиент.

— Аз пък си мисля, че това твърдение може да се окаже неподплатено. Ти на какво мнение си?

Спокойното приемане на евентуалната вина на баща им бе последното, на което Джоуи бе очаквала да стане свидетел.

— Смятам, че трябва да проверим онова, което е казал на полицията — продължи Елизабет с чисто професионален тон.

Сестра й я изгледа с възхищение.

— Е, аз мога да разбера без проблем точно какво е казал. А след това ще решим как да разберем истината.

Изправи се и напусна масата за няколко минути. Когато се върна държеше в ръце парче хартия, върху което бе написала някакво име и място.

— Това е името на клиента, с който татко е казал, че е бил в деня на убийството на мама.

Елизабет сведе поглед към листчето.

— Ели Казарски. — Замисли се за момент. — Татко го защитава преди около две години по обвинение в пощенски измами. Отърва го, така че да не лежи дори минутка в затвора, макар срещу него да имаше безброй доказателства.

— Как го направи? — попита Джоуи, впечатлена, въпреки неодобрението си.

— Оказа се, че повечето доказателства са събрани от полицията малко преди издаването на заповедта за претърсване. Всичко бе отречено от съда… абсолютно всичко. — Поклати глава. — Щяха да го затворят минимум за десет години, ако не бяхме забелязали несъответствието в двете дати.

Джоуи я изгледа продължително.

— Ние ли?

Сестра й не трепна от намека.

— Аз открих несъответствието. Татко каза на клиента за него.

Джоуи въздъхна. Това бе стара история и нямаше смисъл да се захваща отново с нея. Елизабет взе хартийката.

— Тук пише, че мистър Казарски живее на Амстердам Авеню. Предлагам да го посетим.

Джоуи не вярваше на ушите си, като слушаше безстрастния тон на сестра си. Готвеха се да изобличат алибито на баща си във връзка с убийството на майка им, а на Елизабет дори окото не й мигваше. Не можеше да й го отрече.

— Аз съм с теб — заяви простичко тя, като взе вещите си и я последва надолу по стълбите.

Излязоха на Седемдесет и девета улица в мига, в който слънцето увисна над река Хъдзън.

— Красиво е, нали? — отбеляза Джоуи, след което тръгна надясно, към Амстердам Авеню.

Сестра й погледна на запад, а след това я настигна.

— Предполагам, че все нещо в днешния ден трябва да бъде красиво — отбеляза тя.

Бяха им нужни петнайсет минути, за да отидат на Амстердам Авеню и да открият адреса. Сградата, в която живееше Ели Казарски, не изглеждаше особено представителна отвън, но когато се представиха по домофона и изкачиха стълбите, се озоваха в приятен, макар и малко овехтял двустаен апартамент, с дълга и тясна дневна и подобна на галерия кухня, която несъмнено водеше към спалнята.

— Много се радвам да те видя, Елизабет — рече Казарски, след като ги покани да влязат. — Променила си си косата.

Ели Казарски или не знаеше за изчезването й, или се преструваше майсторски.

— Това е сестра ми, Джоана — обясни младата жена. — Струва ми се, че не сте се срещали.

— Е, заповядайте, седнете. Ще пиете ли чаша газирана вода? Или може би предпочитате вино?

Елизабет го хвана за ръката, докато сядаше на дивана, към който бе посочил, и го принуди да седне до нея.

— Дошли сме по работа, Ели. Но аз съм сигурна, че си се досетил.

Макар да виждаше, че Казарски няма намерение да признава каквото и да било, не се отказа да настоява.

— В деня, в който бе убита майка ми, сте обядвали с баща ми, така ли?

— Разбира се, скъпа. Точно това и казах на полицията, когато ме попита.

Облегна се спокойно на дивана и се усмихна любезно.

Джоуи седеше срещу тях; беше избрала стол с дълга права облегалка и го бе преместила така, че да бъде точно насреща им.

— Мистър Казарски — заяви строго тя, — лъжесвидетелстването е изключително сериозно закононарушение. Всъщност в щата Ню Йорк на прикриването на убиец се гледа като на съучастие.

Казарски се засмя смутено.

— Вас момичетата ви бива по големите думи. „Съучастник“, боже мили.

— А как звучи „съучастие в убийство“? — сопна се Джоуи. — Така достатъчно ясно ли е?

— Няма как да докажете, че през този ден не съм бил с баща ви. — Усмивката бе изчезнала от лицето му. — Полицията бе задоволена. Тя дори разговаря с нашия сервитьор.

Елизабет се премести по-близко до него на дивана.

— Защо ми се струва, че ако разпитаме останалата част от персонала и другите хора, които са се хранили, ще можем да докажем, че двамата с баща ми не сте били там по времето, по което твърдите? — Гледаше го право в очите. — Бас държа, че ако направим внимателно проучване сред твоите съседи и познати, ще открием точно къде си бил по това време.

— Защо ще ви казвам нещо по-различно от това, което казах на полицията? То само може да ми навлече неприятности, а това е последното, от което се нуждая.

Не можеше да скрие нарастващата си тревога.

Елизабет взе отново думата.

— Ели, научих доста неща за теб по време на делото. И ги помня всичките.

Казарски скочи от дивана.

— Не мога да бъда съден отново за това престъпление. Запознат съм добре със закона в този случай.

Елизабет го наблюдаваше как крачи нервно напред-назад.

— Онова, което знам, не е свързано с въпросното закононарушение.

— Но ти ми беше адвокат, за Бога. Не можеш да им кажеш, че съм виновен в едно или друго — възкликна жално той.

Погледът на младата жена не трепна.

— Съществуват всевъзможни начини за получаване на информация.

С нещастен вид Казарски обърна гръб на сестрите. Раменете му увиснаха… всъщност цялата му стойка бе като на пребит човек.

— Какво искате да ви кажа? Баща ви беше много добър с мен. Бях щастлив да му отвърна със същото.

Джоуи вдигна очи.

— Това означава ли, че не сте бил с него през онзи ден?

Ели кимна нещастно.

— Направих го, защото той ме помоли. Дължах му го.

— А колко плати на сервитьора, за да излъже? — попита тихо Елизабет.

Джоуи погледна сестра си. Лицето й не изразяваше нито триумф, нито особена тъга. По-скоро то напомняше боксьор, който излиза на ринга за последния решаващ рунд.