Синтия Виктор
Вълшебната кутия (33)

Тридесет и втора глава

Съдебният пристав влезе в обширната съдебна зала, застлана със син килим и Джоуи докосна Лайза по лакътя. Усети как приятелката й се вцепени от страх, когато мъжът постави тежко длан върху тъмната ламперия на стената.

— Всички да станат — обяви той. — Почитаемият съдия Уилард Шнайдер ще председателства на делото „Съединените щати срещу Алис Лин Картър“.

Лайза се изправи; ръцете й трепереха. Джоуи забеляза, изпълнена със съчувствие, как впи пръсти в бежовата си пола, също като бебе, вкопчило се в одеялцето си. Джоуи погледна успокояващо вдясно, като я накара също да насочи очи към първите три реда, където бяха насядали съпругът, децата, родителите, братята и сестрите на Лайза, плюс цяла армия от племенници, за чието съществуване само допреди две-три седмици не бе и предполагала. До тях седеше и Корнилия Райтсън, която бе долетяла от Монтана предишния ден. Трите си бяха уредили среща във Валхала и тя бе протекла доста радостно, въпреки обстоятелствата.

Джоуи знаеше колко важно е да поддържа жива надеждата на своята приятелка. В противен случай депресията, която я бе налегнала, след като се бе предала, можеше да се превърне в постоянно нейно състояние, независимо от изхода на днешното съдебно разглеждане. Лично се бе обадила на нейните братя и сестри и ги бе помолила да дойдат. За някои от тях това бе трудно. В крайна сметка сестра им бе изчезнала преди почти три десетилетия. Вероятно смятаха, че тя не се интересуваше от тях, нито проявяваше симпатия към най-черните страхове, които ги бяха измъчвали през всичките тези години.

Въпреки това повечето от тях бяха дошли. Внезапно младата жена се запита кой от нейното семейство щеше да дойде, ако тя самата се нуждаеше от помощ. Мама — осъзна с тъга тя. Моли щеше да пристигне на минутата. Баща й очевидно нямаше да го направи. Преди това просто нямаше да го заинтересува достатъчно. Докато сега вече той се бе превърнал в марионетка, която едвам изкарваше ден след ден.

Разбира се, не трябваше да забравя и Елизабет. Как не — помисли си автоматично тя, — сестра ми не би повдигнала дори малкия си пръст. Но веднага се поправи. В крайна сметка именно Елизабет й бе помогнала за делото на Лайза. Това може би все пак беше някакво начало, макар да нямаше представа доколко би могла да разчита на нея.

В този момент забеляза своя приятел Том Ейбрахамс, седнал в задния край на залата. Имаше цяла седмица отпуск; училището, където преподаваше, бе затворено за ремонтни работи. Може би Том й бе като роднина.

Стига си се занимавала със себе си — смъмри се тя. — Имаш клиент, за когото да се грижиш. И този клиент бе ужасен, когато го оставихме снощи с Корнилия в ареста.

Усмихна се топло, успокояващо на Лайза.

— Разбира се, не мога да обещая нищо — заяви тя, — но ще се боря с всяка своя фибра колкото се може по-скоро трите да се върнем в Монтана и да подновим прекрасната традиция за общите закуски.

Приятелката й отвърна на усмивката. Днес, в присъствието на цялото й семейство, тази усмивка й се стори изпълнена с повече надежда. Близостта и подкрепата на хората, които обичаше, очевидно я правеха щастлива, разбира се, дотолкова, доколкото можеше да бъде при дадените обстоятелства. Лайза изправи почти незабележимо рамене, докато съдия Шнайдер заемаше мястото си.

Разбира се, че ще бъде нервна — помисли си със симпатия Джоуи. Това разглеждане, което предшестваше делото, щеше да изпробва силата на тяхната подготовка. Джоуи се бе добрала до изумителна информация, която би могла да оневини приятелката й от най-сериозните обвинения срещу нея. Ако обвинението в преднамерено убийство отпаднеше, тогава би могла да изиска минималната присъда.

Нямаше гаранция обаче, че делото щеше да се развие в желаната посока. Всичко зависеше от съдия Шнайдер. На този етап нямаше съдебни заседатели; съдбата на Лайза се намираше в ръцете на строгия мъж на средна възраст с черната роба.

Присъстващите насядаха отново. Съдията подреждаше книжата пред себе си, след това размени няколко думи със съдебния секретар, седнал на маса от дясната му страна. Най-накрая погледна към залата, първо към Лайза и Джоуи, настанени на масата на защитата, после към Франк Уорнър, ниския, плешив прокурор с агресивен мустак, чиято задача бе да постави Лайза зад решетките за колкото се може по-дълго време.

— И така, с какви факти разполагаме? — започна съдия Шнайдер с измамна сърдечност.

Франк Уорнър се изправи, поставил длан върху купчина книжа.

— Както знаете, ваша светлост, случаят срещу обвиняемата включва…

— Преди да започнем, ваша светлост…

Гласът на Джоуи стресна прокурора. Съдия Шнайдер също я изгледа с любопитство. Беше доста необичайно адвокатът да прекъсва в този стадий на разглеждането на делото.

— Какво има, мис Рос? — попита съдията.

Сърдечността на тона му бе намаляла значително.

— Благодаря ви, ваша светлост.

Стомахът й се бе стегнал от напрежение, но гласът й звучеше уверено. Следващите няколко минути щяха да определят хода на делото.

— Алис Лин Картър днес е тук заради обвинение в грабеж и убийство, извършени преди почти трийсет години. По времето, когато мис Картър се предаде на федералните власти, бяха известни едни факти. — Обърна се, за да може да вижда и прокурора. — Сега обаче се добрахме до нови факти, които биха променили природата и същността на обвинителния акт.

Досадата на съдията бе видима от начина, по който присви уста.

— Каквито и да са тези факти, те е трябвало да бъдат представени пред прокурора дълго преди днешния ден.

— Разбира се, ваша светлост — отвърна с уважение младата жена, — обещавам, че няма да губя времето на съда. Всъщност… — Постави покровителствено длан върху рамото на своята клиентка, — … смятам, че онова, което имам да кажа на съда, ще ни спести доста неприятности и… — Погледна отново към съдията. — … ще оформи основата за съвсем ново съдебно разследване за убийство първа степен.

Внезапно залата притихна.

— Добре, мис Рос — рече съдия Шнайдер, — нека чуем какво имате да ни кажете.

Франк Уорнър седна недоволно на мястото си, леко приведен напред, сякаш готов да стане отново всеки момент.

— Господа — Джоуи направи няколко крачки, за да застане между съдията и прокурора. С ъгълчето на окото си забеляза един художник, който започна да нахвърля някаква скица, вероятно и на тримата, за да бъде използвана евентуално по-късно при някакво излъчване. — Престъплението, за което Лайза Мартин… простете, че използвам името, с което обвиняемата се е представяла през последните двайсет и девет години. Тя е живяла под това име, отгледала е две деца, беше ми дълго време приятелка под това име — обърна се отново за момент към своята клиентка и й се усмихна окуражаващо. След което насочи вниманието си към делото. — По времето, когато Лайза Мартин изчезва, убийството на Хенри Лангдън, пазачът на банката, който е бил също така член на полицията в Пийкскил, се е смятало за част от банковия обир, което е дало основата за обвинението в убийство. А участието на Лайза Мартин в обира никога не е подлежало на съмнение. Тя призна открито, че е участвала в нещо, което и тя, и нейните приятели са смятали за политически акт в един доста нагорещен климат, разделил цялата страна, всъщност дори целия свят — забеляза нарастващото нетърпение на прокурора. Последното, от което имаше нужда, бе да бъде прекъсната от Франк Уорнър, затова побърза нататък. — Сега обаче успях да разбера, че убийството на Хенри Лангдън… — присви очи. — А това наистина е било убийство, искам да ви уверя, не е било резултат на банковия обир, а изолиран и недобронамерен акт на един от участниците, който тогава се е наричал Фреди Шор.

Уорнър скочи на крака.

— През всичките тези години срещу мистър Шор е било отправено съдебно обвинение. Знаем за участието му в престъплението.

— Не — отвърна Джоуи, — не знаете.

Прокурорът разтърси глава.

— Ваша светлост, не е работа на защитата да ми казва какво знам.

Съдията го прекъсна.

— Нека оставим мис Рос да ни каже каквото има — обърна се строго към младата жена. — Предполагам, че стигате до същността на въпроса.

Джоуи си пое дълбоко въздух.

— Благодаря, ваша светлост. Човекът, представял се тогава като Фреди Шор, не се е включил в групата, станала известна като Шестимата от Пийкскил, поради политическите причини, споделяни от останалите петима членове. Фреди Шор, понастоящем известен като Робърт Малори, използва идеализма на петима наивни млади студенти за собствена изгода.

Изведнъж притихналата зала зашумя, представители на пресата, които стояха отзад, се приведоха напред на местата си, за да чуват по-ясно, роднините на Лайза възкликнаха изненадано.

Джоуи продължи невъзмутимо.

— От край време е известно, че четирима от младежите, в това число и Лайза Мартин, напускат сцената на престъплението няколко минути преди Фреди Шор да застреля Хенри Лангдън — направи пауза, докато се върне до своята маса, отпи вода от чашата и се обърна отново към съдията. — Фреди Шор, известен също като Робърт Малори, несъмнено е човекът, насочил оръжието към жертвата. А защо е трябвало да застрелва пазача дълго след привършване на обира, остава и до днес загадка както за полицията, разследваща случая, така и за моя клиент и нейните приятели. За това обаче е имало доста основателна причина, както се изясни едва тази сутрин. И тази причина са приблизително петдесет хиляди акции на „Морис Корпорейшън“.

Франк Уорнър се изправи, с почервеняло лице.

— Нима намеквате, че един двайсетгодишен противник на войната е прибягнал до подобни смехотворни средства, за да пипне бъдещото наследство на жена, за която дори не е бил женен? Откъде е можел да знае, че е щяла да наследи тези акции? И как е можел да бъде сигурен, че ще се оженят?

— Знам го благодарение на доказателствата — отвърна търпеливо Джоуи, — които получих в осем и петнайсет тази сутрин.

Присегна се към масата и взе няколко листа.

Франк Уорнър се присъедини към нея, когато тя наближи скамейката на съдията. Листът, който постави пред съдия Шнайдер, беше факсимиле с печата на щата Мериленд. Официалният документ, носещ дата 15 май 1967 година, свидетелстваше, че Дебора Лангдън и Робърт Малори се свързват в брак… доста преди убийството.

Съдията огледа документа, а след това вдигна очи към Джоуи.

— Това действително не е безинтересно, но откъде да знае съдът дали мистър Малори е имал причини да подозира, че в резултата на смъртта на Хенри Лангдън, съпругата му ще получи подобно наследство?

Младата жена си пое дълбоко въздух.

— Разполагам с потвърдено доказателство, че мистър Малори е бил запознат със съдържанието на завещанието на Емили Уестман, според което след смъртта на Хенри Лангдън акциите отиват в ръцете на Дебора Лангдън.

— И твърдите, че Робърт Малори е изфабрикувал всичко това, за да прикрие едно предумишлено убийство? И че този Малори е едно и също лице с Фреди Шор?

Джоуи кимна тържествено. През следващите трийсет минути тя запозна аудиторията в подробности с онова, което бе открила, като измъкна цели топове хартия, в това число и многобройните разговори с прислугата в дома на Емили Уестмън във връзка с общуването й с Робърт Малори. Показа им различни документи, като се започне със завещанието на Емили Уестмън и двете свидетелства за сключването на брак между Робърт Малори и Дебора Лангдън, първото преди смъртта на Емили Уестмън и второто — година по-късно.

След като представи по-голямата част от доказателствата, които бе събрала, младата жена се върна при масата, където седеше приятелката й с обляно от сълзи лице. Джоуи застана зад стола на своята клиентка и постави длани върху раменете й.

— По времето, по което се е наричал Фреди Шор — идеалист и противник на войната, Робърт Малори вече е бил съставил в основни линии плана за убийство, продиктувано единствено от изискванията на джоба му. — Стисна леко раменете на Лайза. — Уверявам съда, че всичко това е не по-малка изненада за Лайза Мартин, отколкото за съда. В продължение на почти три десетилетия тя се е измъчвала от чувство за смазваща вина заради убийство, в което няма абсолютно никакво участие, пряко или косвено. Онова, което е представено да изглежда като гаф на радикалистите, всъщност е било плод на алчността и бездушието на един човек.

Франк Уорнър изглеждаше като ударен от гръм, когато съдия Шнайдер обяви обедна почивка.

— Ще продължим в два и трийсет — излая той, преди да излезе от залата.

— Какво ще стане сега? — попита Лайза, набърчила тревожно чело.

Джоуи се отпусна с въздишка на стола си.

— Зависи от решението на съдията.

Един от федералните полицаи се приближи, за да отведе Лайза. Приятелката й я прегърна продължително.

— Търси четирилистна детелина, докато ядеш сандвича си с риба тон върху филийка ръжен хляб — заяви тя.

Лицето на Лайза светна.

— На кой му трябва четирилистна детелина, когато ти си на неговата страна!

Младата жена я проследи с поглед, докато я отведоха от залата, а после започна да прибира книжата. Беше направила всичко, каквото можеше. Сега вече развоят на делото зависеше от съдията.

— Джоуи, беше великолепна.

Корнилия се бе озовала внезапно до нея, заедно с най-големия брат на Лайза, Карл, и майка й Рут Картър. В началото младата жена отвърна топло на приветствията, но след това се отдръпна.

— Все още нищо не е решено — заяви предпазливо тя. — Човек никога не знае какво може да направи един съдия.

— Аз съм нейната майка — отвърна твърдо Рут Картър. — Аз знам.

Изведнъж младата жена се почувства безпомощна. Всичко това щеше да засегне толкова много хора. Не само Лайза. Не само Хал и децата. Животът на мнозина щеше да се промени завинаги. Молеше се да е направила достатъчно.

Съпругът на Лайза се приближи до нея.

— Позволи ми да те поканя на обяд.

Вдигна поглед към Хал Мартин и внезапно остана поразена от смелостта му. Колцина биха останали така последователни и грижливи след подобно взривяване на живота им, както продължаваше да бъде съпругът на нейната приятелка? Беше дошъл тук, на две хиляди мили от дома си и правеше дори невъзможното, за да поддържа духа на Лайза. Дали някой мъж щеше да стори същото за нея? Внезапно в съзнанието й нахлу образът на Гари Маккълоу. При тази мисъл й се приплака, но сега не бе моментът да се поддава на подобни чувства. Ако Хал можеше да изпитва надежда в подобен миг, тя бе длъжна, заради него и децата, да направи същото.

— Умирам от глад — излъга тя и се усмихна.

* * *

Точно в два и половина съдия Шнайдер седна на мястото си. Джоуи и Лайза стояха една до друга, стиснали ръце за късмет.

— Въз основа на документацията, която се намира пред мен, отменям обвинението в убийство срещу Лайза Мартин. Обвинението за обир остава.

С тези думи той се изправи и излезе от залата.

— Всички да станат — нареди съдебният пристав, въпреки че по това време съдията вече бе напуснал помещението.

Лайза и Джоуи се спогледаха. За момент не бяха в състояние да помръднат, смазани от емоциите. И двете реагираха едва когато близките на Лайза ги заобиколиха. Лайза преметна ръце около врата й и се вкопчи в нея така, сякаш от това зависеше животът й.

— Ти си изумителна — прошепна тя. — Наистина изумителна.

Корнилия Райтсън прегърна и двете изотзад; от очите й се стичаха сълзи.

— Точно така — потвърди тя.

Най-сетне Лайза се отдели от малката групичка и затърси с поглед своя съпруг сред тълпата. Щом го откри, се хвърли в обятията му, а след това се обърна и сграбчи и децата си.

Карл протегна ръка, за да поздрави Джоуи.

— Какво ще стане сега? — попита той.

Младата жена го погледна замислено.

— Само по обвинението в банков обир Лайза ще получи най-вероятно една или двегодишна присъда. Възможно е да бъде дори още по-малка, като се има предвид инициативата на Фреди Шор за банковия обир. — Усмихна се. — Ще трябва да чакаме, за да разберем, но най-лошото мина.

— Божичко! — възкликна той, като друсаше енергично ръката й. — Вие сте много умна жена.

Приближи се Том и я прегърна през раменете. Очевидно бе дочул разговора им.

— Винаги сме знаели, че има мозък — рече той, като й разроши косите. — А сега да видим дали има смелост и сърце.

Джоуи се намръщи. Не попита, но беше сигурна, че последните му думи не бяха свързани с делото. Не помнеше дали друг път бе чувствала подобно изтощение. Или клаустрофобия. Представителната федерална съдебна зала беше почти елегантна, но в момента тя като че ли я задушаваше.

— Превъзходно свършена работа, госпожице адвокат — рече Том и я целуна по бузата.

— Би ли ми направил една услуга?

Той се усмихна.

— Всичко на света.

— Нуждая се от малко въздух. Какво ще кажеш да огледаме красотите на Уестчестър каунти? Спортният екип е в багажника.

И се запътиха към изхода.

Той сведе поглед към дрехите си.

— Мислиш си, че ще можеш да бягаш в крак с мен, защото съм с дънки и мокасини — заяви шеговито той. — Аз обаче си нося гуменки в колата. Нямаш никакъв шанс.

Петнайсет минути по-късно двамата тичаха бавно по Бронкс Ривър Паркуей, една наистина изключително красива и потънала в зеленина отсечка.

Джоуи въздъхна с облекчение. Изминалият ден наистина я бе оставил без капчица сила.

— Благодаря — промълви тя и се усмихна на Том. — Имах нужда от приятел.

Той я изгледа, повдигнал цинично вежди.

— Какво? — попита младата жена и намали темпото.

Младият мъж сви рамене.

— Не знам. Може би наистина имаш нужда от приятел. А може би така ти се иска да мислиш.

Джоуи не отговори. Струваше й се, че знае накъде бие, и не възнамеряваше да улесни задачата му.

— Да не би да си изгубихте гласа, госпожице адвокат?

— Какво точно желаеш да кажа? — отвърна най-сетне със сарказъм тя. — Че онова, което всъщност ми е нужно, е едно здраво…

— Недей да се унижаваш, Джоуи — прекъсна я Том. Хвана я за лакътя и я подръпна назад, така че двамата спряха край едно голямо дърво. — Това, което ти е нужно, по дяволите, е да признаеш, че си влюбена в мъжа, който те обича.

Младата жена усети, че диша тежко, но не можеше да каже дали от джогинга или в резултат на думите на своя приятел. Искаше й се никога да не му бе казвала за Гари Маккълоу. Той не разбираше. Просто нямаше как да разбере.

— Том — заговори тихо тя, — наистина ценя желанието ти да помогнеш. И знам, че кой знае поради каква причина, искрено вярваш във възможността някой да ме обикне. Честно казано — погледна го жално тя, — ако съществуваше дори най-малка вероятност въпросният мъж поне да си мисли за мен от време на време, щях да опитам да направя нещо в тази връзка. Но…

— Какво, по дяволите, става с теб? — възкликна раздразнено Том. А след това я хвана за ръката, повдигна я във въздуха и попита: — Какво е това?

— Ръката ми.

— А това? — посочи към краката й той.

— Копита. Трийсет и осми номер. — Погледна го право в очите. — И какво от това?

— Е, поне си в състояние да видиш някои от нещата, които ще ти извадят очите.

Дори не си правеше труда да звучи ядосано. Просто продължаваше да я гледа със симпатия.

— Не нужно да правиш това — озъби се в самозащита Джоуи.

— Напротив — отвърна търпеливо младият мъж, — нужно е. Този мъж те обича, готов е буквално да разбива с главата си врати заради теб, а ти бягаш от него като някое четиригодишно дете. — Тръгна, но спря при следващото дърво, за да разтегне мускула на прасеца. — Предпочиташ да си измисляш истории, които дори един бавноразвиващ се би изхвърлил от съда, камо ли един завършил Харвард адвокат. — Привърши с разтягането на единия крак и протегна другия. — Като например, че някой красив млад манхатънски детектив ще ти се обяснява в любов, за да може да те следи.

Джоуи едва смогваше да се бори с тъгата, която я заливаше. Само ако беше прав, само ако разбираше доколко невъзможно е — помисли си тя.

— Том, ти си ми приятел и наистина вярваш, че това може да се случи. На никой никога не му е пукало в какво се обяснява Гари. Защо този път да бъде по-различно? Как би могло да бъде различно?

Том привърши с разтяганията и се върна при нея. Обхвана я за раменете и започна да я друса ритмично, сякаш беше безпомощно детенце.

— Можеше да бъде по-различно, Джоуи, стига да беше позволила. Всичките тези години и всичката тази враждебност… скъпа, това винаги е зависело от теб.

Младата жена отпусна глава върху рамото му. Не знаеше дали казаното от него бе истина, но нещо я караше да го слуша, действително да чува думите му, вместо да ги отрича автоматично, както бе правила многократно в миналото.

— Нима вярваш на всички тези глупости? — попита най-сетне тя, като едвам сдържаше риданията си.

Вместо да отговори, Том, като продължаваше да я държи в обятията си, запя със същия онзи глас, който Джоуи бе използвала в детството, за да дразни сестра си.

— Гаари обиича Джоуии… Гаари обиича Джоуии.

Младата жена усети, че вместо да го наругае, се усмихва като глупачка.

* * *

Джоуи приближаваше бавно към ресторанта. Ами ако той не се хранеше вече тук? Ами ако бе идвал и вече си бе тръгнал? Ами ако беше тук и наистина й се наложеше да каже онова, което мислеше? Тази перспектива вече бе наистина страшничка.

Младата жена си наложи да влезе в ресторанта и да продължи да върви, докато напредне достатъчно, че да може да вижда и задната част. О, Боже — помисли си тя, — ето го. Гари седеше самичък, заровил поглед в някаква книга.

Отстъпи страхливо няколко крачки, като се молеше да не я забележи. Погледите им обаче се срещнаха почти незабавно. Той като че ли я преценяваше хладно. Нито стана, нито даде знак, че я кани при себе си. Просто седеше и я принуждаваше да реши сама.

Краката й се раздвижиха, макар да не им бе давала никакви команди. Усети, че вече е до него, че го съзерцава, без да е сигурна какво ще каже, без да е сигурна дори какво иска всъщност.

Той все така не я притесняваше. Дори с бавни и отмерени движения пъхна в устата си хапка месо от чинията и го сдъвка замислено, като я наблюдаваше безмълвно.

— Наистина ли го мислеше? — попита най-сетне Джоуи; думите прозвучаха несвързано и безсмислено даже в собствените й уши.

Той обаче не й се присмя. Нито пък се престори, че не разбира.

— Наистина мисля всичко, което казвам. Това е характерно за мен. Казвам абсолютната истина. Винаги. Независимо дали искаш или не искаш да я чуеш.

Младата жена се отпусна неуверено на стола срещу него.

— Точно това казваше и за мен сестра ми, когато бяхме деца. Че съм казвала прекалено често истината. Че съм можела да се науча да бъда любезна, вместо да разтърсвам хората с откровенията си.

— Разтърси ме с истината, Джоуи — заяви Гари, като остави вилицата си. — Нека я чуя.

Гледаше я право в очите, а изражението му беше непроницаемо.

Усети, че не може да го гледа повече. Прииска й се да се появи торнадо и да я отнесе оттук или пък внезапно да се събуди и да се окаже, че всичко е само сън. Въпреки това думите излязоха като че ли сами от устата й:

— Обичам те. — Неканени сълзи щипеха в очите й. — И дори да се интересуваш единствено от откриването на сестра ми, пак те обичам.

В погледа, който отправи към него, се четеше въпрос.

И остана шокирана при вида на щастието, което озари лицето му.

— Време беше, скъпа — промълви Гари, протегна ръка и привлече главата й към себе си.

Целувката му се проточи часове, както й се стори.

Най-сетне се отдръпна.

— И така, какво искаш да ядеш? — попита с усмивка той и стисна дланта й с вид на човек, който няма намерение да я пуска.