Синтия Виктор
Вълшебната кутия (23)

Двадесет и втора глава

Елизабет стоеше на един стол срещу прозореца на стаята си и отпиваше от чашата с чай. Гостите имаха свободен достъп до кухнята, така че не беше проблем да слезе долу в четири и половина сутринта и да сложи водата да заври.

Докато излежавам осемдесетте си години зад решетките — помисли си криво тя, — ще мога да препоръчвам това място на съкилийничките си, на които им предстои да излязат.

Остави чашата върху кръглата дървена маса. Оттук се разкриваше чудесна гледка към Хорейшо Стрийт, почти напълно безмълвна и осветена само от няколко улични лампи. Някакъв човек разхождаше кучето си, минаха няколко коли, една двойка се смееше и се целуваше, докато преминаваше под прозореца й. През по-голямата част от времето обаче цареше тишина и умиротворението беше в ярък контраст с бурно развълнуваните й мисли.

В пет и половина пред сградата от отсрещната страна спря такси и от него слезе добре облечена жена, която очевидно не се бе прибирала цяла нощ. Елизабет я видя как плаща и след това започва да изкачва стълбите към входа, с ключ в ръка. Добре ли прекара? — запита я наум тя, докато непознатата пъхаше ключа в бравата. — В един напълно празен апартамент и при пълната самота ли се прибираш?

Въздъхна и отпи отново от чая си. Самотата, наложена от криенето, бе почти толкова влудяваща, както и страхът да не бъде хваната. Чувстваше се така, сякаш се намираше в някоя от онези камери, лишаващи намиращите се вътре от всякакви възприятия, без каквито и да било движения или звуци. Ужасно е да си анонимен и самотен, да няма на кого да кажеш две думи. Аз съм като някакъв социологичен експеримент, лишена от всякаква идентичност. Жалко, че не мога да пиша по този въпрос в някоя от даваните литературни разработки. Щях да получа без проблем най-малко шест минус.

Изправи се. Опитът да се развесели само я бе накарал да се почувства още по-зле. Тръгна безцелно из стаята, докосна свещниците върху камината, подреди купчината списания, поставени в кошница край вратата. Мъчителното усещане, с което се бореше вече от няколко часа, очевидно нямаше да я остави на мира. Трябваше да го признае.

Моли. В съзнанието й се редуваха картини с майка й, принуждаваха я да си припомня неща, които даже не бе предполагала, че е погребала в паметта си. С нарастващ ужас осъзна, че повече не може да отрича истината, която се налагаше от всичко това. Моли я беше обичала.

Очевидно майка й бе имала сериозни проблеми по време на тяхното детство, но някак си бе успяла да ги превъзмогне, тъй като беше започнала да излиза от къщи, за да посещава различни училищни мероприятия и мачовете по тенис на Елизабет. Сега, като се връщаше в спомените си назад, младата жена си даде сметка, че всъщност Моли бе вършила много, ако не и повечето от нещата, които всяка любяща майка прави за своите дъщери. Беше ги хвалила, беше ги утешавала, когато бяха болни или уплашени, бе правила костюмите им за Деня на Вси светии и подготвяла тържествата за рождените им дни. Може би не всеки пъти, но в повечето случаи.

Именно Моли бе купила четирийсет кутии от курабийките на момичетата скаути в годината, когато Елизабет се бе разболяла по същото време, когато трябваше да ги продава. А когато бе пожелала да има червената копринена рокля, същата, която баща й бе забранил да си купи, защото била за големи — разбирай „секси“, макар да не бе употребил точно тази дума — именно Моли се бе застъпила за нея. Помнеше много ясно как бе седяла зад бюрото си и бе чела, когато майка й влезе с нея в стаята и, без да каже нищо, просто я окачи в стенния гардероб, като намигна и доближи показалец до устните си, за да покаже, че това щеше да бъде тяхната малка тайна. Изтръпнала, Елизабет си припомни как дори не се бе усмихнала на Моли, а я бе изчакала да излезе от стаята, преди да се спусне към гардероба и, силно развълнувана, да започне да съзерцава възхитено красивата дреха.

Не мога да повярвам — помисли си тя. — Не исках да й доставя удоволствието да разбере колко съм щастлива. Никога не го направих. Нищо не можеше да ме накара да й се усмихна искрено или да я целуна спонтанно.

Младата жена се отпусна тежко на ръба на леглото. Божичко, как съм я наказвала — изпъшка тя. — Неуморно, година след година. Наказвах я, защото не обича татко. Бях се назначила сама за съдия и полагах всички усилия да я накарам да си плати за престъплението.

В този момент сълзите, които отказваха да потекат, откакто бе убита Моли, най-сетне рукнаха. Елизабет се срина върху леглото; риданията я разтърсваха и почти не й даваха да диша. Бяха изгубили толкова години, през които биха могли да изградят някакви взаимоотношения, ако не бе собственият й инат. Беше прекалено жестоко и тежко, за да го признае. Всичкият й гняв, мъка и объркване се изляха в истински порой, докато се почувства толкова изтощена, че дори не можеше да плаче повече. Най-накрая сълзите пресъхнаха. Прегърна възглавницата, докато риданията й се успокояваха постепенно.

— Съжалявам — прошепна на майка си тя. — Толкова съжалявам. Но ти вече не си тук, за да ми простиш.

Лежа така известно време. Най-сетне успя да се надигне. Отиде в банята и спря, за да огледа непознатото отражение в огледалото, преди да наплиска лицето си с вода. Единственото, което можеше да направи сега, бе да открие убиеца на Моли. Не беше кой знае колко, но само това й бе останало.

Докато се облече, готова за дългия път, който я чакаше до „Рос, Дженингс“, вече беше почти осем. Опитваше да не мисли как снощи се бе отървала на косъм, когато Джоуи й бе дала знак да не се приближава. Беше видяла Маккълоу да се приближава до сестра й. Не й оставаше друго, освен да се моли детективът просто да е минавал натам, може би дори бе преследвал Джоуи, но не и да бе дошъл специално за нея самата. Нямаше как да не се възхити на Джоуи, която очевидно му отвличаше вниманието и при това се справяше прекрасно. Ако той бе обърнал дори леко глава… какъв смисъл имаше да премисля отново и отново този факт. Просто за в бъдеще трябваше да бъде по-предпазлива.

За нещастие нямаше представа какво възнамеряваше да предприеме сестра й, за да й предаде списъка. Най-простото решение й се струваше да я изчака отново пред кантората и ако по някаква случайност тя не се появеше — да се върне отново в девет вечерта, по същото време, когато трябваше да се срещнат предишната нощ. Ако имаше късмет, Джоуи щеше да разсъждава по същия начин. Само дето никога не успях да си обясня по какъв начин текат мислите на Джоуи — размишляваше младата жена, докато вървеше, като отклоняваше очи неизменно всеки път, когато срещне погледа на някой минувач.

Спря в една закусвалня, за да си купи чашка кафе. Вместо да застане на улицата точно срещу сградата, където се помещаваше адвокатската фирма, тя застана на самата пресечка. Денят обещаваше да бъде горещ. Отпиваше бавно от кафето, като се стараеше да изглежда колкото се може по-естествено.

В девет и половина все още нямаше и следа от Джоуи. Да не би да съм я пропуснала? — запита се тя. Когато бе работила преди тук, сестра й бе пристигала неизменно точно в девет. Но може би сега онова, което правеше, наистина я интересуваше и бе решила да дойде по-рано. Ядоса се на себе си, че не се бе сетила за подобна възможност. Въпреки това остана на мястото си.

В десет без петнайсет едно такси спря пред сградата и от него слезе баща й. Елизабет се приближи с още няколко крачки, като внимаваше да не я види. Притесняваше се страшно много за него, а не знаеше доколко може да разчита на Джоуи да й даде вярна представа за действителното му състояние.

Като го видя сега, сърцето й се сви от болка. С право се бе тревожила. Божичко, състарил се е с двайсет години.

Той закопча копчетата на сакото си, докато влизаше. Винаги бе влизал така наперено, сякаш целият свят беше негов. Днес обаче не забеляза дори сянка от това. Лицето му бе сивкаво, косата — небрежно сресана. Нещо неопределимо в него говореше за пречупен дух. Сърцето й закърви заради него.

Жив е, ходи на работа, в основни линии е добре — опита да се успокои младата жена, като се обърна да си върви. За нещастие това бе най-доброто, което можеше да се каже за него, но нещата можеше да бъдат и много по-лоши.

Запъти се отново към своята квартира. Оправя ли тази работа със списъка, всичко също ще се оправи — рече си тя. Едно гласче дълбоко в нея обаче й припомни, че нищо вече нямаше да бъде същото; каквото и да излезеше, всичко щеше да бъде различно, сега и завинаги. Въпреки това — започна да спори със самата себе си Елизабет, — трябва да намеря отговорите на някои въпроси, ако изобщо се надявам да заживея отново нормално.

Мислите за баща й не й даваха мира; с мъка се сдържаше да не се обърне и да отиде в кантората да го види. Но нямаше да си позволи да провали всичко сега.

Пред себе си видя обществен телефон. Точно така, щеше да го направи.

Джак имаше частна линия в кабинета си и винаги вдигаше сам телефона, когато му позвъняха по нея. Младата жена набра номера и зачака; сърцето й биеше ускорено. Баща й сигурно се бе поболял от тревога по нея. А когато решеше да бъде убедителен се справяше несравнимо и съвсем справедливо бе прочут с това си качество. Надяваше се да не опита да й въздейства, с цел да я накара да се откаже от онова, което бе започнала.

— Ало?

Гласът му звучеше толкова слабо. Приплака й се.

— Здравей, татко — промълви тя. — Елизабет се обажда.

— О, Елизабет, моя Елизабет — изплака в слушалката той. — Миличка, това наистина си ти.

— Взела съм нещата в свои ръце, татко, но исках да се уверя, че си добре.

— Ти просто изчезна… — изрече с безкрайна тъга той.

Младата жена се стараеше да намери верните думи.

— Знаеш добре, че не мога да очаквам другите да докажат невинността ми. Винаги си ме учил на това: ако нещо е особено важно, не разчитай на друг да го извърши както трябва.

— Не, не, ти трябва да се върнеш — възкликна сърцераздирателно той. — Аз имам нужда от теб, имам нужда от теб.

Стори й се, че го чу да подсмърча.

— Татко, моля те — каза успокояващо тя, — всичко е наред. Аз съм добре, наистина съм добре.

— Не мога да направя това без теб — почти извика той. — Трябва да ми помогнеш.

Объркана, Елизабет затвори очи и опита да се концентрира. Баща й не я бе попитал дори къде се намира или дали е добре.

— За какво съм ти нужна? — попита бавно тя.

Джак снижи гласа си до шепот.

— Не мога да продължавам по този начин.

— Обичам те, татко, и щом веднъж оправя тази каша, всичко ще бъде отново наред, ще видиш. — Направи пауза. — Знам, че мама ти липсва. Съжалявам.

— Божичко, ти не разбираш — изпъшка баща й.

Елизабет зачака, но той не каза нищо повече.

— Съжалявам — повтори безпомощно тя. — И те обичам. Грижи се за себе си, моля те. Надявам се скоро да бъда отново до теб.

Джак затвори телефона.

Младата жена остави слушалката и стоя известно време неподвижно, загледана в телефонния апарат. Джак Рос винаги бе силната страна, и неизменно й бе предлагал утеха и разрешение на проблема. Но не и днес. Дали случилото се не го бе съсипало? Трябваше да направи колкото се може по-бързо нещо, за да се върне по-скоро вкъщи, към действителността.

Продължи пътя си; чувстваше се толкова нещастна. Усещаше благотворното влияние на движението; ходенето й доставяше известна утеха. Не можеше да си позволи да се тревожи за баща си по начина, по който го бе правила при нормални обстоятелства. Сега обстоятелствата не бяха нормални. Наложи си да проясни съзнанието си като опита да не мисли за нищо.

Зави на ъгъла на Петнайсета улица, вдигна поглед и дъхът й секна. Към нея се приближаваше мъжът, когото бе видяла в бар „Кийстрок“ и който й се бе усмихнал ослепително. Носеше голяма кутия, върху която бе изобразена светлосиня компютърна клавиатура.

Той я забеляза почти в същия момент и очевидно също я позна, тъй като се усмихна веднага. Не съм се лъгала — помисли си тя. — Този човек наистина има усмивка убиец.

— Хей, успя ли да се добереш до някой от компютрите? — попита той.

Елизабет поклати глава.

— Ще ми дадеш ли назаем този? — попита шеговито тя.

Непознатият се приближи и спря.

— За добра кауза ли го искаш?

Само ако знаеше — помисли си тя.

— За да надничам в живота на другите, за да проникна до най-тъмните им тайни.

Онова, което я изненада най-вече не бе толкова фактът, че му казваше истината; изуми се, че флиртува с този напълно непознат човек. Май съм се побъркала напълно — реши тя.

Младият мъж повдигна вежди.

— Интересно. И колкото и да е странно, това по една случайност е точно моята специалност.

Очите му бяха топли и гледаха приятелски. Елизабет — смъмри се тя, — този човек сигурно е сериен убиец. Не ставай глупава.

Той премести кутията под едната си мишница, за да може да се ръкува.

— Кент Патърсън. А вие сте…?

— Кент — повтори тя, без да обръща внимание на въпроса му, докато се ръкуваха. — Интересно име.

— Съкращение от Кентъки. Глупаво, но е така. Баща ми бил от онези южняци, които не се предават лесно. Колкото по-малко се каже за него, толкова по-добре.

Първата й реакция бе, че този мъж играе някаква игричка. Тя обаче бе имала вземане-даване с доста мними хора на изкуството и лъжци в работата си като адвокат и нещо й казваше, че случаят не беше същият.

— Баща ти ли те е научил да боравиш с компютри? — попита лукаво тя; искаше да разбере докъде се простираха познанията му в тази област.

— Неговата специалност бяха бърбънът и конете. Той живееше в някакъв свой свят. — Лицето му придоби по-сериозно изражение. — Ти оглеждаше екраните в „Кийстрок“, а сега проверяваш какво мога да правя с компютрите. Наистина имаш нужда от помощ по някакъв въпрос, нали?

Не беше глупав. Поне това бе разбрала.

— Аз знам нещичко за компютрите, но не достатъчно.

Кент наклони на една страна глава и я загледа изучаващо.

— Всъщност точно с това се занимавам. Инсталирам ги, обучавам хората, все едни такива хубави неща. Оправям хорските проблеми със софтуера, дори когато са сгафили нещо. Знам много за компютрите. — Замълча за момент. — Като например каква информация може да се получи от тях. Т.е. Буквално за всичко и всички.

— Възможно ли е да те наеме човек?

Отново онази ослепителна усмивка.

— Работа ли ми предлагаш?

— Може би. Къде бихме могли да седнем и да обсъдим това?

Елизабет се огледа за ресторант или за някое местенце, където биха могли да седнат. Елизабет не хващаше непознати мъже по улиците, но Стейси очевидно го правеше.

— Бързаш, нали? — попита Кент. — Слушай, цял ден съм затрупан до ушите от работа. Какво ще кажеш да се видим тази вечер в осем в „Ноу Хоу Стар“ в Лавайет? Може да обсъдим проекта ти.

Тази вечер трябваше да потърси Джоуи.

— Не можем ли да го направим за десет?

— Добре, нека бъде десет.

— Благодаря. Ще бъда там. — Кимна. — Между другото, името ми е…

Спря, за да бъде сигурна, че ще каже каквото трябва. — … Стейси Хюбърт.

— Красиво име за красива жена — отвърна меко той и се обърна да си върви. — До довечера.

Елизабет сдържа с мъка напушилия я смях. Искаш да кажеш: фалшиво име за побъркана жена.