Синтия Виктор
Вълшебната кутия (10)

Девета глава

Джоуи последва Филип Галънт през пълното с хора хотелско фоайе. Вече трети ден бе изложена на показ и се мъкнеше след него в Чикагския Кънвеншън Сентър, разговаряше с редактори и издатели от цялата страна. Нейната рубрика вече щеше да се издава във всичките петдесет щата, но Филип нямаше да се успокои, докато Констънс Тръгл не се превърнеше в международен феномен. Енергията му изглеждаше неизчерпаема и това й се струваше истинско чудо. Той познаваше всички по име, проявяваше искрен ентусиазъм във връзка със съпругите или съпрузите, с децата, интересуваше се от развитието на местните проблеми, които бяха обсъждали при последната им среща. За нея Филип бе като вършещ чудеса дервиш, пълен с адреналин и, още по-невероятно, с истинска доброта. И Джоуи послушно се стараеше да се усмихва всеки път, когато той спираше да я представи на още някой стар приятел.

— Мак, това е Джоана Рос, истинската Констънс Тръгл — обяви разпалено той в мига, в който минаха през въртящата се врата на малкия, но елегантен хотел, където бяха отседнали, недалеч от Мичиган Авеню.

Човекът, на когото я представяше в момента Филип, беше от „Детройт фрий прес“ и изглеждаше наистина заинтригуван — по-точно очарован — да срещне лицето, което се криеше зад прочутата рубрика със съвети. Младата жена знаеше обаче, че въпреки усилията, които полагаше, очите й изглеждаха изцъклени. Чувстваше се изтощена. Повечето време през последните няколко години тя бе работила усамотена в малкия си дом, без да разговаря почти с никой друг, освен с Лайза и Корнилия. Беше шокиращо да се озове изведнъж в ролята на прочута особа.

Докато Мак Фаулър обясняваше с подробности някакъв проблем на предградията на Детройт, тема, която очевидно двамата с Филип бяха обсъждали и преди, Джоуи измъкна бавно единия си крак от обувката, с надеждата, че мъжете нямаше да забележат. Копнееше да може да се наведе и да разтрие пръстите на краката си, които бяха станали почти напълно безчувствени, но в полза на собственото си достойнство, тя се задоволи само с няколко извивки на стъпалото. Фаулър бе все така задълбочен в онова, което говореше, но Филип избра точно този момент да погледне надолу. Като опитваше да сдържи напиращата си усмивка, той обви ръка около раменете на младата жена.

— Нека поговорим пак за това, докато вечеряме заедно идната седмица — предложи топло той, като се ръкува с Фаулър и отмина нататък.

— Съжалявам — рече с извинителен тон той, след което хвана своята спътница за ръката и я поведе към асансьора. — Аз съм свикнал с това. На теб обаче може би ти дойде малко множко.

Джоуи го изгледа скептично.

— Малко множко ли? — попита тя и очите й се разшириха. — Аз бих казала „непоносимо“.

— Хайде де — отвърна Филип, като я издърпа след себе си в един от асансьорите и натисна бутона за затваряне на вратата, преди някой друг да бе успял да се присъедини към тях. — Време е да пийнем нещо. Само ние двамата. Никакви срещи повече. Дори не и вечеря, обещавам.

Младата жена се отпусна на металния парапет и се прозя шумно.

— О, хайде, хайде — рече той, като я наблюдаваше развеселено. — Не беше чак толкова лошо.

— Не — отговори тя, гледаше го право в очите. — На кой не би му харесало да носи обувки с високи токове по дванайсет-четиринайсет часа на ден, да се срещне с няколкостотин непознати и на всичкото отгоре да бъде забавен?

Спътникът й я изгледа, искрено изумен.

— Съжалявам — рече най-сетне той. — Знаеш ли, като се изключи частта с високите токове, всичко това наистина ми харесва.

Сега бе неин ред да го изгледа невярващо.

— Не е възможно. На никой не би могло да му харесва.

— Убий ме — отвърна остроумно той, — но имам силно развито стадно чувство. — Погледна я вече по-сериозно. — Извинявай, малката. Тези срещи с представители на вестниците, които ще те издават, са важни, но ако имах представа колко трудни ще бъдат за теб, нямаше да ги проточвам толкова.

Джоуи поклати глава и се усмихна.

— Боже, каква кучка съм само — промълви унило тя. — Вместо да ти благодаря, аз те карам да се чувстваш виновен. Ти ме вкара във всички значими вестници в страната и единственото, което поиска в замяна, е този уикенд в Чикаго.

Излезе първа, когато асансьорът се отвори на единайсетия етаж. Заедно тръгнаха към стаите си, които бяха една срещу друга.

— Наистина си добър в тази работа — рече тя, когато спря пред неговата врата, докато той търсеше ключа из джобовете си. — Изглеждаш действително щастлив да се срещнеш с всеки един от тези пет милиона души.

Филип отключи вратата и застана зад нея, за да й направи път.

— Петстотин, но кой ти смята — заяви той, след като я последва вътре. — И да, истината е, че това ми харесва много. Колкото повече, толкова по-весело. — Затвори вратата след себе си и се приближи до минибара. — Казват, че имало ген за стадното чувство.

Младата жена го изгледа скептично.

— Сериозно. Точно така, както изглежда съществува ген за поемането на рискове и определени видове рак. Кълна се. Е, брат ми Уил пък твърди, че онова, което ми липсвало, бил генът на срамежливостта.

Джоуи се засмя. Да си представиш Филип срамежлив, бе все едно да помислиш, че Пласидо Доминго е неспособен да изпее един тон или, че Матис е като далтонист.

— Слушай — заяви искрено той. — Иска ми се да мога да помълча и да слушам от време на време. Да не се чувствам свързан с всеки, когото срещна. Копнея да бъда толкова загадъчен, че да изнервя някого.

— О, Филип — рече младата жена, след като се настани на дивана със златни нишки и качи крака върху лакираната черна масичка за кафе. — Светът би умрял за човек като теб. Ти караш всеки да се чувства неповторим. Малцина имат подобна дарба.

В негово присъствие тя се чувстваше така удобно, както рядко се чувстваше в присъствието на друг човек. Той беше винаги любезен… не любезен, а я караше да се чувства ценена не като клиент, а като приятел. Бяха се виждали на всеки два месеца, откакто я бе потърсил за първи път и бе установила, че му има абсолютно доверие и споделя с него неща, които не бе казвала на никой друг. Независимо, че общуваше със завидна лекота с всички, които познаваше, нищо поверително не би излязло никога от устата му.

Това бе като да си имаш брат, реши тя, след като го поопозна. И всъщност, осъзна Джоуи, след като се отпусна върху меката възглавница, Филип не беше кой знае колко по-различен от сестра й. Обичан от целия свят и влюбен в целия свят. Защо тогава Елизабет възбуждаше у нея желание да крещи, а Филип й се струваше толкова неустоим? На този въпрос не можеше да отговори, а тъй като беше много уморена, бе ясно, че нямаше да достигне до отговора и тази нощ.

Приятелят й наля шери в две чаши и ги донесе до дивана. Повдигна краката й, настани се на мястото до нея и постави краката й върху скута си.

— Може би си права. Може би свръх директността върши работа — заяви замислено той. Замасажира бавно пръстите на стъпалата й, очевидно, без да си дава сметка за това. — Определено върви добре в бизнеса — продължи той, като облегна назад глава. — Но това не е всичко.

Джоуи се изненада при вида на горчивата извивка на устата му.

Той се обърна към нея и забеляза любопитството в очите й.

— На моята съпруга това със сигурност не й се струваше особено забавно — рече той, загледан някъде напред в пространството.

Неговата събеседница смъкна краката си на земята и изправи гръбнак.

— Не знаех, че си имал жена.

— И две деца — добави мрачно той. — Заминаха за Калифорния преди около година и половина.

— О!

Това бе единственото, което успя да каже Джоуи.

— Изглежда откритата човешка природа не означава нищо в сравнение с няколко милиона долара и притежаването на рекламиран в цялата страна бизнес.

Филип се стараеше да говори с шеговит тон, но потрепващото под дясното му око мускулче противоречеше на усилията му.

Младата жена пое дланта му и я стисна нежно. Откакто се познаваха, той бе винаги компетентен, експедитивен, внимателен, умен, общителен и мил. Но сега за първи път го виждаше тъжен.

— Говори ли ти се за това? — попита тя.

— Не особено, честно казано — отвърна той. — Барбара се влюби в някакъв човек, с когото се запознала в кафенето. — Поклати глава. — В кафене, за Бога. Какво съветваме онзи, когото обичаме? „Шофирай внимателно, използвай колан, лягай си рано и, каквото и да правиш, не влизай в кафене?“

Лицето му се сгърчи от мъка. Джоуи можеше да се закълне, че очите му бяха пълни със сълзи. Приближи се до него и преметна ръце около врата му; сега вече краката й лежаха по-високо в скута му. Останаха известно време така, вкопчени един в друг, като се поклащаха леко. През полуотворения прозорец чуваха как автобусите се движат шумно по широките чикагски улици. Някой затръшна врата в коридора, а след това хукна към асансьора. Джоуи и Филип обаче не помръдваха.

Лицето му докосваше нейното; прохладната мекота на кожата му бе в изненадващ контраст с леко наболата му брада. Той като че ли започваше да се връща бавно към живота, бузата му се помръдна — това приличаше на милувка — а устните му се плъзнаха като сянка по шията й.

Джоуи усети, как всичко започна да се променя на слабата светлина. Филип постави ръце около гърба й и изведнъж я обхвана по-силно. Тя изпита странен трепет, когато пръстите му преминаха леко по косата й, преди да заслизат по гръбнака. Младата жена се отдръпна изненадана и го погледна сякаш, за да пита какво става. Вместо да отговори той докосна бузата й и придърпа лицето й към своето. Целуна я, първо нежно, а след това със страст, колкото вълнуваща, толкова и шокираща.

Джоуи откри, че отговаря; езикът й срещна неговия и дъхът й секна от удоволствие, когато откри устата му. А после устните му се отделиха от нейните и поискаха шията й, а след малко — и гърдите.

Това е моят приятел Филип — помисли си тя, като се мъчеше да разбере какво става, но логиката отказваше да й помогне. Тогава откри, че дланта й се е озовала върху гърба му и го придърпва настойчиво. Двамата легнаха върху мекия диван; телата им бяха сплетени. Филип измъкна блузата й от полата, вдигна я и дланите му се озоваха под сутиена й. Докато пръстите му се плъзгаха по гърдите й, тя усети, че зърната й се втвърдяват; изпълни я неустоимо желание, от главата до петите.

Измъкна нетърпеливо блузата през главата си и я захвърли върху килима. Само след секунди Филип вече се бе освободил от ризата си и увеличи с нея онова, което започваше да се очертава като купчина от дрехи. Младата жена потръпна, когато той свали сутиена й и устните му обхванаха зърното на едната й гърда. Почувства възбудата му. Притисна се дори още по-близо и започна да изучава мускулите по голия му гръб и изненадващата мекота между лопатките.

Филип вдигна глава, пое долната й устна в устата си и тя не повярва на онова, което изпита. Не беше уплашена, както се чувстваше толкова често с момчетата от колежа или с малцината, с които бе излизала след завършването му. Това бе нейният приятел, човекът, на когото се доверяваше, и той никога нямаше да й причини нещо лошо. И усещането за сигурност й даде свободата да изучи движенията на екстаза, за чието съществуване досега дори не бе подозирала.

* * *

— И така, защо Уилям Рандолф Хърст не е тук с теб? — попита Корнилия и очите й блеснаха закачливо.

— Остави я — обади се Лайза, забелязала смутената червенина по бузите на Джоуи. — Винаги ни е било достатъчно да се събираме само трите за закуска. Трябва ли да се променя това само защото Филип е в града?

Джоуи завъртя очи.

— Филип щеше да дойде, ако не беше необходимо да проведе толкова много телефонни разговори. Утре заминава за Лос Анджелис и се налага да урежда срещи от всякакъв род.

Корнилия взе парчето препечена филия, което Джоуи бе оставила недоядено в чинията си.

— Можеше поне да се покаже и да каже едно „здрасти“.

— Обещах… като дойде следващия път.

Джоуи побутна чинията си; яйцата, които бе поръчала, стояха почти недокоснати.

Корнилия погледна към чинията, а след това захапа една от любимите си кифлички.

— Той може да няма време за нас, но определено ефектът му върху теб е поразителен.

Проследи с поглед своята приятелка, която извади от дамската си чантичка червило и намаза грижливо с него устните си.

— Както изглежда този Филип успя да те докара направо от жилаво до крехко състояние с минимален престой във фурната.

Джоуи я замери с една салфетка.

— Престанете и двете. Това, че започнах понякога да се появявам сред обществото, не означава, че съм се видиотила. Не желаете ли да чуете как върви работата ми? А не искате ли да ми кажете кое е последното изречение на бебето?

Лайза и Корнилия се спогледаха и очите им се срещнаха.

— Не — отговориха едновременно те, преди да се залеят от смях.

Джоуи извади портфейла от дамската си чантичка и измъкна от него двайсетдоларова банкнота.

— Тъй като, както изглежда, няма какво повече да обсъждаме — рече тя, като остави парите на масата и се измъкна от мястото си, — бих могла поне да се прибера вкъщи и да видя какво мога да свърша.

— О, да — отвърна саркастично Лайза, — мисля, че ще свършиш страшно много работа тази сутрин. Да не говорим за след обяда. И още по-малко — за през нощта.

Джоуи изгледа отвратена и двете си приятелки.

— Защо ми се струва, че съм се озовала отново в барчето на гимназията? — попита тя и се запъти към изхода на ресторанта. — Може би следващия уикенд ще успеем да се престорим отново на възрастни.

— Добре. Не забравяй да си научиш по тригонометрия. — Корнилия бе променила дори акцента си. — И изискай да те върне непременно до десет, иначе баща ти ще те застреля!

Джоуи поклати глава и излезе на паркинга. Щом се пъхна в колата си и запали мотора, започна да се смее на реакцията на своите приятелки за Филип. Не може да се каже, че това променя живота — помисли си тя, макар да знаеше много добре, че лъже. Всъщност през последните два месеца се бе чувствала по-щастлива отколкото бе предполагала, че може да бъде. През остатъка от онази седмица в Чикаго двамата с Филип почти не се подадоха от неговата стая. И оттогава бяха прекарали заедно още няколко уикенда. Той идваше в Монтана в петък, като правеше ненужна спирка между дома си в Сейнт Луис и следващата си цел, Лос Анджелис.

И още от самото начало се бе почувствала точно така, както подозираха приятелките й — като тийнейджърка при първото си любовно увлечение. Коя, по дяволите, съм аз? — запита се учудено тя, докато завиваше на ъгъла на улицата.

Когато паркираше в алеята пред дома си, чу гласа на Филип. Изглежда привършваше разговора си с един от хората, с които щеше да се среща.

— Два часа, Мел, чудесно — рече той; в същия момент я видя и й се усмихна.

Затвори телефона и тя се сгуши в обятията му. Той я притисна към себе си, а след това я целуна жадно.

— Само още едно обаждане, скъпа — каза Филип, като я пусна и хвана отново слушалката. — Искам да видя децата в понеделник, когато отида там.

Младата жена кимна и излезе от стаята. Той със сигурност нямаше нужда тя да му диша във врата, докато разговаря с бившата си съпруга. Отиде в спалнята и се изпъна за няколко минути. Когато престана да чува гласа му, реши, че може да се върне в дневната.

Щом наближи входа й обаче разбра, че не бе приключил разговора си. Гласът му беше тих и напрегнат.

— Възможно ли е някой да остане вечно все така възхитителен? — попита той. — Сега пък всяка сутрин свалял Луната от небето и я сервирал на закуска. Какво ще стане след една или пет години, когато започне да се чеше по задника пред теб, или да мърмори от време на време, или да забравя да се бръсне в съботните дни?

Джоуи замръзна на мястото си; толкова горчив бе тонът на Филип.

— Господ ми е свидетел, че се опитвах да правя всичко, което знаех, за да бъда желания от теб мъж. Само ако можех да стана по-висок, по-умен или по-богат, и това щях да го направя. Няма случай да не съм искал да ти дам това, което си ме помолила. И което не бих опитал да ти дам дори сега…

 

 

Болката и копнежът бяха явни. Младата жена нямаше представа какво отговори Барбара от другата страна, но затова пък видя как раменете му увиснаха тъжно.

— Няма да има следващ път, да знаеш — заяви Филип. — Аз не съм нещо, което можеш да захвърляш и след това да се връщаш всеки път, когато ти се прииска.

Джоуи не искаше да слуша повече. Излезе, като затвори вратата след себе си, усещайки дълбока болка в гърдите. Без да се замисли отиде зад къщата. Там бившият собственик бе окачил люлка, която вече бе увиснала и ръждясала. Отпусна се върху твърдия метал и усети как върху щастието й се спуска тежка пелена.

От това значи съм бягала през всичките тези години — помисли си тя, имайки предвид изолацията, в която се бе обвивала почти през целия си живот. И може би бе имала право, реши тя, измъчвана от изгаряща болка.

Чу как Филип затръшна задната врата, но не посмя да го погледне.

— Хей, Джоуи — възкликна прекалено бодро той, като се приближи към нея изотзад и потърка раменете й с дланите си. — Не трябваше да напускаш къщата. Това бе просто поредната битка от една дълга война.

Тя не отговори веднага. Изви се бавно, като се измъкна от ръцете му, а после стана от люлката и се обърна.

— Проблемът не е във войната — промълви тъжно тя и най-сетне срещна погледа му. — Проблемът е там, че си все още влюбен в неприятеля.

Запъти се към къщата и влезе в кухнята. Той я последва и седна на един стол.

— Когато ти казах, че с брака ми е свършено, говорех сериозно.

Тонът му беше умолителен.

Младата жена седна срещу него, достатъчно далеч, за да не може да я достигне.

— Знам, че си говорел сериозно, но не предполагах, че помежду ви са останали още толкова силни чувства.

Филип понечи да възрази, но тя не му даде възможност.

— Знам, че искаш да бъдеш свободен. — Стана и се приближи до него за това, което, знаеше, щеше да бъде последният път. Погали тъмните му коси и дланта й се спря на едната страна на лицето му. — Проблемът е там, че не си. И не можеш да направиш нищо за това. Поне не още. — Отдели се рязко от него. — А аз не мога да стоя и да чакам, докато започна да те мразя. Прекалено много те харесвам. Прекалено важен си за мен.

— Джоуи — промълви той, като стана и тръгна към нея. — Не бих ти причинил болка за нищо на света.

Младата жена протегна ръка напред, за да не му позволи да се приближи повече.

— Знам. И това е най-тъжното от всичко.