Синтия Виктор
Вълшебната кутия (32)

Тридесет и първа глава

Елизабет пъхна двайсет и петцентова монета и набра пейджъра на Кент. Отбеляза номера на телефона, а след това го затвори и зачака той да й се обади. Нямаше да се наложи да чака дълго — Кент ходеше навсякъде с клетъчния си телефон. Радваше се, че беше сама на редицата автомати във фоайето на хотел „Плаза“.

След по-малко от минута телефонът иззвъня. Вдигна незабавно слушалката.

— Здравей — рече тихо тя. — Аз съм.

— Какво? Не те чувам — провикна се от другата страна на линията Кент, за да надвика заобикалящия го шум.

— Аз съм — повтори тя, този път толкова силно, колкото се осмеляваше. — Как върви играта?

— Добре. Положението се затегна, три на три — звучеше разсеяно. — Какво има?

— Извинявай, че те прекъсвам. Имам нужда от една услуга. След играта ще можеш ли да отидеш в кабинета на Джоуи? Не смея да се обадя там. Кажи й, че трябва да се видя с нея. Тази вечер. В седем.

— В колко часа каза? — възкликна той, когато тълпата край него се развика въодушевено.

— Седем. Кажи й да ме чака край тюлените в зоопарка в Сентръл Парк.

— Тюлени, зоопарк, седем. Ясно.

— Аз се връщам в апартамента. Обади ми се там, ако срещнеш някакви проблеми.

— Разбрано — този път до ушите й достигна истински рев. — Боже, не мога да повярвам! — възкликна той като реакция на онова, което бе станало на игрището.

— Благодаря, Кент. Важно е.

— Не се притеснявай, скъпа. Ще се видим по-късно.

— Като се върна от срещата със сестра си.

— Добре. Чао.

И той прекъсна връзката.

Младата жена окачи слушалката и побърза да излезе от притихналото фоайе; нямаше търпение да се върне на улицата и да се слее с безразличната тълпа по Пето Авеню. Погледна часовника си. Беше почти три и половина. Съжаляваше, че трябваше да прекъсне гледането на футболния мач на Кент, но просто нямаше друг избор. Беше си купил билети за него преди няколко месеца и бе отишъл на него с приятел, с когото не се бе виждал от доста време. Тя обаче знаеше, че на въпросния приятел му се налагаше да си тръгне веднага след края на мача и затова не нарушаваше кой знае какви планове.

Страхуваше се да се обади на сестра си, тъй като рискуваше секретарката да познае гласа й или, още по-зле, телефонът да се подслушва. Нямаше представа докъде бе стигнала полицията в стремежа си да открие следите й чрез Джоуи. Кент обаче можеше спокойно да отиде в кабинета й и да й предаде съобщението. Вече бяха обсъждали възможността да бъде като свръзка със сестра й.

Тръгна към центъра на града. Трябваше да се върне в апартамента на Кент, за да може той да й се обади, в случай, че не е успял да се свърже с Джоуи или пък ако тя няма възможност да отиде на срещата. Беше избрала седем часа, тъй като тогава имаше най-голяма вероятност сестра й да може да дойде; така нямаше да се налага да напуска работното си място през деня и вероятно нямаше да наруши и плановете й за вечерта, каквито и да бяха те.

Елизабет се надяваше, дори се молеше Джоуи да може да дойде. Трябваше да сподели с нея онова, което бе научила. Може би сестра й щеше да хвърли известна светлина върху някои от нещата. Може би дори тя знаеше за родителите им повече от Елизабет. Джоуи винаги бе поддържала Моли и може би това се дължеше на някакви факти, на някаква причина, която не бе известна на нея самата. Възможно ли бе сестра й да е била информирана за това, с което Елизабет се бе запознала едва днес? Съмняваше се, но искаше да разбере със сигурност, и освен това трябваше да уведоми Джоуи, в случай, че тя наистина не знаеше.

През целия ден мислите й бяха объркани. Сякаш беше неспособна да направи обективна преценка на собствените си погрешни представи, поддържани в продължение на повече от двайсет години. Всичко това беше прекалено много и днес просто не беше в състояние да го възприеме. Нейният любим баща не бе преданата, всеотдайна жертва на любовта, както си бе мислила. Той се бе възползвал от един трагичен инцидент и бе манипулирал едно самотно и уплашено до смърт момиче, неспособно да мисли трезво. Да не говорим, че я бе накарал да повярва в сигурната тежка присъда, която я очаква за стореното от нея.

Моли бе нещастно, уплашено момиче, хванато като в капан чрез една ужасна тайна. Годините, в които бе останала затворена вкъщи, бяха симптом за нейните ужас и самоомраза. Писмото й бе изпълнено с агония. Затова, че не бе могла да отгледа децата си. И че е била толкова слаба и депресирана, та не е могла да стори единственото, способно да я направи щастлива. И според написаното, съпругът й не бе помогнал с нищо, за да я окуражи да оздравее. Напълно го е устройвало да държи под ключ своята малка принцеса. Макар да е разполагал с достатъчно пари и връзки, за да потърси помощ за нейното състояние, той не предприел абсолютно нищо във връзка с това.

Не мога да си представя подобно нещо — помисли тревожно младата жена. — А на всичкото отгоре аз непрекъснато я тормозех, гледах я отвисоко, почти не благоволявах да говоря с нея. В крайна сметка аз бях великата добронамерена адвокатка, учтива и услужлива и в същото време — безкрайно високомерна и самонадеяна.

Зави по Шесто Авеню, свела глава от срам. Очевидно не бе имала представа за много неща между своите родители, но кой знае как бе решила, че е наясно абсолютно с всичко. Как съм могла да бъда толкова глупава — запита се тя. — И надменна.

Не можеше да си представи как се бе чувствала Моли; тя бе живяла с ужасния спомен за това как разбива черепа на баща си и го оставя да умре в краката си. Беше й много трудно да свърже тази картина с образа на жената, която бе нейна майка. Внезапно всичките години, през които бе толкова разсеяна, толкова отнесена, намериха своето обяснение. И аз бих се отнасяла, ако трябваше да виждам пред себе си два трупа всеки път, когато затворя очи. Боже мили.

Чувстваше се изтощена от многото часове, които бе прекарала в размисли над това. Движеше се, без да мисли повече, без да иска да чувства нищо. На Хюстън стрийт спря да си купи сандвич за вкъщи и продължи пътя си, докато стигна до апартамента на Кент.

Изяде сандвича, а времето, което й оставаше до срещата, прекара в преглеждане на записките, нахвърляни във връзка със смъртта на майка си. Върна Ниемън все още беше под въпрос, но инстинктът й подсказваше, че там просто нямаше какво да търси.

С всеки следващ миг възбудата й нарастваше. Нямаше търпение да сподели наученото със сестра си. Шест и трийсет наближи, както й се стори след цяла вечност, а Кент все още не се бе обадил. Тя грабна с благодарност дамската си чантичка и скочи в първото минаващо такси. Какво облекчение щеше да бъде да обсъди всичко това с Джоуи.

Вечерта бе мека и зоопаркът бе пълен с хора, излезли да се насладят на приятното лятно време. Елизабет се приближи до басейна с тюлените и се огледа. Нямаше и следа от Джоуи, но беше още едва седем без пет. Младата жена подпря лакти на стената на басейна, приведе се напред и се взря в лъскавите гърбове на животните, някои от които плуваха в зелената вода, а други си почиваха върху скалите. Това тюлени ли бяха или морски лъвове? Така и не успя да запомни разликата.

В седем и петнайсет се протегна и започна да обикаля около басейна. В седем и трийсет сбърчи вежди; наистина беше много подозрително да се навърта така все на едно и също място. Тръгна в друга посока, но неизменно оставаше достатъчно близко, за да държи под око района около тюлените. Слънцето започваше да залязва. Е — помисли си тя. — Един милион неща може да се задържали Джоуи. Сестра й обаче знаеше колко сериозно бе положението на Елизабет и не би си позволила да я накара да стои толкова дълго тук пред очите на хората.

В осем и половина младата жена реши, че става опасно да остава повече тук. Излезе от парка и хвана такси. С въздишка се запита какво да предприеме. Трябваше непременно да се види с Джоуи.

Когато влезе в апартамента, завари Кент да яде пица от отворената пред него кутия.

— Здравей. Не знаех колко ще се бавиш, затова поръчах да донесат тук вечерята — обясни той.

Елизабет пусна чантата си на масата.

— Джоуи така и не дойде. Не мога да си обясня какво е станало.

Изражението, което се появи на лицето на младия мъж, обясни веднага причината.

— О, Боже, извинявай — трепна той. — Дадоха продължение на играта и аз забравих напълно. Напуснахме игрището малко преди седем.

Елизабет го изгледа строго.

— И ти изобщо не си й предал моето съобщение, така ли?

— Не можах — отговори с оправдателен тон той. — Задържаха ме на стадион „Янки“.

— Задържаха ли те? Възпрепятстваха те, така ли?

— Не — отвърна с досада той. — Знаеш какво имам предвид. — И додаде умиротворяващо. — Беше три на три и се наложи да дадат няколко продължения. В крайна сметка победиха „Янките“.

Младата жена не помръдваше от мястото си и го гледаше невярващо.

— Казах, че съжалявам — продължи той, — и ще се реванширам, обещавам. Първата ми работа утре ще бъде да отида при нея.

В последния момент Елизабет се отказа да казва каквото и да било. Ако досега не бе разбрал какво означаваше да остави една бегълка, търсена от полицията, да виси с часове на публично място, надали щеше да успее да му го обясни. И всичко това, само и само да не пропусне края на футболния си мач. Той, разбира се, смяташе, че може да отиде и утре. Всичко това за него бе една игра, един голям майтап. Какво значение имаше ден повече или по-малко? Утрешният ден обаче щеше да бъде пълен с всевъзможни задължения за сестра й. А за Елизабет това щеше да означава още един ден повече в тази ужасна каша. Очевидно Кент не виждаше нищо спешно в настоящото й положение. През цялото време бе имала неприятното усещане, че ситуацията просто го забавляваше безкрайно. Внезапно осъзна, че подобен проблем никога не би възникнал с Питър. Питър разбираше кое е важно в живота.

Обърна се.

— Утре не е необходимо да ходиш. Прекалено късно ще бъде.

— Не, не, ще го направя — възпротиви се Кент. — Нямам нищо против.

Погледите им се срещнаха, но тя не се усмихна.

— Не, Кент, не се притеснявай.

Той сви рамене.

— Както искаш.

Младата жена се приближи до раклата край леглото, където бе сложила малкото си вещи. Кент й бе оказал огромна помощ с компютъра и за това щеше да му бъде вечно благодарна. Но онова, което си бе мислила, че вижда в него, просто не съществуваше. Бе допуснала сериозна грешка заради самотата и нуждата от близост.

Време беше да се връща в наетата стая на Хорейшо стрийт. Време беше да престане да се самозаблуждава, че не е съвсем сама.