Синтия Виктор
Вълшебната кутия (13)

Дванадесета глава

Елизабет усети как нараства гневът й към полицейския детектив; той се бе облегнал се на вратата на спалнята на родителите й. Макар позата му да изразяваше безгрижие, беше ясно, че умишлено се мъчи да не я пусне да влезе.

— В колко часа излязохте от апартамента тази сутрин, мис Рос? — попита поне за втори или трети път той.

— Бях с майка си до… не знам точно, може би девет и половина или нещо такова, както вече ви казах — отговори тя, като се стараеше тонът й да не бъде много остър.

Нямаше смисъл да настройва срещу себе си този човек, повтори си за кой ли път тя, макар детектив Гари Маккълоу да не правеше нищо, с което да предизвиква подобни чувства.

Беше се прибрала вече от половин час и изпитваше неопределима нужда да види майка си. Тялото на майка си — поправи се с ужас тя, все още неспособна да повярва.

— Моля ви, детектив, трябва да вляза в спалнята за малко. — В очите й запариха сълзи. — Там е моята майка.

— Всичко с времето си — заяви той и в сините му очи проблеснаха някакви емоции, които младата жена не успя да определи. — Нали разбирате, докато съдебният екип не привърши, не е позволено никой да влиза на местопрестъплението. Може ли да се върнем на събитията от тази сутрин?

Елизабет го изгледа вбесена.

— Но какво ви става? — попита разтревожено тя. — Майка ми е била убита по най-брутален начин, баща ми се е побъркал от мъка, а вие само ми задавате безсмислени въпроси?

Погледът на детектива не се промени. Той обаче се отдели от стената, хвана я за ръката и я поведе към дневната. Сложи я да седне на един стол и сам седна срещу нея.

— Много съжалявам за майка ви. Баща ви очевидно засега не е способен да се заеме с този въпрос, така че всичко остава във вашите ръце. За това също съжалявам. Но вие сте адвокат — и то добър, както чувам — и разбирате по-добре от всеки друг, че моята работа е да открия убиеца на майка ви. — Размърда се неудобно на мястото си. — А сега бихте ли ми казали в какво състояние оставихте майка си тази сутрин?

Беше й непоносимо да си спомня за последния разговор с майка си, още по-малко да го обсъжда с този непознат.

— Майка ми беше в чудесно разположение на духа, когато се разделихме.

Което бе повече или по-малко вярно, помисли си с горчивина Елизабет. Всъщност изплашената и вбесената бе самата тя. Майка й приличаше на осъден, пуснат от затвора.

Полицаят извади бележник от джоба си и развинти капачката на писалката си.

— Имате ли представа кой би могъл да желае злото на майка ви? — попита той.

Младата жена чувстваше мозъка си като бяло поле.

— Майка ми беше много добра жена — въздъхна тя. — Всички, с които се запознаеше, я харесваха.

— Някой обаче не я е харесал — отсече полицаят, затвори писалката си и се изправи. — Къде възнамерявате да бъдете тази нощ двамата с баща ви?

— Не знам — отговори Елизабет; наистина не бе и помисляла по този въпрос.

Джоуи също трябваше да пристигне. Но, разбира се, не можеше и дума да става да спят в този апартамент. Не и тази нощ. Може би никога повече. Налагаше се всички да се настанят в нейния апартамент, установи тя и се зачуди дали имаше достатъчно чисто спално бельо. Боже мой — сепна се изведнъж тя, — татко и Джоуи под един и същи покрив. Това е…

— Къде е сестра ви?

Въпросът на детектива прекъсна размишленията й. Беше забравила за него.

— Джоана живее в Монтана. Самолетът й трябва да кацне в единайсет и трийсет.

— Сигурна ли сте, че наистина е там? — попита ледено той.

Думите му я объркаха за момент, преди да разбере какво намекваше.

— Сестра ми е в Монтана от почти пет години — отвърна тя, като поклати отвратено глава. — Освен това — добави загадъчно тя, — майка ни би била последният човек, когото би убила.

— А кой би бил първият? — поинтересува се детективът.

Този път не направи опит да скрие враждебните си чувства.

— Като имам предвид интуитивните ви способности, убиецът на майка ми ще бъде открит някъде около края на следващото столетие. — Тръгна към вратата и внезапно погледна към него през рамо. — Аз съм адвокат, както сам отбелязахте така любезно, и сега упражнявам гражданските си права и отивам да видя как е баща ми.

С тези думи излезе от дневната и забърза към спалнята за гости; баща й се бе строполил на един стол там. Приближи се и постави длан върху рамото му. Въпреки привидната си невъзмутимост, откакто й се бе обадил по телефона се чувстваше вцепенена. Нищо не бе в състояние да проникне през невидимата стена, издигнала се около нея. От мига, в който бе научила за майка си, просто се бе изолирала от целия свят. Беше много добре да върши каквото трябва, но не и да чувства каквото и да било.

Това ли означава да си в шок — запита се с безразличие тя. — Не, вероятно нямаше да знаеш, че си в шок, ако е наистина така. Не съм чак толкова голяма късметлийка.

Сведе поглед към баща си. Той отпиваше от чашата си с уиски, притворил очи. Лицето му бе изкривено от мъка.

— Всичко ще се оправи, татко, ще видиш — промърмори успокоително тя.

Знаеше, че думите й са напълно безсмислени, че просто няма как да разбере какво изпитваше той. За него бе истинска трагедия да изгуби жената, която бе обичал толкова много в продължение на толкова години. Но да я изгуби така, по такъв насилствен, безумен начин, сигурно бе непоносимо.

Джак не отговори; всъщност не бе казал нищо, откакто бе дошла. Изглежда телефонното обаждане до нея бе единственото, за което бе успял да събере сили. Сърцето й се късаше като го гледаше така съкрушен. Никога вече няма да бъде същият без нея — помисли си тя. И внезапно се сети, че майка й всъщност се бе готвила да го изостави. Отпусна рязко ръце отстрани на тялото си.

— Всичко ще се оправи — промълви Елизабет, приближи се до баща си и коленичи на пода до него.

Не бяха разговаряли за плановете на Моли да ги напусне — нито преди, нито в часовете след смъртта й. Всъщност точно това бе мигът, от който се бе страхувала още от дете. Най-накрая Моли бе взела решение да си тръгне.

Джак отвори очи; те бяха налети с кръв.

— Трябва да си сипя още — заяви безизразно той и протегна към нея чашата си.

Младата жена я пое и се изправи; сдържа се да отбележи, че това щеше да бъде петата му чаша, и то само откакто бе дошла.

Кой ли пък не би пил в подобна ситуация — помисли си тя, изпълнена със симпатия. Приближи се до скрина и взе оставената там бутилка, но в този момент видя, че е празна.

— Връщам се веднага — обяви тя.

Той поне може да почувства нещо — заразмишлява тя, когато влезе в дневната, за да вземе друга бутилка уиски. — Той поне изпитва чиста любов. И чиста скръб, без примеси на вина, на съжаление. С времето ще успее да се примири донякъде с тази загуба. Аз обаче съм осъдена да се самоизмъчвам вечно. Да се укорявам, че не бях по-добра дъщеря на майка си. Че не я обичах достатъчно. Че при последния ни разговор й се накрещях и после си тръгнах.

Елизабет се стараеше да не обръща внимание на болката, която внезапно усети да се набира в нея. Сякаш зад ъгъла я очакваше някакъв кошмар и нещо я подтикваше да върви към него, макар че всъщност трябваше да го избегне на всяка цена.

Просто не бе успяла да се замисли върху всичко това. Не и когато баща й се бе обадил, не и когато се бе втурнала тук, за да бъде до него, докато той пиеше и плачеше. Не и когато се обади на Джоуи, за да я уведоми за случилото се. Но бе поела нещата в свои ръце, доколкото можеше. Беше се обадила в кантората, за да отложи ангажиментите на баща си и своите собствени за следващите няколко дни и да прехвърли върху колегите си онези от тях, които не търпяха отлагане. След това бе направила списък на нещата, които следва да бъдат направени при смъртен случай. Щеше да се заеме с уреждане на подробностите около погребението, за да не се налага баща й да се занимава с тях. Дори се бе опитала да въведе някакъв ред в апартамента, но полицаите я бяха спрели.

— Не пипайте нищо — бе заявил остро един от тях.

И въпреки всичко не бе почувствала нищо.

Забеляза две бутилки „Гленфидич“ и взе едната.

— Идвам само след секунда, татко — провикна се успокоително тя.

Като се върна при него, видя, че бе започнал да трепери неудържимо; лицето му бе придобило пепеляв цвят, очите му бяха кървавочервени от многочасовия плач. Наля му скоч в чашата и почти изпита завист към тъгата му. Когато човек знаеше какво изпитва имаше поне някаква надежда да се почувства по-добре. А как можеше да си помогне, ако не чувства изобщо нищо?

* * *

— Здравей, татко.

Джак се пробуди рязко. Беше задрямал във фотьойла. Вдигна поглед; пред него стоеше Джоуи, облечена с джинси и бяла риза. Очите й бяха подпухнали от плач. На рамото й висеше черна торба. Свали я тежко на пода, след което отиде да го целуне по бузата. Елизабет я последва в стаята.

Сестра й се взираше в лицето на баща им, в хлътналите му бузи и зачервените очи.

— Боже мой, татко, добре ли си? — възкликна тя.

— Разбира се, че не съм добре — сопна й се той. — Майка ти е мъртва. Какво, по дяволите, ти става?

В първия момент грубостта му я стресна, но след това кимна разбиращо.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така.

Елизабет застана зад фотьойла и постави покровителствено ръка върху рамото на Джак.

— Остави го, Джоуи.

Сестра й я изгледа раздразнено.

— Ти да не си пазачът на портите? И може би отговаряш, освен това за всички негови разговори, а?

Елизабет настръхна.

— Нека поне сега оставим виковете, Джоуи. Още няма три минути, откакто дойде, и вече създаваш проблеми.

Младата жена пое дълбоко въздух.

— Добре, имаш право. Нека започнем отначало.

Взе ръката на баща си.

— Татко, тук съм, за да помогна.

— Можеш да помогнеш, като върнеш майка си — изрече едва чуто той.

— О, Боже, как ми се иска да можех да го направя — изхлипа задавено тя. — Просто не мога да повярвам. — Погледна към сестра си. — Какво е станало? Какво е станало с мама, за Бога?

Джак се изправи рязко. Запрати чашата в стената с цялата си мощ и шумът на строшено стъкло накара Джоуи и Елизабет да подскочат.

— Има ли значение какво се е случило? — изкрещя той. — Тя е мъртва. Това единствено има значение. Всичко свърши и нищо не може да се промени.

Двете му дъщери протегнаха към него ръце с желание да му помогнат, да го утешат. Джак ги отблъсна грубо.

— Оставете ме на мира. Вие не разбирате — развика се той, а лицето му почервеня. — Никой никога няма да разбере.

Спусна се към вратата олюлявайки се и пътьом се блъсна в дръжката й. Стисна удареното място и извика нещо на унгарски; досега никоя от дъщерите му не го бе чувала да използва този език.

Двете жени хукнаха след него.

Но Елизабет спря и поклати глава.

— Нека да го оставим няколко минути сам.

Джоуи се обърна към него.

— Божичко, защо не си ми казала колко е зле?

— Какво очакваш от човек, чиято съпруга току-що е била убита? Той пие, за да облекчи болката.

— Елизабет — отвърна раздразнено сестра й, — това не е лице на човек, който пие само от няколко часа, а на човек, който пие от години. И то стабилно. И освен това не облекчава болката и мъката, а просто е пиян.

— Виж какво, ти никога не си изпитвала и капчица съчувствие към него. Не знам даже защо дойде — сопна се Елизабет.

— Дойдох на погребението на майка си. По някаква случайност аз обичах майка си. И ще ти бъда благодарна, ако не ме оприличаваш на някакво чудовище. Аз също съм тук до него, макар да беше лош съпруг и ужасен баща. Смъртта на мама няма да промени този факт.

Сестра й махна с досада.

— Брей, не се отказа от това.

Джоуи приседна на ръба на леглото с тежка въздишка.

— Слушай, нямам сили да споря с теб. Идвам от дълъг полет, а и съм тъжна, дяволите да го вземат.

Елизабет прехапа устна.

— Извинявай. Аз също съм разстроена.

Стараеше се сестра й да не забележи лъжата и се надяваше, че прикрива добре състоянието си. Чувстваше се като зомби — неспособна да мисли, да чувства; единственият й стремеж бе само да изкара този ден до края.

Очите на Джоуи бяха пълни със сълзи.

— Не мога да си обясня как е станало това. Защо някой ще иска да застреля мама? Да не би да е било кражба с взлом?

— Засега не откриват нищо липсващо — отвърна сестра й. — Аз също не забелязах да е изчезнало нещо. Искам да кажа, не съм поглеждала вещите на мама… Не довърши мисълта си, объркана от тази възможност.

Джоуи заплака.

— Бедната мама. Трябва да е било много страшно.

Избърса нос с дланта си.

С пренебрежителна усмивка Елизабет бръкна в джоба на сакото си и извади пакетче хартиени носни кърпички. Приближи се до леглото и й ги подаде.

— Ето — рече почти развеселено тя. — Винаги си била мърлява. Това поне не се е променило.

Сестра й избърса очи с длани.

— Задръж си ги — отвърна троснато тя. — Ще продължа да си бъда мърлячка, макар да ценя покровителственото ти презрение. Освен това, макар никога да не си обичала особено мама, не е изключено и ти да пролееш някоя сълза, така че може да ти потрябват една-две от тях. — Изгледа критично костюма й. — Какво е това? Старият приятел Армани ли?

Елизабет я изгледа укоризнено.

— Почти съжалявам, че дойде.

— Не съм тук заради теб. Тук съм заради мама. Бедната имаше гаден живот, а сега й смъртта й не бе по-добра.

— Винаги си я съжалявала толкова много — заяви отвратена Елизабет. — Винаги си вземала нейната страна срещу татко.

— Някой трябваше да го направи. А и в това семейство няма място за две момичета на татко. Ти изпълняваш тази роля, Елизабет. Винаги си я изпълнявала и винаги ще я изпълняваш. Никога не си желала да забележиш нещо, което не го представя в най-добра светлина. Дори да е истина.

Сестра й не можеше да понася повече това. Без да каже дума излезе навън и се запъти към спалнята на родителите си. Полицията сигурно вече си беше тръгнала. Колкото вцепенена и безчувствена да бе, усещаше, че има нужда да види мястото, където бе умряла майка й.

Бяха изнесли тялото й. Кувертюрата бе набрана и кървавите петна по нея напомняха батик. Елизабет вдигна покривката на леглото с намерението да я сгъне, но след това си даде сметка, че не знае какво да прави с нея. Огледа стаята. Всички повърхности бяха посипани с прах за откриване на отпечатъци. Възглавниците, както и светлозеленият килим, който икономката поддържаше винаги изрядно чист, бяха също опръскани с кръв.

Младата жена се отпусна върху едно чисто място на пода край леглото. За първи път през този ден оставаше сама и единственото й желание бе да се прибере у дома. И точно това и ще направя — реши тя и се изправи в същия момент, в който се отвори вратата. Сестра й се запъти към нея с чаша чай в ръка.

— Смятам да тръгвам — обяви Джоуи, като й подаде чашата.

— Благодаря — рече тя и отпи с облекчение от горещата течност. — Аз също съм готова. Да вземаме татко и да хващаме такси. Него ще го настаня в спалнята за гости, а аз самата ще легна на дивана. На теб оставям леглото си — трябва да си изтощена след дългия полет и всичко останало.

Сестра й я изгледа въпросително.

— Благодаря ти за предложението, но имам стая в „Мейфлауър“.

— Ще ходиш в хотел? Не трябва да го правиш. Измислила съм всичко. Можем да бъдем и тримата заедно. — Знаеше, че говори като истеричка, но бе прекалено изморена, за да може да промени нещо. — Имаме нужда да бъдем заедно.

— Елизабет — промълви внимателно Джоуи, — не го приемай като обида, но новинарският синдикат е наел един постоянен апартамент в „Мейфлауър“ и сега ми предложи да го ползвам. Мисля, че така ще бъде най-добре.

— За кого? — озъби се сестра й.

Джоуи я изгледа, изпълнена с решимост.

— За мен и вероятно — за теб също.

— Защо не ми се довериш, че знам кое е най-доброто за мен? — попита войнствено Елизабет.

— Слушай — отвърна ядосано сестра й, — имам нужда да се отдам на мъката си за майка, акт, който най-вероятно на теб не ти е необходим, затова, остави ме на мира, по дяволите.

Очите на Елизабет блеснаха гневно.

— И какво по-точно означава това?

Джоуи се отдръпна от нея; по лицето й се изписа отвращение.

— Ти не харесваше мама, когато беше жива; не очаквам, че ще започне да ти липсва сега, когато вече е мъртва. Това имах предвид. — Обърна се, но в последния момент погледна назад към сестра си. — Така достатъчно ясно ли е?

И двете останаха шокирани, когато откъм коридора се дочу глас.

— На мен ми е напълно ясно — заяви детектив Маккълоу, като местеше поглед от едната към другата.

Елизабет се изправи и постави чашата си с чай върху нощното шкафче.

— Мислех, че сте си тръгнали още преди няколко часа.

— Тръгнах си — отвърна детективът. — Баща ви ми отвори преди около петнайсет минути. — Настани се удобно на дървения стол в другия край на стаята. — Както разбирам, това е прочутата Джоуи.

— Джоана Рос. Мис Рос за непознатите. — Погледът й беше способен да вледени горски пожар. — Макар да сте подслушвали личен разговор, аз не ви познавам и се надявам това положение да си остане същото и за в бъдеще.

— Абсолютно — отвърна той и се поклони леко с шеговита любезност. — Бих искал обаче да попитам няколко неща сестра ви. — Обърна очи към Елизабет. — Ако можете да ми отделите две минутки.

Това бе последното, за което имаше енергия, но не си заслужаваше да спори.

— За какво желаете да говорим пък сега? — попита изтощено тя.

— Бихте ли ни извинили — кимна към Джоуи той.

Младата жена се поколеба, след което се обърна към сестра си.

— Ще бъде в апартамента ти утре сутринта в единайсет, ако това те устройва.

Елизабет усети стремежа на Джоуи да бъде безупречно учтива в присъствието на полицая. Защо не можеш да бъдеш същата с мен и когато сме насаме? — поиска да попита тя, но в крайна сметка само кимна в знак на съгласие.

Маккълоу изчака затварянето на вратата, преди да заговори.

— Край на игрите. За какво говорихте сутринта с майка си?

Младата жена се изчерви.

— Имахме недоразумение — призна тя.

— Във връзка с какво?

Елизабет сведе поглед. Никой не можеше да я накара да обяви пред целия свят, че майка й бе възнамерявала да изостави баща й.

Детективът повтори въпроса си, този път вече по-остро.

— Майка ми искаше да знае кога ще се омъжвам — обяви тя колкото се може по-убедително. — Това ме ядоса и се поскарахме.

— От това, което чух, разбрах, че става дума по-скоро за смъртна схватка.

— Кой ви каза такова нещо? — Адвокатът в нея започваше да се пробужда. — С майка ми бяхме сами в апартамента.

— Неколцина от съседите са ви чули — отвърна той.

Младата жена замълча, следвайки съвета, който бе давала стотици пъти на своите клиенти.

— Баща ви твърди, че е бил с клиент и в момента проверяваме това. Според вашата секретарка, тази сутрин сте отишли по-късно на работа. С майка си ли бяхте дотогава?

Младата жена се замисли.

— Не. Всъщност бях тук доста за кратко.

— Къде тогава бяхте в промеждутъка?

— Взех такси и отидох на една среща на Трийсет и девета улица. След това спрях да хапна нещо и се върнах в кантората.

Той измъкна химикалка от джоба си.

— Значи сте седели известно време в ресторант. Предполагам, че хората там ще си ви спомнят.

— Всъщност си купих сандвич. Изядох го, седнала пред една административна сграда.

— И откъде купихте сандвича?

Елизабет разтвори длани.

— Откъде мога да знам, за Бога? Беше на Четирийсет и първа улица — додаде тя, но внезапно спря; вече не беше чак толкова сигурна. — Или може би на Четирийсет и трета, не помня точно.

— А сградата, срещу която сте яли?

Тя вдигна рамене, сякаш искаше да каже: Кой ли знае?

— По същото време край мен се хранеха стотина строителни работници. Може би един от тях би могъл да ви каже.

— Трудно ще бъде да намерим работниците, за да ги разпитаме, ако не можете да ми кажете за коя сграда става дума — рече Маккълоу. Гласът му придоби строги нотки. — Знаете ли, вашите отпечатъци бяха открити върху дулото на оръжието, с което е извършено убийството. Всичко останало бе почистено.

— Това бе моят пистолет — отвърна младата жена.

— Носили сте го със себе си, когато сте дошли при майка си?

Елизабет поклати глава.

— Напротив, изобщо никога не съм го използвала. Дори го дадох на майка си да го съхранява. Нито тя, нито аз мислехме, че имам нужда от оръжие.

— И къде го държеше майка ви?

Тя затвори очи; беше ядосана колкото на себе си, толкова и на него. „Не би трябвало да разговарям с този човек“ — рече си тя.

— Детектив Маккълоу, нямам представа къде е държала пистолета. Дадох й го преди доста повече от година. — Тръгна към вратата. — Наистина трябва да се прибирам. С баща ми имаме нужда да излезем оттук. Моля ви.

Той въздъхна.

— След минутка. Първо трябва да ви задам само още един въпрос. — Застана пред нея и впери поглед право в очите й. — Доколко не харесвахте майка си?

— Какво? — едва се сдържа да не изкрещи младата жена. — Майка ми беше убита днес и вие ме питате дали не се радвам. Това ли намеквате?

— Е, радвате ли се? — попита той, очевидно, без да се смути от неприкритото й презрение.

— С майка ми имахме трудности, както всички други майки и дъщери в историята — отговори най-сетне тя. — Обичах я. Тя бе единствената майка, която съм имала или ще имам някога.

Детективът я изгледа безмълвно, а след това тръгна към вратата.

— Сигурна ли сте, че няма друго, което бихте искали да знам? — попита тихо той. Елизабет усети, че по гръбнака й преминава тръпка. Може би спокойният му тон трябваше да я утеши, но той я изплаши повече, отколкото грубото му държание до този момент.

— Сега вече с баща ми тръгваме — отговори тя. — Предполагам, че имате номера ни, за да можете да се свържете при нужда с нас.

— Имам го — отвърна Маккълоу, като я последва навън по коридора. — Между другото, на ваше място не бих се отдалечавал оттук… Предполагам обаче, че вие вече го знаете.

Тя се обърна и го изгледа.

— А ако аз бях на ваше място, не бих предполагала прекалено много, мистър Маккълоу.

— Бъдете спокойна, мис Рос — изрече хладно детективът. — Ние само събираме факти и ги оставяме да говорят сами. Ще бъде интересно да чуем какво ще ни кажат те, когато всичко това свърши.

Елизабет тръгна към дневната. Баща й спеше дълбоко в големия фотьойл, тапициран с кафяво кадифе. Чу и хъркането, което съпровождаше неизменно съня му, когато бе най-пиян.

— Хайде, татко — рече тя и го разтърси, за да го събуди.

Той отвори кървавочервените си очи и се взря в нея.

— Къде е майка ти? — попита сънено той.

Младата жена не можа да отговори нищо. Целият ден бе истински кошмар за нея и тя внезапно осъзна, че той нямаше да свърши нито утре, нито вдругиден.

Докато помагаше на Джак да стане от креслото и да излезе от апартамента, тя се замисли върху въпросите на полицая. Не — реши тя, като натисна бутона на асансьора, — този кошмар можеше да продължи до края на живота й.