Джанет Дейли
Волни и горди (36)

Глава 36

Форт Гибсън, индианска територия 20 януари 1840

Джед Пармли приближи до каруцата и се усмихна насърчаващо на съпругата си. Сесилия също се усмихна в отговор. Кадифено боне в зелено покриваше русите й къдрици, а цветът чудесно подхождаше на дългото й палто, обвито с кожички.

— Командирът на новия ми отряд от драгуни, капитан Колинс, ни покани на чай, докато оправят стаите ни. Ще дойде след малко да ни вземе.

— Сега? Но аз съм прашна от пътуването и роклята ми е измачкана — възрази Сесилия. — Защо най-напред да не отидем до новия си дом, за да се освежа?

— Защото стаите първо трябва да бъдат освободени от младши лейтенанта, който сега живее там.

— Искаш да кажеш, че ще изгоним някого, за да се настаним?

— А той ще изгони друг. Това е обичайна практика в армията. Нарича се „по-нисшият — навън“ — обясни й Джед. След девет месеца семеен живот все още не беше запозната с много страни от военния живот. — За щастие, на нас няма да ни се случи нещо подобно известно време.

Погледът й се плъзна към грубо изсечените греди, които държаха портата, после се премести към дървените сгради в двора на форта.

— Не очаквах, че ще изглежда така — Сесилия се опитваше безуспешно да прикрие отвращението си от вида на трима войници, затворени във форта. Потрепери ужасена, като видя гримасите и жестовете, които правеха.

— Това е Фронтира, Сесилия. Предупредих те, че може да бъде ужасно — думите му бяха заглушени от ударите на барабан — сигнал за приближаването на ефрейтор от пехотата. Зад него вървеше друг войник, който носеше буренце. На гърба си имаше знак, който показваше, че пренася незаконно уиски.

В армията наричаха форт Гибсън Костницата — място, където оставяха телата на умрелите. Това беше Фронтира. Тук поне имаше по-голям шанс за повишение, отколкото на изток. Повечето от колегите му от Уест Пойнт все още бяха младши лейтенанти. Той беше успял да стане старши, но нямаше намерение да чака още десет години, преди да бъде повишен в чин капитан. В армията имаше практика един лейтенант да бъде произведен в чин капитан едва след като някой капитан стане подполковник. Изключение бяха случаите, когато някой войник проявеше храброст на бойното поле и като награда получаваше повишение. Джед имаше амбицията да получи по-висок чин.

Именно заради това дойде тук, след като прекара осем месеца в абсолютна скука като началник на снабдяването. По цял ден стоеше на бюрото и попълваше различни документи. След участието си във войната със семинолите и преселването на чероките, Джед не можеше да търпи бездействието, липсата на предизвикателства, а трябваше да се задоволи с броенето на гвоздеи и подкови. Осем месеца издържа заради Сесилия, но поиска да го преместят на фронтира.

Можеше да избира между това и оттеглянето си от армията. Във втория случай трябваше да започне работа в частния сектор. С голямото строителство на пътищата на изток възпитаниците на Уест Пойнт бяха много търсени. Джед можеше да има хубава работа и сам да определи заплатата си. Сесилия искаше точно това. Коя жена не иска мъжът й да печели повече от двадесет и пет долара на месец, които армията плащаше на един лейтенант, да не говорим за престижа, който съпътстваше високо платената работа? Но Джед искаше военна кариера. Тя беше наясно с това, когато се омъжи за него миналия април. Все пак той се чувстваше виновен, като я гледаше тук, в тези примитивни условия, в очакване да роди след два месеца и половина първото им дете.

— Добре ли си? Във форта има лекар. Аз…

— Добре съм.

Джед въздъхна.

— По-добре беше да останеш в Бостън при родителите си до раждането, както мислехме първоначално.

— Сега съм твоя жена. Мястото ми е до теб.

Джед и родителите й бяха против да пътува в нейното състояние, но тя отказа да слуша доводите им. В момента, в който научи, че Джед заминава за индианската територия, реши да го последва.

Онази жена беше тук. Сесилия се разтрепери от гняв при мисълта за миналото лято, когато той се разболя от маларийна треска. Седя при него цялата нощ, докато болестта върлуваше. Лекарят беше сигурен, че се е заразил по време на дългия си престой в блатата на Флорида три години преди това. Държеше ръката му и бършеше потта от челото му, а той бълнуваше постоянно за любовта си към тази жена.

Темпъл.

Сесилия презираше това име и жената, която беше завладяла сърцето на мъжа й. Ако това означаваше, че ще умре в тази забравена от Бога пустош, раждайки детето му, така да бъде. Но никой и нищо не можеше да я убеди да остави Джед да дойде сам дори и за няколко месеца. Не можеше да рискува да го загуби, особено пък заради една индианка. Самата мисъл я караше да настръхне. Молеше се тази Темпъл Стюарт да се е превърнала в дебела и грозна индианка. Беше чувала, че жените погрознявали с възрастта. Отчаяно се молеше това да е вярно.

— Студено ли ти е?

Най-напред не разбра защо Джед й зададе такъв въпрос. Денят беше мек и топъл. Тогава видя, че гледаше ръцете й, които трепереха от гняв, а не от студ.

— Добре съм — увери го тя и мушна ръка в маншона си.

За да избегне други въпроси, Сесилия погледна встрани, преструвайки се, че проявява интерес към приближаването на едно бъги. Две малки ръце в ръкавици дръпнаха юздите и конят спря до каруцата им. Когато кочияшът се наведе напред, Сесилия видя, че беше жена — онази жена.

Изненада се, че толкова ясно си я спомняше след всички тези години — пълните и чувствени устни, черната коса и очи, усещането за нещо романтично в класически правилните черти. Откъде знаеше, че Джед е тук? Беше ли й писал, че пристига?

— Извинете, чудех се дали можете да ми помогнете. Аз…

— Темпъл! — Гласът на Джед прозвуча изненадано.

Преструваше ли се?

— Джед? Ти ли си? — жената скочи от бъгито. Изглеждаше учудена, когато той заобиколи каруцата, за да я поздрави. — Какво правиш тук?

Хвана двете й ръце и я погледна с нескрито възхищение.

— Назначен съм към отряда на драгуните тук, във форт Гибсън. Трябва да се явя утре — тогава погледна виновно Сесилия и тя разбра, че срещата е случайна. — Искам да ти представя съпругата си…

— Ние се познаваме, Джед — вметна Сесилия. — Запознахме се преди няколко години на конните състезания в Бостън.

Жената се намръщи леко, после се усмихна.

— Да, така е. Сега си спомням. Толкова неща се случиха оттогава — лицето й помръкна, но после пак се оживи. Преструваше се, помисли си Сесилия. — Но моля, приемете най-искрените ми пожелания за щастие, мисис Пармли. И ти също — обърна се тя към Джед.

— Ти как си?

— Много добре.

Но Сесилия забеляза със злобно задоволство, че жената не беше облечена толкова добре, колкото в Бостън. Наметалото й беше от груба вълни, и платът на роклята изглеждаше домашнотъкан.

— Преди година по това време бяхме прекосили Мисисипи и се бяхме отправили през Мисури — спомни си Джед. Очите му говореха, че съжалява за нещо. — Не успяхме да се сбогуваме, преди да тръгна.

— Знам.

— Не ми обясни какво правиш тук, във форта.

— Казаха ми, че съпругът ми е потърсил убежище тук. Ние имахме някои… неприятности. Вероятно си чул.

— За убийствата на двамата Ридж и Будинот? Да, чух.

— Да се надяваме, че тези беди скоро ще бъдат зад нас — така ли щеше да стане в действителност? Дълбоко в сърцето си Темпъл се съмняваше.

Желанието за отмъщение от двете страни беше твърде силно, за да бъде забравено някога напълно. Никога нямаше да има мир. Темпъл го знаеше, но се надяваше да се установи временно примирие, колкото и трудно да бъде.

— Новата ни къща в Гранд Вю е завършена. Скоро трябва да ни посетите.

— Аз… ние ще се радваме. Страхувам се обаче, че ще трябва да изчакаме до лятото. Нали разбираш, Сесилия е… в положение.

— Колко се радвам и за двама ви.

Но Сесилия малко се интересуваше какво мисли тази жена. Едва се владееше от гняв. Напрягаше всички сили, за да не се развика. Едва я изчака да замине. Когато бъгито се отдалечи, изсъска ядосано на Джед:

— Не говореше сериозно, че ще ги посетим в къщата им през лятото, нали? Тук може да е Фронтира, но аз няма да общувам с индианци, Джед Пармли. Ясно ли е?

Той отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но само поклати глава.

— Съвсем ясно.

 

 

Темпъл отиде до лавката на форта — мястото, където приемаха външни посетители. Отвън намери Дю и го изпрати да доведе Острието. Половин дузина мъже се мотаеха наоколо и я зяпаха. Опита се да не обръща внимание на любопитните им погледи. Стомахът й се беше свил на топка от напрежение.

След минута Острието излезе от магазина. Погледна я с присвити очи, като в същото време не изпускаше да забележи каквото и да е движение около себе си. Преди три месеца Темпъл чу, че бил намушкан с нож в бой с един от хората на Рос, в една фактория близо до водопада Еубър. Успял да избяга през задната врата. Не знаеше дали раната е била сериозна или не.

Погледът му се плъзна по бъгито — бъгито на баща му.

— Дю каза, че искаш да ме видиш.

— Мисля, че трябва да поговорим. Насаме — не искаше мъжете да подслушват разговора им.

Той се поколеба за момент.

— Можем да се разходим надолу край реката.

Той дори не направи опит да й помогне да слезе от бъгито. Нежеланието за всякакъв физически контакт караше Темпъл още по-ясно да чувства отчуждението помежду им. А имаше време, когато само търсеха повод да се докоснат. Сега между тях се долавяше нещо неловко и мъчително, неестествена сдържаност, която ги разделяше като невидима бариера. Бяха ли достатъчни само думите, за да променят това положение?

Тръгнаха покрай реката. Той вървеше малко по-назад от нея. Чудеше се откъде да започне. Толкова пъти беше повтаряла това, което искаше да му каже, а сега главата й беше празна.

— Как е Лиджи? — наруши мълчанието той.

Тя го погледна с благодарност.

— Добре е. През октомври се преместихме в новата къща.

— Чух.

— Имаме нужда от мебели да запълним всичките празни стаи — и ти, помисли си тя, да запълниш празното легло. — Баща ми ще построи още две бараки, които ще използваме за складове. Имахме обилна реколта тази година. Печалбата надхвърли дори очакванията на мистър Джейкъбс.

— Чух.

— Имам планове за разширяване на дъскорезницата. Постепенното разрастване в околността ни затрупа с повече поръчки за дървен материал, отколкото можем да изпълним в момента. Трябва само да погледнеш сметките, за да видиш, че разширението си струва — говореше за всичко, което беше копняла да сподели с него. — Имам и сестра. Елиза роди момиче през декември. Кръстиха я Сузана.

— Чух.

— Не дойдох тук да говорим за това — Темпъл се загледа в зимния пейзаж. Навсякъде бе покрито само със сняг. Нямаше никакъв живот.

Картината й напомняше за състоянието на брака им. Не, огънят на чувствата им тлееше, но не беше угаснал.

— Исках да поговорим за смъртта на баща ти. Аз… аз наистина не знаех какво ще се случи, независимо от това, което ти казах за Кип. Той дойде предния ден и настояваше да отида на гости на татко на следващия. Тогава си помислих, че е странно искането му да ги посетя точно този ден. Не ми каза защо е толкова важно. Искал е да ми спести неприятните емоции. Знаел е какво ще се случи и не е искал да стана свидетел на трагедията. Имах намерение да отида. Каретата ни чакаше. Но една от слугините се изгори с вряла вода. Докато се занимавах с нея, Лиджи целият се изцапа и аз трябваше да го изкъпя. Когато нападнаха бъгито, чак тогава разбрах… всичко.

— Ти стоеше отстрани и гледаше.

— Не! Не. Лиджи беше там. Мислех само за… не можех да го оставя да види как убиват дядо му. Не можех. Това би наранило и баща ти.

— Ти не се опита да го предупредиш за засадата.

— Не знаех, докато не видях мъжете — продължаваше да настоява тя. — Извиках му, но беше твърде късно. Те вече бяха върху него.

Не го попита дали й вярва или не. Той знаеше, че гордостта й няма да го позволи. Беше му разказала истината. Той трябваше да я приеме или да я отхвърли.

Изглеждаше бледа и напрегната, в очакване на отговора му.

Последните месеци бяха ад и за него — постоянно мислеше и за нея и поставяше под въпрос верността и любовта й. По лицето й разбра, че и тя беше страдала. По дяволите, колко я обичаше. Сякаш беше завладян от хиляди фурии, които постоянно го измъчваха.

— Ако знаеше, ако Кип ти беше казал, какво щеше да направиш, Темпъл? Щеше ли да предупредиш баща ми?

Тя наведе глава.

— Не знам. Често си мислех за това. Ако Кип ми беше казал, мисля, че щях да го разпитам по-подробно. Не обичам тайнствеността… нещата, които се вършат скришом. Шавано имаше право да знае защо ще умре. Заслужаваше го.

— Да — за първи път Острието почувства облекчение. Явно Темпъл също не беше съгласна с недостойния начин, по който убиха баща му. И двамата знаеха, че ще умрат заради постъпката си. Но Острието никога нямаше да прости на убийците начина, по който го бяха извършили.

— Преди няколко дни се състоя среща на съвета в новата ни столица Калекуа — започна Темпъл, като го гледаше право в лицето. Гласът й беше сериозен, но не и умолителен. — Отмениха декрета, с който обявиха за престъпници подписалите договора. Ела си вкъщи… когато можеш.

Наведе глава и понечи да си тръгне. Той не можеше да се сдържа повече. Самообладанието, което запази по време на срещата, се пропука. Не можеше повече да търпи агонията от раздялата им, да стои толкова близо до нея и да не я докосва, да гледа как тези устни казват истината и да не й вярва.

— Темпъл! — той я хвана за ръката. Почувства стегнатата й плът под пръстите си. Хвана и другата й ръка и я обърна с лице към себе си. Стояха един срещу друг. В очите й заблестяха сълзи.

— Връщам се вкъщи — гласът му потрепери. Слънцето се отразяваше във водите на Великата река. Устните им се сляха в целувка, която изгори съмненията и заличи различията между тях. Те бяха заедно. Нито един от двамата не се осмели да си зададе въпроса за колко време.