Джанет Дейли
Волни и горди (6)

Глава 6

Нагоре, надолу, нагоре, надолу, Фийби методично издигаше нагоре и отново потапяше надолу бухалката в гюма с масло. От време на време спираше да пропъди някоя досадна муха или да избърше потта от челото си. Беше горещо, не подухваше и най-лек ветрец дори и на сянка. Роклята й беше залепнала за тялото.

Нещо изшумоля в азалията, която растеше до кухнята, Фийби спря работата си, доволна, че ръцете й щяха да си починат. Съзря по-малкия си брат да се прокрадва покрай храста, като внимаваше някой от къщата да не го забележи.

— Не си ли свършила още? — попита Шадрак нетърпеливо.

Фийби хвърли предпазлив поглед към къщата и поклати глава.

— В тая горещина ще бъде цяло чудо.

— Просто го остави — настояваше той. — Никой няма да разбере. Мисис Виктория си почива, а мама чисти салона. Ела, защото ще изпуснем цялата сутрин.

Тя се колебаеше, знаейки какво я чакаше, ако оставеше работата си. Обаче изкушението беше прекалено голямо. Като не изпускаше от очи къщата, остави гюма с маслото и се промъкна тихо до азалията при брат си. Двамата побягнаха през бодливата суха трева. Движеха се приведени, притичвайки от храст до храст, и така, докато стигнат до училището. На ъгъла на дървената постройка спряха, Фийби се опитваше да успокои дишането си и после последва Шадрак, който пълзеше към отворения прозорец.

Отвътре се чуваше как младата господарка Ксандра несигурно казва азбуката.

— A… B… C…D… F… G…

— Пропусна E — прошепна Шадрак, после взе една клечка и започна да пише в пясъка.

— Те са в тоя ред — A… B… V… D… E… — той спря и се замисли. — Как изглежда G?

Фийби не можеше да му покаже буквата… Тя нямаше такава възможност да се измъква като брат си. Тъй като беше малък и хилав, за него никога нямаше много работа, но тя едва успяваше да свърши едно, преди майка й или мисис Виктория да са я извикали за нещо друго. Искаше да може да пише знаците като Шадрак и да знае на кои букви отговарят. Първите три букви бяха единствените, които познаваше, и то само защото брат й беше й ги показал.

Шадрак показа глава над отворения прозорец, Фийби го хвана за ръката и го дръпна надолу.

— Какво правиш? Ако ни хванат, ще ни набият с камшика.

Той нетърпеливо блъсна ръката й.

— Всеки път правя така и още не са ме хванали. Сега ме остави. Трябва да видя как е G — той се качи отново, този път по-предпазливо.

Гласове. Елиза чу издайническия шум, който идваше от задната част на стаята. Тя отклони вниманието си от младия Том Мърфи, който четеше на глас от учебника и скришом огледа децата, за да открие виновника. Все пак не можеше да ги обвинява, че се разсейват. Горещината беше задушаваща. Самата тя трудно се съсредоточаваше върху работата. В съзнанието й изплуваше постоянно мисълта за студената вода на поточето.

Попи с ленената си кърпичка капчиците пот над устата си и погледна към задния прозорец. Една черна глава надничаше в стаята. Това беше малкото негърче Шадрак. Не за първи път Елиза забелязваше, че се мотае около училището. Тя приближи прозореца, изпълнена с любопитство.

Момчето изчезна от погледа й, преди да стигне до прозореца. Тя погледна навън, очаквайки да го види да бяга. Обаче той беше клекнал под прозореца и пишеше нещо в праха с една клечка. Сестра му Фийби стоеше до него.

— Това е G — прошепна той гордо и нарисува грубо подобие на буквата. Елиза се наведе учудено и видя как Фийби се опитваше несръчно да изрисува буквата.

Тропот на конски копита наруши знойната сутрешна тишина. Елиза погледна към пътя, който се виеше покрай училището. Под прозореца настъпи раздвижване. Двете негърчета тичаха към къщата толкова бързо, сякаш самият дявол беше по петите им. Тя ги наблюдаваше как се отдалечават, замислена над случката, на която току-що стана свидетел.

— Мис Хол.

Елиза извърна поглед от прозореца. Темпъл стоеше пред нея.

— Може ли да ме извините? Имаме гост. Татко е на полето, а мама си почива. Трябва да го посрещна.

Елиза се досети кой беше посетителят. В последния месец Острието често посещаваше Гордън Глен. Вместо да отговори направо на молбата й, Елиза плесна с ръце, за да привлече вниманието на учениците.

— Свършваме занятията за тази сутрин.

Леко повдигнала полите на роклята си, Темпъл прекоси бързо ливадата, после забави крачка, когато стигна до входа на къщата и зави покрай ъгъла. Чувстваше силните удари на сърцето си и знаеше, че причината за това не беше физическо изтощение. Острието тъкмо слизаше от коня си и тя имаше възможност да се полюбува на мускулестото му тяло.

Слугата му я забеляза първи. Той каза нещо и Острието се обърна. Докато приближаваше, за да ги поздрави, Темпъл чувстваше как погледът му докосва тялото през дрехите и затопля кожата й. Обзе я тръпнещо вълнение и странно чувство за мощ.

— Добре дошли в Гордън Глен.

— Посреща ме самата дъщеря на къщата. Аз съм щастлив човек — каза той с дрезгав глас.

Втренченият му поглед я притегляше като с магнит. Темпъл приближи още, спря и се обърна, когато чу входната врата да се отваря. Черната Каси излезе на верандата. Младото момиче се обърна пак плавно към Острието.

— Ще останеш за обяд, нали?

— Да.

— Мистър Стюарт ще сподели обяда с нас, Каси. Сложете още един комплект прибори на масата.

— Да, мис Темпъл — тя продължаваше да стои до вратата.

— Ще влезем ли вътре?

Той кимна с глава, че беше съгласен и Темпъл го въведе в къщата. Отново се чувстваше напрегната от присъствието му — да бъде с него и да не може да го докосне. По време на последните му няколко посещения беше оставала насаме с него само за минута-две. Винаги се случваше майка й да бъде там или баща й, или брат й и сестра й, или учителката мис Хол.

Когато влязоха във фоайето, тя спря и погледна нетърпеливо черната Каси. Негърката с достойнство вдигна главата си, докато минаваше покрай тях, насочила се към стълбите.

— Ще кажа на мисис Виктория, че има посетител.

— Не — извика Темпъл рязко, но веднага продължи по-меко. — Остави я да си почине. Аз ще забавлявам мистър Стюарт, докато тя слезе. Можеш да продължиш работата си.

Изчака, докато черната Каси изкачи стълбите, после хвана Острието за ръка и го въведе в големия салон. Веднъж останали сами, ръката му стисна силно нейната. Сърцето й се разтуптя. Не оказа съпротива, когато той я притегли към себе си и плъзна ръка около кръста й. Тя му се усмихна леко, задъхана от физическия допир на телата им. Точно това искаше, но удоволствието й се удвояваше от мисълта, че той също очакваше с нетърпение този момент.

Притворените му очи я гледаха едновременно властно и обвиняващо.

— Мисля, че си ми дала любовен еликсир.

— Ако е така, тогава аз също съм го изпила — тя обви ръце около врата му.

Когато той приближи устни към нейните, Темпъл наистина се чувстваше така, сякаш беше изпила някакво магическо питие, което е направило костите й меки и нестабилни. Нищо друго не можеше да обясни причината за огъня, който изгаряше стомаха й и караше кръвта й да кипи. Всичко в него я опияняваше — миризмата му, вкусът в устата му, нежното докосване на ръцете му.

Преди да излезе, Елиза провери дали училището е чисто. Чуваше смеха на двете момичета, които тичаха след момчетата към потока. Вместо да ги последва, както правеше обикновено, тя се запъти към къщата.

Когато приближи отделената кухня, видя Фийби да бие енергично маслото в гюма, навела глава, сякаш искаше Елиза да не я забележи. Минута по-късно Елиза зърна по-малкото й братче да се промъква покрай стената на училището. Тя спря и се насочи към кухнята.

— Шадрак — извика тя на момчето, преди да успее да избяга. — Ела тук. Искам да говоря с теб и сестра ти.

Той се приближи бавно, тътрейки крака, Фийби спря работата си и погледна внимателно брат си. Елиза смътно долавяше, че двамата се страхуваха от нея. Защо? Нямаха причина за това.

— Какво правехте вие двамата под прозореца на училището тази сутрин?

— Нищо, мадам — измърмори Фийби.

Шадрак зарови крак в праха и ходилото му се отпечата.

— Просто слушахме. Не искаме да направим нищо лошо.

— Не те ли видях да пишеш в праха с клечка?

— Да, мадам.

— Това не е първият път, когато подслушваш оттам, нали? — Елиза знаеше отговора, който я изпълваше с радост.

— Не, мадам — съгласи се той неохотно.

— Защо стоиш там?

Той погледна сестра си, после прехапа несигурно долната си устна и сви рамене.

— Опитваш се да се научиш да четеш и пишеш, нали? — попита Елиза, скривайки вълнението си. Фанатиците от Юга може би щяха да се присмеят и да кажат, че тези негърчета не бяха нищо повече от маймуни, които подражават на останалите. Със сърцето си Елиза усещаше, че не беше така. Това бяха жадни за знания умове. Не, те не бяха само жадни, те изгаряха от желание. За един учител нямаше по-вълнуващо и стимулиращо откритие от това.

— Ще кажете ли на господаря Уил? — Фийби сви напред рамене, сякаш предчувстваше наказанието.

Елиза се поколеба, разчувствана от тъжната й физиономия.

— Ще видим.

— Не сме направили нищо лошо — защитаваше се смело Шадрак, макар че брадичката му издайнически потреперваше.

— Знам — в главата й се оформяше един дързък замисъл, но как можеше да го осъществи, Елиза не знаеше.

Хладна вълна я заля, когато влезе в къщата. Дебелите стени явно задържаха прохладата от предишната нощ и спираха горещината през деня.

Вътре беше тихо. Не се чуваха гласове. Зачуди се къде беше отишла Темпъл. Подозираше, че където беше Острието, там щеше да намери и нея. Според Елиза той беше прекалено самоуверен. Не можеше да бъде сигурна, че момичето е в безопасност с него. Наистина имаше нужда да й обясни, че примитивните страсти трябва да бъдат потискани, в противен случай тези чувства могат да завладеят едно момиче и да го доведат до падение. Разходките на открито и студените вани обикновено пропъждаха тези гибелни чувства. Ако това не помогнеше, компресът с камфор беше най-сигурно средство.

Слаб шум, подобен на шумолене на дреха, дойде от големия салон. Елиза помисли, че някой от слугите чисти там и реши да попита къде беше Темпъл.

Когато влезе, се закова на мястото си. Очите й бяха широко отворени от изумление. Видя Темпъл и Острието в прегръдка, която можеше да бъде описана единствено като страстна: телата им бяха силно притиснати едно към друго. Елиза имаше чувството, че Острието ще изяде устните на Темпъл. Изведнъж й стана горещо, толкова горещо, че щеше да припадне. Когато ръката му разтърка гърдата й, Елиза избяга от стаята. Беше прекалено потресена, за да остане.

В тъмнината на коридора тя не видя големия силует пред себе си, преди да стане много късно, и връхлетя върху него. Преди ударът да я отхвърли назад, беше хваната. Пред зашеметения й поглед се изпречи яката на мъжка риза. Когато погледна нагоре, откри, че гледа в лицето на Уил Гордън, което й се стори загрижено.

В главата й нахлуха стотици различни усещания от болката, която й причиняваха големите му пръсти, впиващи се в ръцете й, от топлата тежка миризма, която излъчваше и от допира на телата им.

— Добре ли сте, мис Хол? — той повдигна въпросително вежди.

Елиза бързо се дръпна назад.

— Да. Аз… съжалявам… не ви видях — не можеше да намери думи, чувстваше се объркана, за което нямаше никаква причина.

— Татко — обади се Темпъл от салона. Елиза се обърна с изумен поглед, а бузите й пламнаха още повече. За момент остана така загледана в светналите очи на Темпъл. Изглеждаше толкова… доволна, толкова жизнена. Нещо вътре в Елиза се сви. Несъзнателно притисна с ръка корема си, опитвайки се да успокои ужасната болка.

— Струва ми се, че чух някой да влиза — Темпъл се усмихна непринудено, после се обърна към Острието. — Острието е тук.

Държанието им беше съвсем естествено и спокойно, сякаш нищо нередно не бяха направили. Елиза почувства, че не може да остане повече. Когато видя как Уил Гордън гледаше дъщеря си с присвити очи, си помисли, че някак си беше отговорна за отсъствието на Темпъл. Измърмори някакво извинение и забърза нагоре по стълбите.

Скоро след като обядът беше свършил, Острието си тръгна заедно със слугата си, негърът Дю. Уил ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха.

— Влизаш ли?

Въпросът на Темпъл го откъсна от мислите му и той я последва в къщата.

— Малкият Стюарт много често се отбива тук напоследък.

— Знам — тя се усмихна, изглаждаше доволна от този факт. — Но мисля, че не трябва да го наричаш малкия Стюарт. Той е мъж.

Уил изобщо не се съмняваше в това. Той спря за момент, наблюдавайки я, докато отива към трапезарията, за да помогне на майка си да прибере посудата. Виктория не спираше да кашля. Уил си спомни времето, когато тя беше млада и здрава, когато любовта им беше свежа и силна. Толкова много болка, тъга и вина се бяха натрупали със смъртта на децата им. Тези трагедии бяха охладили отношенията им, вместо да ги сближат.

Той се запъти по коридора. Елиза стоеше до колоната на стълбището. Когато мина покрай нея, той кимна с глава.

— Мистър Гордън.

Той спря и я погледна през рамо.

— Да?

— Искам да говоря с вас насаме — лицето й беше приело онова сковано изражение, което й придаваше сериозен вид.

Челото му се сбръчка, докато той обмисляше молбата й и възможните причини за нея.

— Да влезем ли в библиотеката?

Елиза мина пред него. Той се чудеше дали беше нещастна тук. Или искаше да напусне? Може би срещаше трудности с някои от учениците си? Кип? Уил въздъхна, сигурен, че синът му беше причината.

— За какво искате да говорите с мен, мис Хол? — той отиде до бюрото си.

Елиза погледна портрета над камината, после него. Изправи рамене назад и каза решително:

— Фийби и Шадрак… децата на слугинята ви Каси… тази сутрин ги видях до прозореца на училището.

— Това ли е всичко? — Уил се намръщи. — Не се притеснявайте за това, мис Хол. Ще уредя да не се случва отново.

— Не. Разбрахте ме погрешно — каза тя нетърпеливо. — Изглежда и двамата имат голямо желание да учат. Шадрак сам се е научил да пише буквите. Това е забележително постижение, нещо, което трябва да бъде поощрявано, а не наказвано.

— Какво предлагате?

Тя повдигна леко брадичката си, очите й светеха предизвикателно.

— Искам да ги обучавам.

— Какво? Защо? — той онемя от изненада. — Те са чернокожи. Какво добро ще направите…?

— Мисля, че ще направя голямо добро — прекъсна го тя. — Те показват склонност към знания. Защо да не я насърчаваме? Със сигурност грамотността ще увеличи цената им. Някой трябва да води сметките на такава голяма къща и плантация. Ако тези деца се научат да го правят, това ще означава по-малко работа за вас и мисис Гордън.

Тя продължи да говори, но Уил вече не я слушаше. Беше сепната от силата, с която защитаваше каузата си.

— Е?

След този предизвикателен въпрос последва мълчание. Чакаше отговора му.

— Ще помисля, мис Хол.

Тя въздъхна. Като че ли се колебаеше дали да продължи пледоарията си или не.

— Каквото и да решите, мистър Гордън, надявам се, че няма да ги накажете заради тази сутрин. Те го направиха от любопитство, не искаха да пакостят. Сигурна съм в това.

— Има ли още нещо?

— Не.

Тя се обърна и излезе от стаята. Уил очакваше, че ще промени решението си и ще се върне, но тя не го направи.