Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Proud and the Free [= American Dreams], 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Десислава Арсова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa (2010)
- Разпознаване и корекция
- Слава (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Джанет Тейлър. Волни и горди
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Ивелина Илиева
ISBN: 954–17–0122–1
История
- — Добавяне
Глава 34
— Искам да спре да плаче — измърмори Уил, когато Фийби излезе, тътрейки крака, от салона. Не беше спряла да плаче, откакто пристигнаха у семейство Стюарт предния ден след обед.
— Тревожи се за Дю — каза Елиза тихо, за да не я чуе Темпъл. — Той е с Острието.
— Знам — въздъхна Уил. Не възразяваше против тревогата й, но сълзите й напомняха на Темпъл за трагедията.
Не само Шавано Стюарт намери смъртта си. Предния ден призори Джон Ридж бил изкаран от леглото, завързан и намушкан няколко пъти пред очите на семейството му. Елиъс Будинот бил примамен от мъже, които го помолили да им даде някакво лекарство. По пътя за мисията го промушили отзад и му взели скалпа. Тялото на майор Ридж било намерено с пет куршума.
Острието, Стенд Уоти и някои от останалите бяха успели да избягат от устроените им засади. Някои заплашваха, че ще отмъстят за смъртта на другарите и близките си, като бият Джон Рос. Самият Джон Рос бил потресен, когато научил за убийствата.
Новините се разпространиха със светкавична бързина. Напрежението обхвана целия народ. Уил знаеше, че убийствата не бяха свършили. Темпъл също го осъзнаваше добре.
Тя стоеше до прозореца, втренчена в пресния гроб на Шавано. Лицето й беше мъртвешки бледо и безизразно като камък, сякаш чакаше… чакаше да разбере вестта за смъртта на Острието. Уил се плашеше от това, че сдържаше чувствата си, макар че я разбираше. Почти нищо не беше останало нищо от силната, избухлива Темпъл.
Елиза го хвана за ръката и прошепна.
— Помоли я да дойде у нас. Не е добре за нея да остава тук.
Той кимна и се приближи до нея. Едва ли забеляза присъствието му до себе си.
— Темпъл, Елиза и аз искаме двамата с Лиджи да дойдете с нас.
— Не — каза тя с равен глас.
— Нямаше да ти предложа, ако не мислех, че е най-добре за теб да се махнеш.
— Не — повтори Темпъл по-твърдо, но без да променя интонацията. — Оставам тук. Това е домът на сина ми. Моят дом. Трябва да се довърши строежът на къщата, има работа на полето, воденицата трябва да върви. Независимо от това, което се случи, ние оставаме.
Решителността й беше очевидна. Уил се чувстваше горд, че тази смела жена беше негова дъщеря. Беше загубил толкова много, но като гледаше Темпъл, осъзнаваше колко много му е останало.
— Ако това искаш, Темпъл, ще направя всичко възможно, за да помогна. Обаче не ми харесва идеята да стоиш тук сама. Кип може…
— Не! — внезапното й избухване го изненада.
Сега Уил си спомни дълбоката омраза на Кип към всички, подписали договора. Как можеше да забрави блясъка на задоволство в очите му, докато им съобщаваше за смъртта им? Предположи, че компанията на Кип не беше най-добрата за Темпъл в случая и не спори повече.
Докато Уил и Елиза се прибираха към къщи същата вечер, се любуваха на красивия залез. Хълмовете бяха окъпани в кървавочервената светлина на слънцето. Червено — цветът на кръвта. Навсякъде се лееше кръв. Уил наблюдаваше мълчаливо Кип, който яздеше отстрани, с пушка в ръка.
Защо, мислеше си Уил, младежта действаше, без да обмисли последствията от постъпките си? Навсякъде витаеше страх и омраза. Но не беше честно да се обвиняват само младите. Носеха се слухове, че е замесен по-възрастен и хитър мъж.
Какво беше участието на сина му? Често отсъстваше от къщи — имаше ли връзка с убийствата? Беше ли член на някоя от действащите групи или само ги подкрепяше? Въпросите се въртяха в главата на Уил, но той не искаше да знае отговорите. Кип беше негов син.
От деня, в който научи за договора, Уил осъди постъпката на подписалите закона. Все пак, също като Джон Рос, и той осъзнаваше, че преследването им щеше да разедини хората в момент, когато трябваше да бъдат единни. Днес това важеше с още по-голяма сила. На срещата на съвета стана ясно, че западните чероки и изменниците са се съюзили. Вместо да обединят различните фракции, както Рос се надяваше, убийствата отвориха пропаст, дори по-голяма отпреди. Имаше голяма вероятност да избухне гражданска война. Семейството му — дъщеря му и синът му, бяха в центъра на конфликта.
Когато пристигнаха вкъщи, Уил спря конете и слезе да помогне на Елиза. Забеляза, че Кип остана на седлото. Хвана я през кръста и я свали на земята. Беше започнала да наедрява. Изведнъж се зачуди дали очите на детето им ще бъдат със златни точици като нейните и с изненада откри, че за първи път мисли за него като за живо същество, което беше част от тях.
— Ще приготвя вечерята, докато разпрегнеш конете — каза Елиза.
Искаше да й каже за какво си мислеше. Отдавна не бяха говорили само двамата, но Кип беше там. Уил се обърна.
— Помогни ми за конете.
— Повикай Шадрак. Той е някъде наоколо. Ще ти помогне — конят му тропна с крак, сякаш чакаше команда. — Аз заминавам. Ще се върна след няколко дни.
— Къде отиваш? — Уил забеляза, че Кип избягва да го погледне в очите.
— В къщата на Джон Рос в Парк Хил. Чух, че Уоти събрал малък отряд. Мисли, че Рос е отговорен за смъртта на брат му и иска да го убие.
— И ти отиваш да го пазиш?
— Да. Вече има около двадесет човека край къщата, но не знаем с каква сила разполага Уоти. Генерал Арбъкъл отказа да изпрати войници от форт Гибсън да го охраняват. Иска Рос да се замеси в убийствата, но само за да го арестува.
— Рос не е одобрил убийствата, нали?
— Не.
Уил разбра от отговора му, че знае много повече.
— Аз не мислех така.
Кип не каза нищо и препусна в здрача.
Черната Каси извади и последните яйца от тигана. Елиза провери дали всичко беше готово за вечеря. Чинията с царевична каша беше покрита с кърпа. Бурканите с меласа и мед също бяха сложени, както и новите чинии и прибори.
Доволна, тя излезе, за да извика Уил. Беше седнал на площадката пред бараката, загледан в една звезда.
Доплака й се. След като се върна от срещата на съвета, бе останала с впечатлението, че е излязъл от състоянието на меланхолия. Искаше й се да вярва, че този Уил Гордън, когото обичаше, се беше върнал, но ето че той отново седеше и се взираше в пространството. Смъртта на Шавано и другите го върна в черния свят на отчаянието.
— Уил, вечерята е готова.
— Това ли е всичко?
Озадачена от странния му въпрос, тя се намръщи.
— Няма ли да ми четеш лекция за безделието? Заради падналия здрач не беше сигурна дали видя усмивка на лицето му и се приближи до него. Да, наистина беше усмивка.
— Уил! — страхуваше се, че сънува.
Той взе ръката й в своята.
— Бях забравил колко си красива — измърмори той и притисна устни към нейните в нежна и страстна целувка. От месеци не беше я целувал така.
Тя се разтапяше, щастлива и объркана.
— Не разбирам — прошепна тя.
— И аз не съм сигурен, че разбирам — той хвана лицето й в ръцете си. — Някъде по пътя загубих вяра в бъдещето, но я намерих отново. Не знам къде и как. Може би дойде от детето, което носиш, или от решението на Темпъл да построи дом за сина си, или пък от разрушителната омраза на Кип, а може би заради любовта ти, или от всички неща, взети заедно. Сигурно не звучи съвсем логично. Само знам, че по-рано не ме интересуваше нищо, а сега искам утрото да дойде.
— И аз — Елиза се усмихна през сълзи. Обичаше го повече, отколкото си мислеше, че е възможно да обича един мъж.
Ръката му се плъзна по раменете й, а погледът му — към новия им дом.
— Тази година вече е късно да садим нещо, но имаме много трева. Можем да продадем каруцата и да купим няколко говеда. Добър строител съм, макар че тази барака не е красноречиво доказателство. Половината постройки в Гордън Глен са мое дело. Ако Темпъл ми даде двама от техните негри да ми помогнат, ще стане по-бързо. В началото няма да бъде лесно, но ще се оправим.
— Ще се оправим чудесно! — Елиза си представяше всичко.
— Виждаш ли хълмчето там… — Уил посочи голямата купчина пръст на запад от бараката. — Когато правителството ни плати обезщетение за Гордън Глен, там ще построим новия си дом.
— О, да.
— Мисис Лиза, тези яйца ще изстинат — обади се Каси.
Елиза се разсмя, а после и Уил.
Каси ги погледна и поклати глава.