Джанет Дейли
Волни и горди (14)

Глава 14

Гордън Глен 7 юли 1831

Гостите бяха стотици — съседи, роднини, приятели. Някои бяха пропътували значително разстояние, за да присъстват на сватбата на дъщерята на Уил Гордън и сина на Шавано Стюарт, две от най-уважаваните семейства сред чероките.

Елиза си уши рокля специално за случая. Тя беше от ленен плат на цветя, подходящ за горещия климат на юга, с буфан ръкав, яка и бяла пелерина. Веднъж проявила разточителство, тя си беше купила ярко розово копринено боне от магазина. С него и с черните си елегантни обувки чувстваше, че беше изключително добре облечена — дори малко модерно, въпреки че не знаеше защо това имаше значение за нея.

Беше нервна и се възхищаваше на Темпъл за спокойствието. Изглеждаше напълно уверена, качество, за което й завиждаше.

Когато тържественият обяд свърши, Темпъл стана и се обърна към майка си. Сълзи напираха в очите й. Виктория Гордън се усмихна смело и се опита да се овладее. Прегърнаха се, после Виктория взе кочан царевица и одеяло. Ръцете й трепереха.

— Време е — каза някой.

Елиза чакаше да види какво следва, чудейки се дали необикновения ритуал я караше да се чувства толкова нервна. Темпъл беше настоявала сватбата да бъде съчетание от обредите на чероките и християнската церемония, като първото предшества второто. Елиза смяташе за рядка възможност да види местните традиции, но езическият момент я караше да се чувства неудобно.

Когато другите жени, главно членове на семейството (Елиза предположи, че те са компаньонките), отидоха до вратата, тя се присъедини към тях. Зад себе си чуваше нежното шумолене на копринената рокля в бледолилаво на Темпъл, която ги следваше.

Когато слизаха надолу, по стълбището, зърна Натан Коул до вратата с Библията в ръка. Жените не се приближиха към него, а заведоха булката към трапезарията. Острието и другарите му стояха насреща до големия салон.

Една жена подаде на Острието одеяло и шунка от еленско месо. После Виктория даде на Темпъл одеялото и кочана, който носеше. Пристъпвайки тържествено, Темпъл и Острието тръгнаха един към друг. Елиза имаше ясното чувство, че никой друг не съществува за тях.

Когато двойката се срещна в средата на голямото фоайе, си размениха месото и кочана, после сложиха одеялата си заедно. Джон Рос, който стоеше до Натан, излезе напред и обяви:

— Одеялата се съединиха.

Виктория притисна с кърпичка устата си и зарида тихо. Сълзите се стичаха по хлътналите й бузи. Елиза се приближи до нея, загрижена, че в нейното отпаднало състояние може да получи пристъп.

Младоженците застанаха пред Натан. Той изглеждаше нервен и горд, докато четеше бързо от Библията пред себе си. Елиза се усмихна, като си спомни колко щастлив беше, когато Темпъл го помоли да изпълни брачната церемония.

— Скъпи влюбени — започна той с развълнуван глас. — Днес сме се събрали пред очите на Бога да свържем този мъж и тази жена в свещен съюз…

Докато ги слушаше да разменят клетвите си, с чисти и уверени гласов, пълни с чувство, Елиза усети завист. Тя не познаваше такава любов. За момент беше готова да се разплаче, но после си каза, че бъдещето й на стара мома е неин избор. Имаше работата си, независимостта си: неща, с които омъжената жена не можеше да се похвали.

— Въз основа на правото, което имам, ви провъзгласявам за мъж и жена.

Елиза не се смеси с тълпата от близки и приятели, която се струпа около младоженците, а отиде до Натан.

— Красива двойка са — той сияеше от гордост.

— Така е.

— Сега започва веселбата, която ще продължи с часове.

— Бог знае дали сме приготвили достатъчно храна.

Елиза наблюдаваше Уил Гордън да отваря вратата пред брачната двойка.

Темпъл и Острието излязоха навън да поздравят гостите, които ги чакаха да се появят. Двамата държаха краищата на двете одеяла. Той носеше кочана, а тя месото.

— Ще се присъединим ли към тях? — те последваха двойката на верандата. — Както знаеш, това е символично. Събирането на одеялата представлява обещание за съвместен живот, а размяната на месото и кочана всъщност е размяна на клетви. Мъжът обещава да осигурява храната, а жената — да приготвя яденето. Мълчаливо, но тържествено обвързване.

Пауните отдавна бяха избягали от ливадата, стреснати от толкова много хора. Смях и весели викове се носеха из плантацията. Обхваната от радостно настроение, Елиза спря да се наслади на гледката.

Когато Натан заслиза по стълбите, тя го хвана за ръката.

— Чакай! Виждал ли си нещо подобно на това?

От мястото си виждаха всичко — мравуняка от хора в пъстри дрехи, отрупаните с храна маси, наредени под дърветата; робите, които сновяха от кухнята до масите и обратно. Небето над тях се синееше и слънцето светеше ярко.

— Изглежда идват закъснели гости на сватбата — отбеляза Натан.

Елиза погледна нататък и забеляза приближаващи по пътя ездачи. Прашните им дрехи говореха колко дълго са пътували. Когато видя и каруцата, която трополеше зад тях, се сепна — всички те бяха мъже и носеха мускети.

— Войници — тя вкопчи пръсти в ръкава му. — Това са джорджиански войници — каза тя, вече напълно сигурна.

Уил Гордън стоеше пред нея и наблюдаваше с присвити очи конниците.

— Защо са тук? Какво искат? — измърмори тя с раздразнение и загриженост.

— Мене — отговори Натан.

Смаяна, Елиза го погледна. Лицето му беше бледо и изопнато. Прав ли беше? Напоследък войниците изглежда много се забавляваха да тормозят мисионерите. В много случаи подигравките им граничеха с открито богохулство. Веднъж станали свидетели на покръстването на няколко чероки в реката и някои от войниците вкарали конете си във водата, за да ги покръстят. Повтаряли свещените думи на тържествената клетва, демонстрирайки явно светотатство.

Да, Натан имаше основание да се смята за мишена на войниците. Знаеше, че до този момент се бе въздържал да положи клетва за вярност към Джорджия. Беше нарушил закона, а това означаваше арест. Вече не беше защитен като служител на правителството. Със заповед президентът го бе отстранил от поста началник на пощата.

Изведнъж се разтревожи за него.

— Натан, трябва да тръгнеш… веднага.

Той се поколеба, сякаш се изкушаваше да се съгласи, после огледа хората, много от които не бяха разбрали какво става.

— Не мога — каза той отчаяно.

Елиза съжали за предложението си. Как можеше да избяга от преследвачите си и в същото време да подтиква тези хора да се борят по мирен път да запазят земите си, които по право им принадлежат? Трябваше да направи избора си — да положи клетвата или да откаже. Свобода или затвор.

Малкият отряд на щатската полиция се разпръсна сред тълпата. Гостите се разбягаха. Разнесе се тих шепот. Във въздуха не се чуваха вече весели гласове, а само конски тропот. Групата спря пред верандата, байонетите им лъщяха зловещо на яркото слънце.

— Добър ден, господа — Уил Гордън застана между Натан и водача на отряда. — Какво мога да направя за вас? — каза той с приятен и спокоен глас.

— Кой сте вие? — нито тонът на мъжа, нито погледът му бяха приятелски.

— Уил Гордън. А вие, сър?

— Джейкъб Брукс, сержант в джорджианската полиция — мъжът се изправи на седлото, сякаш допълнително да потвърди властта си.

В този момент Острието се приближи до стъпалата и спря пред сержанта.

— Сержант Брукс, каним вас и хората ви да се присъедините към сватбеното ни тържество.

Темпъл хвърли гневен поглед към съпруга си. Дори и да беше забелязал това, сержантът не беше го показал.

— Сватба, а? И кой извърши церемонията? — попита той и погледна Натан.

Натан нервно се изкашля.

— Аз.

— Хванете го.

Развоят на събитията беше толкова внезапен и неочакван, че Елиза се стъписа. Гледаше шокирана, докато трима мъже слязоха от конете и се заизкачваха по стълбите.

— Отец Коул е мой гост — възпротиви се Уил.

— Сега е гост на щата Джорджия — отговори сержантът грубо.

Когато тримата войници оградиха Натан и го хванаха за ръцете, Елиза се опита да ги спре.

— Не можете да направите това — когато те я отстраниха от пътя си, тя се обърна към сержанта. — Къде е заповедта ви?

— Нямаме нужда от такава.

— Тогава какво е обвинението? — попита тя ядосано. — Защо го арестувате?

— Не се нуждаем от причина — той й обърна гръб. — Докарайте каруцата.

Направиха го. Шокирана и разтревожена, Елиза гледаше към двамата мъже, които вървяха, препъвайки се. Бяха оковани във вериги за задната част на каруцата. В единия от тях разпозна Самуел Уорчестър, приятел на Натан, мисионер в Нова Екота.

Когато войниците завлякоха Натан до каруцата, Елиза се втурна надолу по стъпалата.

— Не, нямате право!

Чифт ръце я сграбчиха изотзад и стиснаха ръцете й в хладна прегръдка.

— Мис Хол, не — прошепна Уил Гордън до ухото й.

Обаче тя продължаваше да се бори, докато гледаше как омотават верига около шията на Натан, а после я завързаха за коня на един от конниците. Част от нея знаеше, че е безсилна да го предотврати и все пак тя отказваше да стои и да не прави нищо, докато те се отнасяха с този мил, внимателен човек като с обикновен престъпник.

Ездачът рязко подкара коня си и Натан падна на колене. Успя да се изправи на крака, преди да бъде повлечен. Тогава ездачът смушка коня си. Смееше се на отчаяните му опити да бяга толкова бързо. Останалите войници препуснаха след тях.

Елиза се отпусна назад безсилна.

— Къде ще го водят? — попита тя като видя, че малката кавалкада се отдалечи.

— В лагера Гилмър, извън Лорънсвил, предполагам — отговори Уил.

Елиза гледаше към червения облак прах, който се вдигна след конниците.

— Това е несправедливо! — сви юмруци. — Всичко това е толкова несправедливо!

— Така е.

Веселбата продължи, но веселото настроение не се върна.

Дърветата в Седемте дъба се къпеха в пурпурния здрач. Къщата на имението беше голяма дървена сграда на два етажа. От външната страна беше обвита със застъпващи се дъски, боядисани в бяло. Имаше предна и задна веранда и балкон над предния вход, поддържан от извити клони. Имаше и много прозорци с боядисани кепенци.

От задната страна на къщата Фийби преброи две кухни и реши, че третата сграда беше помещение за опушване на риба. Отвън Седемте дъба изглеждаше голям колкото Гордън Глен. Наведе се напред, докато каретата ги караше към имението, за да види повече от новия си дом.

Беше развълнувана и в същото време уплашена. Вече не беше собственост на господаря Уил, а част от зестрата на мис Темпъл. Облечена беше в най-хубавата си рокля, ушита от купен плат, с обувки с пиринчени катарами, а останалият й багаж беше свит на вързоп.

Крадешком хвърли поглед към Дю, който яздеше зад каретата. Искаше й се да я погледне. Може би нямаше да се страхува толкова, ако беше й се усмихнал, вместо да се държи така, сякаш изобщо я нямаше.

Каретата спря пред къщата, Фийби взе вързопа си и го притисна към себе си. Господарят Острието скочи и помогна на господарката да слезе, Фийби тръгна зад тях, после се поколеба, защото не знаеше какво да прави или къде да отиде. Погледна към Дю с надеждата той да й покаже, но той стоеше пред господаря Острието в очакване на заповедите му.

— Погрижи се куфарите на съпругата ми да бъдат внесени вътре. После можеш да покажеш на малката Фийби къде ще стои. Нямаме повече нужда от вас тази вечер.

— Фийби е моя слугиня. Аз ще я освободя — каза Темпъл, очите й святкаха гневно.

Фийби си помисли, че новата й господарка беше много тиха по време на пътуването. Хвърли бърз поглед към господаря Острието, чудейки се какво беше казал или направил, че да я ядоса така.

Видя го да се усмихва на Темпъл и леко да навежда глава.

— Непременно я освободи.

— Това ще бъде всичко, Фийби. Върви при… Дю.

— Да, мадам — Фийби се поклони бързо, но Темпъл вече беше се запътила към входната врата.

Дю изкачи стъпалата на бараката пред нея и отвори вратата. Снощи до полунощ беше чистил мръсния под, докато не остана никакъв прах, но това не променяше много мизерната обстановка. Никакви прозорци, открито огнище, сламено легло в ъгъла, грубо скована маса и пънове, вместо столове, в средата на стаята. Единственото хубаво нещо беше люлеещият стол до огнището, който старият господар Стюарт му беше дал, когато седалката се счупи. Той успя да я закрепи, макар че понякога глождеше, когато не седнеш както трябва.

— Това ли е? — Фийби надничаше зад ухото му.

— Да — Дю се поколеба, после влезе вътре. — Тъмно е. По-добре е да запаля свещта.

Трепкащият пламък освети стаята. Сенките избягаха в ъглите, Фийби влезе вътре, все още с вързопа в ръка. Бавно огледа стаята.

— Фийби… — когато срещна големите й черни очи, думите секнаха.

— Нещо не е наред ли, Дю?

— Не… да… — той спря и започна отначало. — Господарят Острието ми разреши да те направя своя жена.

Очите й се превърнаха в две големи черни езерца на доверчива невинност.

— Ти го пита?

— Не, но той знаеше, че имам такива намерения, затова ми каза, преди да попитам. Знам, че си много млада…

— Но аз съм жена — тя се приближи към него, като го гледаше сериозно. — И искам да бъда твоя жена, Дю.

— Не знаеш какво говориш.

— Не е вярно — тя се усмихна уверена. — Много нощи лежах будна и чувах как майка и татко се любят на съседното легло. Знам всичко за това, Дю. Знам защо татко дишаше толкова тежко, а мама стенеше. Понякога докосвах тялото си и чувствах приятна болка. Искам и ти да ме докосваш така, Дю. Искам го от дълго време. Моля те.

Той не можеше да устои на думите и близостта и я притисна към себе си.

— Аз също те искам от дълго време, Фийби. Просто чаках да пораснеш.

— Но аз съм пораснала — тя остави вързопа с дрехите си.

Не беше сигурен, че беше пораснала, но точно сега искаше да я чувства до себе си.

— Исках да чуя думите на проповедника днес. Искам да се оженим както трябва.

— С думи или без думи, аз ще бъда твоя жена до края на живота си.

Тя не разбираше и Дю не се опита да й обясни. Тъй като беше образован, той знаеше, че има и други начини — благоприлични начини да я направи своя жена. Начини, които изразяваха чувствата му към нея и ги правеха нещо специално и трайно.

Той я обичаше. Обичаше сладките й устни и нежните й ръце, които го прегръщаха. Съмняваше се, че тя може да знае за дивите желания, които събуждаше у него. Опитваше се да ги контролира, за да не я изплашат.

Отдръпна се назад и се вгледа в лицето й. Устните й блестяха, навлажнени от целувките му.

— Ти си толкова млада, Фийби — той погали бузата й. — Жена — дете, това си ти. Красива жена — дете.

Очите й се изпълниха с болка. Отстъпи назад с решително изражение. Развърза роклята си и я съблече. Дю замръзна на мястото си. Гледаше голото й кафяво тяло и стегнатите й гърди, наедрели през последните няколко месеца.

— Да, моля те, докосни ме — прошепна тя. Но той не можеше да го направи. Не можеше да помръдне. Нуждата в него беше прекалено голяма. Мислеше, че ще експлодира. — Искам те.

Тя хвана ръката му и я сложи върху гърдата си. Той почувства как тялото й потръпна, но това не беше нищо в сравнение с неговата възбуда. Беше толкова напрегнат, че едва се сдържаше. Ръцете му нежно галеха гърдите й, но това не му беше достатъчно. Искаше да докосва цялото й тяло и да го чувства под себе си, топло и отдаващо се.

Тя се извиваше под галещите му ръце, като го насърчаваше да изследва стегнатия й ханш и бедра. През цялото време не сваляше очи от лицето му. Понякога изражението й показваше удоволствието, а друг път — изненадата й. Когато най-после се осмели и плъзна ръка надолу към черния триъгълник между краката й, тя се затресе.

— Да, там — изстена тя. Тялото й тръпнеше от наслада. — Искам те, Дю.

Той се поколеба, несигурен, че знае какво говори. Тогава почувства ръката й да се движи нагоре-надолу между краката му. Изпъшка. Последната преграда на задръжките му беше разрушена. Занесе я до леглото и я сложи на сламата, после бързо съблече дрехите си.

Когато легна до нея, измърмори:

— Ще се опитам да не те нараня, Фийби. Ще се опитам — но той знаеше, че ще стане обратното. Чак по-късно тя щеше да разбере истинската наслада от любовта.

 

 

В спалнята Острието стоеше до вратата на балкона. Темпъл даваше заповеди на слугите къде да оставят куфарите й. Навън летяха светулки и проблясваха ту тук, ту там.

Вратата се затвори. Чу се шум от отдалечаващи се стъпки. В стаята се долавяше само шумоленето на роклята на Темпъл. Той се извърна бавно. Тя беше застанала пред огледалото с гръб към него и махаше фибите от воала си. Изучаваше замислено отражението й — правилните й черти и гневните искрици в очите й.

— Вече сме сами — видя как настръхна, като чу гласа му и хвърли унищожителен поглед на отражението му. — Може би ще ми кажеш защо цял следобед хвърляш ножове към мен. Щастлив съм, че имам само един белег.

Тя избягна погледа му, докато махаше воала от главата си.

— Как можа да поканиш тези животни на сватбеното ни тържество?

— Какво трябваше да направя? — той се отдръпна лениво от вратата. — Да им кажа, че не са поканени и да ги изгоня? Едва ли щяха да обърнат внимание на това.

— Не, но можеше да не ги каниш — каза тя и се обърна към него. — Забрави ли, че са наши врагове?

— Не, но се надявах, че ще отвлека вниманието им, за да може вашият свещеник да избяга. Мисля, че си се досетила.

— Не съм, защото изглеждаше съвсем искрен — все още беше ядосана, но вече не както преди.

Той застана зад нея, обви ръце около кръста й и я целуна по шията.

— Бях искрен — искрен в желанието си да не развалят празника ни.

— Но те го развалиха.

Той я хвана за раменете, обърна я към себе си и я притисна. Плъзна ръка по гърба й. Направи се, че не забелязва съпротивата й.

— Ще ги оставиш ли да развалят първата ни нощ?

— Не.

— Докажи го.

Тя го гледаше с премрежени очи.

— Може би нямам желание.

— Не е вярно.

Като потвърждение на думите му тя обви ръце около шията му и впи устни в неговите. Целувката й го опиваше. Чувстваше се като прелъстена, а не като прелъстител.

Устните й търсеха неговите, понякога нежно, друг път жадно. После — влажни — те зацелуваха лицето му и спряха до ухото му.

— Обичам те — дъхът й затопли шията му.

— Трябва да съм луд — каза той пресипнало. — Защото аз също те обичам.

— Така ли? — сръчните й пръсти развързаха копринената му вратовръзка. — Колко?

После разкопча ризата му, докато устните й продължаваха да галят ухото и шията му.

— Прекалено много — той свали ръцете й. Осъзнаваше, че не трябва да й позволи да бъде активната половина. Нещо го предупреждаваше да не я оставя да властва над него. В противен случай щеше да го води във весел танц до края на живота му. Беше въпрос на оцеляване.

— Нещо не е наред ли, любов моя? — попита тя невинно, но той беше сигурен, че знае точно какво прави.

— Сякаш не знаеш, че стана горещо — той съблече сакото и жилетката си, махна вратовръзката. Хвърли ги на един стол. Отдолу беше с бяла риза и панталон в гълъбовосиво.

— Не се ли стопли, мисис Стюарт?

— Да, сър, наистина — тя се обърна грациозно с гръб към него, за да разкопчее редицата от копчета.

Острието бавно разкопчаваше роклята й, като целуваше шията и рамото й. Тръпки на удоволствие минаваха по тялото й. Когато я разкопча, той я изхлузи от раменете й и тя падна на пода.

Протегна ръце отпред и развърза панделките, които държаха набора на роклята й. Прокара ръка по корема й и почувства как се стегна. След това развърза и връзките на долната й фуста. Взе я на ръце и я освободи от дрехите й. Устните й потърсиха неговите и за миг го отклониха от задачата му. Насили се да не се поддава на влиянието й, докато не докосне голата й плът. Беше решил да действа бавно и да се наслади на всеки миг, докато не я подчини на волята си.

Пусна я на земята и дръпна нагоре долната й риза. С нейна помощ я изтегли през главата й, за да се натъкне на друг пласт дрехи, които закриваха по-голяма част от тялото й.

— Един мъж има по-малко дрехи, с които да се справя — измърмори той нетърпеливо. Гърдите й се издуваха над корсета, който едва прикриваше зърната. Гледаше хипнотизиран движението им нагоре-надолу, а после вдигна глава към устните й, разтворени в очакване на докосването му. Развърза корсета й. Той се отвори и разкри заоблените й гърди и щръкналите зърна. Не усети кога ръцете й издърпаха ризата му от панталона, но усети хладните й ръце върху корема си.

Съблече ризата и занесе Темпъл на леглото. Тя събу белите си обувки и чорапите. Острието свали пликчетата й. Усещаше почти неудържимо стягане в слабините. Най-после тя седеше гола пред него, готова да бъде докосвана, галена, любена.

— Острие — гласът й беше напрегнат.

Той съблече дрехите си под изгарящия й поглед. Тя огледа бронзовия му загар, широките рамене, плоския корем и мускулестите крака. Очарована от красивото му и хармонично тяло, Темпъл искаше да го докосне, да го почувства до своето собствено тяло.

За момент си помисли за Елиза Хол и глупавото й чувство за скромност. Когато Острието седна до нея на леглото, мисълта за бившата й учителка беше последното нещо в съзнанието й. Сгуши се в прегръдките му, както много пъти досега.

Целувките му я заливаха с приятни усещания. Той хапеше нежно шията и ухото й, докато ръцете му махаха фибите от косата й. Тя, жадна за физическата близост, масажираше гърба и раменете му. Той я сложи да легне на леглото.

Ръцете, устните и езикът му изглежда бяха навсякъде, изследвайки всяка извивка и вдлъбнатина на тялото й. Покриваше гърдите й с целувки. Неспособна да се сдържа, тя се извиваше, приканваше го да я обладае. Опитваше се да отвърне на ласките му и да го възбуди така, както той нея. Когато пръстите му се плъзнаха между бедрата й и погалиха венериния хълм, пулсиращата болка в тялото й се усили.

— Моля те — изстена тя.

Той легна над нея и я погледна. Черната й копринена коса беше разпиляна върху възглавницата, а страстта беше оставила отпечатъка си върху бузите й.

Успя да запази контрол над тялото си, но тя беше готова да го приеме. Той потъна в нея и когато стигна до химена й, почувства как тя се сковава! Притисна изведнъж тялото си към нейното и задуши вика й с целувка.

Остана неподвижен, макар че изпитваше непреодолимо желание да се движи. Съсредоточи вниманието си върху нея. Целуваше я бавно и галеше втвърдените й зърна. Чакаше болката да стихне и съпротивата й да намалее.

Скоро почувства как постепенно се отпуска и отвръща на ласките му. Тялото му започна да се движи бавно в нейното. Търпението му скоро беше възнаградено. Тя го посрещна и скоро влезе в ритъма му. Ръцете й се плъзгаха по тялото му, ровеха се в косата му и насърчаваха движенията му. Стон на удоволствие се изтръгна от устните й.

Темпото се усилваше. Трябваше да освободи насъбралото се напрежение в тялото си. Влизаше все по-дълбоко в нея. Усещаше напрегнатост, идваща на приливи, която го теглеше все по-навътре. За момент беше разтърсен от чувството, че ще бъде погълнат целия. След това тялото му се задвижи равномерно нагоре-надолу.

После двамата се отпуснаха доволни. Темпъл се загледа в съпруга си. Леко прокара ръка по белега на бузата му.

Той взе ръката й и я целуна.

— Ти също остави своя знак върху мен, Темпъл?

— Наистина ли?

— Такъв невинен въпрос от жена, която ме възбужда само с докосването си — после той продължи да я целува и така прогони всички мисли от съзнанието й, освен усещането за тялото му, което любеше нейното.

 

 

Когато Елиза видя Темпъл около седмица след сватбата, беше поразена от лъчезарния й вид. Темпъл сияеше, придобила нова женственост и зрялост. Вече беше жена, господарка на дома си, жена, познала страстта на мъжа. Това се четеше в очите, лицето и държанието й.

Елиза вече не можеше да възприема Темпъл като своя ученичка. Те бяха две жени и говореха като възрастни. Когато Темпъл попита за последните новини от преподобния Коул, Елиза с учудване установи, че изпитва желание да сподели с нея тревогите си.

Общо единадесет бели, повечето от тях мисионери, бяха арестувани и отведени — оковани като роби — в затвора в лагера Гилмър. Бяха изминали така около шестдесет мили през мочурища и стръмнини, а в затвора ги държали във вонящи килии без никакви удобства. Командирът на войниците не им разрешил да водят религиозни служби за другите затворници под предлог, че са арестувани, за да не упражняват дейността си, а не да я разширяват. Била определена дата в края на месеца за разглеждане на случая от съда.

 

 

На 23 юли съдия от Върховния съд, отговарящ за окръга Гвинет, подведе под отговорност всички мисионери и ги освободи до предстоящия процес през септември. За известно време Натан беше свободен, но отказа да се върне в земите на чероките, намиращи се в границите на Джорджия. Писа на Елиза от Алабама и изрази опасенията си, че предстоящият процес ще бъде чиста формалност. Джорджия възнамеряваше да ги осъди на пълното наказание: четири години тежък труд в затвора в Милтгевил.

Той пишеше:

„Ако съм в затвора, как ще осигурявам душевен мир на чероките в момент, когато те отчаяно се нуждаят от него?“

Елиза разбра, че той съжаляваше за решението си да се опълчи на Джорджия чрез отказа си да положи клетвата.

В отговор тя му напомни за растящата вълна от обществено съчувствие от Бостън и Балтимор до Джорджия. Ако се случи най-лошото и той бъде затворен, тази несправедливост може да бъде само от полза за каузата на чероките.

Както предвиждаше Натан, процесът през септември беше пародия. Съдията казал, че „дълг на всеки християнин е да се подчинява на властите“, което мисионерите не са направили. На тази основа той ги призна за виновни и ги осъди на четири години тежък труд в затвора в Милтгевил.

Три дни след датата, от която започваше да тече присъдата, Натан пристигна в Гордън Глен, отслабнал от изпитанията. Обясни, че било предложено помилване на всички затворници при следните условия: или да положат клетва, или да напуснат завинаги щата. Натан избрал първото, за да може да се върне при хората, които се нуждаеха от него.

— Другите се съгласиха на условията — каза той, докато обядваха, — с изключение на Самуел Уорчестър и Илайзър Бътлър. Надзирателят спори с тях няколко часа, опитвайки се да ги убеди да променят решението си. През цялото време пазачите отваряха и затваряха вратата. Все още чувам стърженето на пантите, когато вратата се отваряше, и зловещия трясък при затварянето — той спря за момент. — Последният път, когато ги видях, бяха в затворнически дрехи.

Елиза ясно си представи описаната сцена. Съчувстваше на двамата смели мисионери, избрали мъченичеството на затвора, вместо да отстъпят пред тираните. В същото време беше разочарована от Натан. Щеше да го уважава много повече, ако беше застанал до двамата си другари.

По-късно двамата излязоха да се разходят край поточето. Изглежда той усети неодобрението й и се опита да се оправдае, но Елиза беше чувала доводите му и преди.

— Знам — „кесаревото кесарю“.

— Има и нещо повече, Елиза — настояваше той. — Това е резултат от разделението на църквата и властта. Как мога да не се подчиня на гражданските закони?

— Но ти си невинен — не разбираше как той не можеше да проумее това. — Не си престъпил никой закон на чероките, а Джорджия няма законна власт тук — когато видя измъчения му вид, Елиза веднага съжали, че го съдеше толкова сурово. — Съжалявам, Натан. Знам, че си направил това, което си смятал за най-добро, независимо от това как ще го приемат другите хора. Към тази група причислявам и себе си. Възхищавам ти се за това.

Той стисна ръката й.

— Благодаря ти, Елиза. Ако имаше лошо мнение за мен, щях трудно да го преживея.

Имаше нещо много умоляващо в мрачния му поглед. Елиза съжали, че не беше по-милостива. Изпита вина, че макар и за кратко бе таила към него лоши чувства.

Позицията, заета от двамата мисионери, беше много важна за чероките. Тяхната смела постъпка стана пример за подражание от целия народ, фактът, че те щяха да изтърпят несправедливостта да излежават незаконна присъда, даде нови сили на чероките да отстояват правата си.

Елиза не предполагаше, че тяхното затваряне ще даде повод на адвокатите на чероките да представят друго дело пред Върховния съд. Двама бели граждани бяха завели дело срещу щата Джорджия, което имаше за цел да провери валидността на законите на Джорджия за чероките.

Когато Бенджамин Ф. Къри — новият секретар на Джаксън, отговарящ за преселването на индианците, пристигна през есента и обеща да плати на всяко семейство, което доброволно се съгласи да емигрира на запад, само няколко приеха предложението. Те бяха се обединили в нещастието си. Нямаше да успеят да ги убедят или насила да ги принудят да напуснат земята на дедите си.

Водачите смятаха за целесъобразно ежегодната среща на съвета през октомври да се проведе в Алабама, вместо да рискуват да се изправят срещу джорджианските войници в Нова Екота. Въпреки това решението да се срещнат изобщо се смяташе за морална победа.

Съобщението, което дойде от срещата, не се различаваше от предишните години: чероките бяха единни и нямаше да се преселят. Беше определена делегация, която да занесе решението им още веднъж във Вашингтон. Този път Острието Стюарт — син на високопоставения вожд Шавано Стюарт, щеше да придружи тъста си Уил Гордън, Джон Ридж и другите делегати в столицата.

Когато Темпъл научи, настоя да замине с него. Не беше виждала нито един от американските градове, за които другите разказваха. Острието отстъпи.

Темпъл веднага разбра, че гардеробът й не беше подходящ за пътуването. Заедно с Елиза разглеждаха последните списания, за да се ориентират в модните насоки за пътнически дрехи, дневни рокли и вечерни тоалети. Елиза намираше, че обновяването на гардероба на Темпъл с модни дрехи показваше суетност, но тя беше непоколебима. Щеше да представя жените чероки. Затова беше важно да изглежда не само представителна, но и модерна.

Най-накрая бяха избрани подходящи модели и десени. Купиха платове от най-скъпия магазин в Огъста. Темпъл възложи на шивачката си — негърка — да ушие дрехите й.