Джанет Дейли
Волни и горди (28)

Глава 28

Нешвил, Тенеси началото на ноември, 1838

Острието вдигна яката си и се сгуши в палтото, за да се предпази от студения дъжд. Цял ден ръмеше. Прогизналият вълнен плат издаваше миризмата на мухъл. Влагата проникваше чак до костите му. Краката му, обути в прогизнали мокасини, бяха станали безчувствени. На коня му яздеше майка с три деца, едното, от които, бебе на няколко месеца, беше с треска.

Препълнената каруца отпред подскачаше по изровения път. Острието чуваше слабите стонове на болните и недъгавите, тръскани при движението на каруцата. Хилядите копита и крака, които бяха минал преди това, бяха изровили пътя, издълбали бразди, а някъде пръстта образуваше гърбици. Постоянното ръмене беше превърнало пътя в неравна пътека от червена кал, което още повече затрудняваше придвижването и увеличаваше страданията им.

Гъстата мъгла пречеше на видимостта. Дори и да беше ясно, Острието се съмняваше, че ще види първите каруци, заминали цяла миля напред. Беше сигурен, че първите са стигнали мястото, определено за нощуване — една местност извън Нешвил.

Взря се в далечината, спомняйки си, че Андрю Джаксън живееше наблизо. След изтичането на президентския му мандат Джаксън се беше върнал в плантацията си извън Нешвил. Преди десет години, в същия месец, той беше избран за президент. Във встъпителното си слово Джаксън беше заявил решението си да пресели всички индиански народи в западните територии. Нито веднъж не беше се поколебал в стремежа към тази цел. Най-после беше успял — сега чероките бяха на път.

Острието се чудеше дали Джаксън беше излязъл поне един път да види преминаващите каруци. Съмняваше се. Неотдавна се чуха слухове, че бил много болен, оглушавал, не виждал с дясното око, забравял. Вероятно имаше финансови проблеми. Може би все пак имаше справедливост. Беше сигурно, че няма да получи съчувствие от чероките.

Зад него Ксандра се спъна, кракът й се подхлъзна на едно разкаляно място и тя политна напред. Острието се опита да я хване, но рефлексите му бяха забавени и тя падна.

— Добре ли си? — той се наведе до нея.

Тя кимна и се опита да се изправи, но ръцете й потънаха в калта.

— Ще ти помогна — хвана я през кръста и изтръпна. Коремът й беше твърд и изпъкнал — сигурен знак, че беше бременна на няколко месеца. Внимателно я хвана за ръцете и я изправи. Тя наведе глава и отказваше да го погледна. Дръпна одеялото, за да скрие лицето си.

— Бременна ли си, Ксандра? — той се помъчи да остане спокоен и да не издава гнева си.

Тя кимна и прошепна:

— Никой не трябва да разбере.

— Ксандра! Те трябва да знаят.

— Не — изхлипа тя и забърза напред.

Докато последните пристигнат на избраното за нощуване място, ръменето беше преминало в слаб дъжд, който попиваше навсякъде и не оставяше сухо местенце за спане, нито пък сухи клони. Все пак събраха дърва и малко талаш за разпалки. Накладоха малки огньове под брезентовите навеси, за да сготвят топла храна и да се сгреят.

Острието си наля кафе в канчето и го остави на един камък. Ксандра седеше, свита на кълбо, далеч от огъня. Избягваше го, откакто беше разкрил тайната й, която тя се опитваше да скрие под набора на роклята си и одеялото.

Знаеше, че момичето е там, зад спуснатия брезент на каруцата, но той чакаше Елиза да се появи. Беше отишла да занесе топла каша на Виктория.

Темпъл се наведе, за да мине под капещия край на навеса. Погледна го за момент, после отиде до огъня и протегна ръце към него, потрепервайки конвулсивно. Искаше да сгрее с ръце тялото й, но тя ясно му беше показала в лагера и по време на пътуването, че не желае компанията му.

Това правеше още по-мъчителна гледката, когато Темпъл говореше с онзи лейтенант, Джед Пармли. Трябваше да знае, че този мъж още я обичаше. Темпъл беше упорита, своенравна и избухлива, но не беше сляпа. Защо трябваше да го насърчава, след като не това искаше? Изненада се, че Пармли не беше при тях тази вечер, но още не беше късно да дойде.

Една фигура, закачулена с одеяло, повдигна брезента и скочи от каруцата. Острието остави канчето си и излезе изпод навеса, на дъжда. Закрачи бързо към каруцата, минавайки покрай Кип, който се връщаше с наръч мокри дърва. Елиза почти се сблъска с него, бързайки да се скрие от студения дъжд.

Спря рязко, като го видя и вдигна глава под одеялото.

— Изплаши ме.

— Съжалявам — от каруцата дойде измъчена кашлица. Острието погледна натам, после към наполовина изядената каша в чинията. — Как е тя?

Елиза се поколеба.

— Днес много я тръска. И това студено, влажно време… изглежда влошава кашлицата й.

Елиза понечи да тръгне.

— Искам да говоря с теб за момент.

— Разбира се, — тя спря и го погледна с любопитство. — За какво?

— Ксандра. Бременна е.

— Не! — Елиза го гледаше объркана, после се извърна към свитата на кълбо фигура. Изпълниха я смесени чувства, но най-силни бяха мъката и съчувствието.

— Тя е изплашена и се срамува. Има нужда от приятелка. Има нужда от теб, Елиза.

Нямаше нужда от повече думи. Елиза мина покрай него и се запъти към навеса. Изтръска водата от одеялото си и остави чинията на камъка.

Бедната Ксандра, милата Ксандра. Не беше честно. Момичето беше изстрадало достатъчно. Останалите също. Но Елиза знаеше, че тя не се нуждае от съжаление. Приближи бавно и клекна до нея. Ксандра наведе още по-ниско глава. Одеялото скриваше лицето й. Тялото й се тресеше от страх или от студ.

— Ксандра, аз знам — каза тя нежно. — Острието ми каза — одеялото се разтресе още по-силно. — Ще ме погледнеш ли? — когато не получи отговор, Елиза хвана главата й с ръце и я вдигна. Сълзи се стичаха по затворените й очи, устните й трепереха. — Погледни ме, моля те. Всичко ще бъде наред.

— Не, няма.

Елиза искаше да заплаче от облекчение. Това бяха първите думи, които й казваше след ужасния инцидент.

— Разбира се, че ще бъде. Независимо от това, което си мислиш, ние те обичаме. Винаги ще те обичаме.

Ксандра отвори очите си, зачервени от плач. Стисна здраво устни. Лицето й беше изкривено от болка. Тялото й се тресеше от риданията. Елиза също се разплака. Прегърна Ксандра и притисна главата й към рамото си.

— Всички ще научат, нали? — изхлипа Ксандра. — Ще научат. Толкова се срамувам.

— Шшт, сега. Всичко ще бъде наред.

— Ще ме гледат така, както гледат Острието. Ще намразят и мен.

— Не, скъпа. Не.

Но Ксандра не я слушаше. Елиза я остави да си поплаче. Държеше я в прегръдките си и се поклащаше леко напред-назад. Съжаляваше, за толкова много неща съжаляваше. Усети докосване по рамото и вдигна глава.

— Какво има? — Темпъл се наведе.

Елиза се поколеба как да постъпи. Съзнаваше, че не може да остави въпроса на Темпъл без отговор, от друга страна не искаше да тревожи Ксандра.

— Сестра ти ще има бебе.

— Тя ли ти каза това?

Елиза поклати глава и погледна към мястото, където седеше Острието.

— Тя си мисли, че сега всички ще я намразим, но аз й казах, че това е глупаво. Не е ли така?

— Да, така е — промърмори Темпъл. Беше смаяна, че Острието беше избрал точно нея за довереник.

Темпъл се изправи и бавно се обърна. Той пиеше нещо и я наблюдаваше. Мократа му коса блестеше на светлината на огъня. Ядосана и наранена, тя се приближи до него.

— Защо? — гласът й се задавяше от вълнение. — Защо каза на Елиза? Аз съм й сестра. Защо не каза на мен?

— Защото… вярвах, че Елиза може да прояви разбиране и да й даде подкрепата, от която се нуждае.

— Мислиш, че аз не мога?

— Не толкова добре, колкото Елиза.

— Откъде знаеш?

— Мисля, че изборът ми беше правилен. Твоята сестра има нужда от теб, но Елиза е с нея. Ти стоиш тук и говориш с мен. Защо? Защото чувствата ти са наранени. Не се интересуваш от чувствата на другите, а само от твоите собствени.

— Не е вярно!

— Когато си тръгна, пет пари не даде за моите чувства. Сега също — той остави чашата и се отдалечи.

Искаше да му извика, че се интересува от чувствата му. Интересуваше се прекалено много. Затова я заболя, когато не дойде да я види. Сега обаче не можеше да направи нищо друго, освен да отиде да утеши сестра си.

 

 

В лагера край Нешвил останаха три дни, за да си починат след уморителния преход през Къмбърленд. Погрижиха се за болните и пострадалите, поправиха каруците и купиха провизии.

През първите два дни валя дъжд. Едва на третия успяха да изсушат дрехите и одеялата си.

Бяха изминали едва една трета от целия път, а зимата наближаваше. Нямаха подходящи дрехи. Тъй като бяха тръгнали за лагерите през лятото, хората носеха само дрехите на гърба си. Нямаше с какво да се предпазят от студа, освен одеялата, раздадени от правителството. Някои бяха без обувки, на други, като Темпъл и Елиза, подметките бяха пробити. Кожата беше изгнила от калта и водата.

Свръхнапрежението и умората, постоянното излагане на капризите на природата, неспокойният сън върху влажната студена земя и тежкото лято бяха намалили съпротивителните им сили. Когато тръгнаха от Нешвил на северозапад към Кентъки, имаше много болни.

Покрай пътя започнаха да изникват гробове. Гробовете на починалите. Над един гроб близо до Хопкинсвил се вееше бяло знаме над дървен кръст, боядисан в бяло. Това беше гробът на Бялата пътека, един от възрастните им водачи. Когато минаха покрай него, Темпъл и баща й спряха, за да се помолят за починалия старец и за себе си.

Сред хората се ширеха обезсърчение и отчаяние. Много се страхуваха, че исковете за изоставената им собственост, които бяха подали преди отпътуването, няма да бъдат уважени. Те щяха отново да бъдат измамени.

Но вече бяха изминали повече от двеста мили. Нямаше връщане назад. Продължаваха напред по пътя, който на едни места беше замръзнал, а на други — разкалян. И вятърът не спираше да духа в лицата им.