Джанет Дейли
Волни и горди (26)

Глава 26

Придружаван от един пазач, Острието обикаляше кошарите и разглеждаше обитателите им. Дю вървеше зад него. След двете седмици, прекарани в обхождане на лагер след лагер, бяха свикнали с миризмата на хиляда души, събрани на едно място. Острието вече не обръщаше внимание на враждебните погледи и заплахи от тези, които разпознаха в него един от предателите.

Това, което го правеше изгнаник сред народа му, му даваше свободата да търси безпрепятствено семейството си. Пропускът в джоба му го пазеше от патрулите, които обикаляха страната и му даваше достъп до лагерите. Темпъл трябваше да бъде в един от тях.

Докато се придвижваше към следващата кошара, съзря нещо синьо на известно разстояние пред себе си. Беше същия цвят синьо като роклята на Темпъл. Вгледа се по-внимателно. Нямаше съмнение, беше тя.

— Ето я — каза той на Дю. Порази го раздърпаният й вид — изцапаната и скъсана рокля, мръсната коса и превързаната ръка. Изглеждаше уморена и отслабнала. Господи, колко я обичаше! Болката го прониза толкова силно, че коленете му се подгънаха. Тръгна към нея, без да обръща внимание на офицера, който я придружаваше.

Темпъл се спъна. Джед я хвана за ръката, за да не падне. Забеляза необичайната бледост на лицето й и втренчения й поглед към някакъв предмет пред тях. Той също погледна намръщено нататък. Един чероки вървеше срещу тях, следван от негър и един от пазачите. Когато индианецът дойде наблизо, Джед видя ясните му сини очи и белега на бузата. Съпругът й, когото й беше предложил да издирва само преди няколко минути.

— Здравей, Темпъл — Острието поздрави съвсем нехайно и спря.

— Откъде разбра, че сме тук?

— Не знаех. Един от чернокожите ви работници казал на Дю, че войниците отвели теб и останалите. Ходих от лагер на лагер.

— Фийби с вас ли е, мис Темпъл? — попита Дю обнадеждено.

— Да.

— Добре ли е?

— Да — Темпъл продължаваше да гледа съпруга си. — Какво ще правиш сега?

— Ще остана тук… с вас.

Джед настръхна.

— Това няма да решите вие, мистър Стюарт — увери го той.

Острието за първи път го удостои с поглед.

— Пармли, нали? — спомни си той.

— Да.

— Защо искаш да останеш? — попита Темпъл.

— За да пътуваме заедно на запад — в джоба му имаше писмо, което носеше със себе си повече от година. Възнамеряваше да й го покаже всеки път, когато я видеше. В него баща му описваше гористите планини, чистите искрящи потоци и плодородните равнини на новата им страна.

Тя трябваше да разбере, че преселването беше неизбежно сега. Повече не можеше да се държи за изгубеното минало. Може би най-после щеше да разбере, че не беше негова вината за това, че хората им бяха затворени в кошари като животни, обирани и унижавани. Може би сега щеше да прозре истината — че истинската вина е на Джон Рос, който им даваше напразна надежда и ги убеждаваше да не признават друго мнение. Може би сега всеки щеше да го разбере и нямаше да го смята за престъпник.

— Лиджи ще се радва да те види — каза тя.

А тя беше ли радостна? Острието не можеше да каже. Лицето й беше безизразно. Почувства, че в гърдите му се надига раздразнение или може би разочарование. Търпението не беше сред положителните му качества.

— Значи ти искаш той да остане? — Джед погледна Темпъл с объркване и недоверие.

— Той може да остане или да замине, както желае — отговори Темпъл.

За момент Острието изпита силно желание да я прегърне и да стопи с целувки тази студенина. Жената под горния слой лед съвсем не беше безразлична към него и той го знаеше. Но не, щеше да чака. Познаваше тази нейна гордост. Нямаше да му бъде благодарна, ако действа прибързано.

— Имаме два коня и муле, натоварено с багаж. С ваше позволение, лейтенант, ще отида да взема нещата си.

— Разрешавам — това беше единственият отговор.

Двадесет минути по-късно, превити под товара на багажа, Острието и Дю влязоха в дървената кошара. Дю не бе успял дори да остави нещата на земята, когато Фийби му се хвърли на врата, разплакана, Обсипа го с целувки, като не спираше да шепне името му.

Острието не бе получил такова посрещане, но той не го и очакваше. Остави багажа на земята, обхвана с поглед заграденото място, като не пропусна подробностите. Темпъл стоеше до кола в средата, който крепеше грубо направения покрив над половината кошара. В отдалечения край лежеше майка й на дюшек от перушина. Освен това „легло“ имаше и няколко одеяла. Ксандра беше клекнала до нея с ветрило в ръка. Малкият Джони стоеше облегнат до стената и го гледаше. Очите му бяха хлътнали, а лицето — бледо. До него седеше Кип, който не скриваше омразата си към него. Черната Каси и Шадрак чакаха да поздравят Дю. Елиза застана до Темпъл, а тази малка камарка зад нея беше синът му, който спеше на земята.

Острието се разнежи за момент, когато видя момчето да лежи там. После забеляза, че липсваха някои най-необходими неща. Явно в бързината не бяха преценили какво да вземат. Носеха се одеяла, малко дрехи и чайник. Не бяха помислили за оцеляването си, а само за удобството на Виктория.

— Тук има някои съдове и провизии — кафе, боб, качамак, сушени плодове — каза той на Темпъл и посочи пакета.

— Не ги искаме и не се нуждаем от тях — процеди Кип. — Баща ми отиде да донесе нещата си. Можеш да задържиш твоите.

— Не ставай глупав, Кип — смъмри го Елиза. — Баща ти ще се върне, но не по-рано от три дни или дори повече, а майка ти има нужда от нещо по-калорично от варено осолено свинско.

— Може би, но аз няма да се докосна до това.

Елиза не обърна внимание на язвителната му забележка и се усмихна неуверено на Острието.

— Благодаря.

— Искаше ми се да имаше повече — той взе хамута и одеялото и ги занесе в непокрития ъгъл на кошарата.

Острието можеше да им каже, че Уил ще се върне буквално с празни ръце. Той ходи в Гордън Глен и видя празните конюшни, останките от негърските бараки и навесите, от които липсваха земеделските машини. Голямата къща беше напълно плячкосана, килерът за провизии — празен. Полилеите и стенните свещници бяха изскубнати. Мебели, дрехи, чинии, книги — всичко беше разграбено. Единствените неща, които намери в къщата, бяха един счупен чекрък, части на стол и пух от дюшек. Дори и малката семейна гробница не беше пощадена от крадци, алчни за златни или сребърни украшения. Не, щеше да остави Уил да им разкаже това.

Три дни по-късно Уил се върна в лагера. Всичко, което донесе, беше голяма кошница зеленчуци от градината. Семейството се скупчи около него, но Острието остана в ъгъла, където стоеше, откакто пристигна.

След като Уил им разказа за разрухата, която беше видял, Темпъл се приближи до него.

— Ти знаеше, нали?

— Да.

— Защо…

Острието не я остави да продължи.

— Защото нямаше да ми повярваш.

На следващата седмица генерал Уинфийлд Скот отложи крайния срок на преселването до есента поради сушата. Горната част на река Тенеси не беше плавателна. Третата и четвъртата група пленени чероки, които трябваше да се отправят на запад, бяха принудени да изминат сто и шестдесет мили по суша до Ватерло, западна Атланта, където продължиха с лодки. Петима бяха починали по пътя за Алабама. Недостигът на вода и лятната треска направиха прехода почти невъзможен.

Просрочването беше благодат, но и проклятие. Чероките трябваше да останат в претъпканите лагери без канализация, със застояла питейна вода и лоша храна. Нездравословната среда и пренаселеността създаваха условия за болести. В лагерите върлуваха магарешка кашлица, заушка, треска и дизентерия и достигнаха размерите на епидемии. Когато дойде юли, горещините станаха непоносими. Падането на нощта донасяше малко облекчение, макар че земята задържаше топлината дълго след залез-слънце.

Острието лежеше, сложил глава на седлото. Дрехите му бяха мокри от обилното потене. В тишината се чуваха сподавените стонове на болните и хленчещите деца. В далечината отекна гръм. Той отвори очи и се загледа в ярките звезди. От другия край на кошарата дойде стон. Острието стана тихо и мина покрай спящите. Наведе се до сламеника на малкия Джони. Той се беше свил на кълбо от болка, притиснал с ръце стомаха си. Очите му бяха хлътнали и кожата изглеждаше суха. Челото му пареше. Елиза стоеше от другата му страна, навлажняваше една кърпа и мокреше лицето му.

— Треската му се влошава — отбеляза Острието.

— Знам. Мислех, че всички спят.

— Аз спя леко.

— Толкова е горещо, че не виждам как може да се почива. Искам да завали — тя избърса с ръка потта от лицето си. Изглеждаше уморена.

Острието се протегна да вземе кърпата от ръцете й.

— Дай на мен и легни за малко.

— Не — тя намокри отново кърпата.

— Знаеш, че си уморена. Ако продължаваш така, и ти ще се разболееш. Тогава как ще помагаш на останалите?

— Ще спя по-късно — настоя Елиза раздразнено. — Ще събудя Уил след час. Той ще остане с Джони, а аз ще поспя.

Макар че беше тъмно, чувстваше любопитния й поглед върху себе си.

— Защо още стоиш тук? Можеш да бъдеш при баща си, вместо да тънеш в мизерия — каза Елиза.

— А ти защо стоиш? Трябва само да повикаш един от пазачите и да му кажеш, че си бяла и след един час ще можеш свободно да си излезеш.

— Аз… не мога… поради много причини, но най-вече защото те са като семейство за мен.

— Аз също обичам жена си и сина си.

— Мамо — жално извика момчето.

— Шттт — Елиза намокри лицето му.

— Джони? — Виктория се надигна. — Милият ми, той добре ли е?

— Има треска — призна Елиза. — Но не се тревожете, Виктория. Аз ще стоя до него. Вие…

Детето отново извика майка си.

— Има нужда от мен. Трябва да отида при него — Виктория се опита да стане и започна да кашля.

Острието бързо се приближи до нея и я хвана.

— Нищо не можеш да направиш.

— Не, той ме вика — тя се опита да се освободи, макар че беше отпаднала. — Трябва да отида при моето момче.

Една фигура се изправи в тъмнината.

— Махни си ръцете от майка ми — изръмжа Кип.

— Достатъчно — Уил застана между тях и хвърли предупредителен поглед към сина си.

Острието не каза нищо и се върна в своя ъгъл. Виктория продължаваше да упорства, че мястото й е до детето й. Уил се опита да я убеди в противното, но не успя. Най-после занесе Джони и го сложи до нея.

Тя го прегърна и запя тихо. Погали косата му и го целуна по челото. Не разреши на Уил да го разхлади или да му даде вода.

Малко преди зазоряване Виктория извика „Джони!“, но той не я чуваше. Малкият Джони беше мъртъв.

Погребаха го в набързо изкопан гроб извън лагера. Когато се върнаха в кошарата, Виктория се разрида неудържимо. Когато Уил се опита да я успокои, тя го отблъсна и се притисна към Ксандра. Уил се отдалечи и седна сам, навел глава под тежестта на скръбта.

След моментно колебание Елиза дойде при него.

— Спомняш ли си онзи следобед до потока, Уил? Все още го виждам как се смееше и сияеше от радост, когато играехте във водата.

Сподавен стон се изтръгна от гърдите на Уил. Протегна ръка. Елиза я хвана и я стисна здраво.

Три дни след като погребаха Джони, в лагера дойде слух, че Джон Рос най-после се е върнал от Вашингтон. Опитите му да анулира договора бяха завършили без успех. Нямаше никаква надежда. Щяха да бъдат изгонени завинаги от земята си. Всичките страдания, трудности, обиди и унижения, които изтърпяха и все още търпят, бяха напразни.

Но никой не надигна глас срещу Джон Рос. Бяха изкарани от домовете си с опрени в гърбовете им байонети, натикани в кошари като животни и държани като затворници на собствената си земя. Обаче никой не обвини Джон Рос за нещастията им. За всичко случило се смятаха отговорни Елиъс Будинот, Джон Ридж, баща му, майор Ридж и другите защитници на договора.

Острието се надяваше, че ще бъде оправдан, щом Джон Рос признае поражението си. Според него Джон Рос беше този, който предаде чероките, като им даде напразни надежди. Поддръжниците на Джон Рос обаче не мислеха така. Мразеха Острието и останалите повече отпреди.

С всеки изминат ден Острието се привързваше все повече към сина си, но го болеше много, че Темпъл избягва погледа му.

 

 

Темпъл си направи път през тълпата от жени, които чакаха на кладенеца за вода. Болестите, отчаянието и юлските жеги бяха оставили своя отпечатък върху лицата им. Ксандра я нямаше.

Огледа дългата редица от хора, които чакаха пред склада, за да получат седмичните си дажби от храна. Там бяха баща й, брат й и Елиза и Шадрак, но не и Ксандра. Къде беше? Преди повече от час отиде да донесе вода и трябваше да се върне досега. Може би беше минала покрай нея, без да я забележи. Какво друго обяснение можеше да има? Пазачите никога нямаше да я пуснат извън лагера, а тя не би дръзнала да избяга. Тръгна към кошарата. На половината път видя Острието. Носеше някого на ръце. Носеше Ксандра. Темпъл се затича. „Моля те, Господи, не!“ — молеше се тя мълчаливо. Майка й беше смазана от скръб. Нямаше да понесе, ако нещо се беше случило с Ксандра.

Влезе в кошарата и погледна към майка си. Виктория изглеждаше унесена. Темпъл не обърна внимание на бърборенето на Лиджи и направо се приближи към ъгъла, където Острието занесе Ксандра. Черната Каси му помагаше да я сложи върху едно одеяло. Ксандра ги блъскаше и стенеше. Треска ли имаше? Но как беше възможно да се влоши толкова бързо? Темпъл коленичи до тях.

— Върви при мама — каза тя на Черната Каси. Острието се мъчеше да махне ръката на Ксандра от врата си.

— Не! — изстена Ксандра. Главата й се залюля назад.

Темпъл гледаше изумена раздърпания й вид. Стръкове трева и листа се бяха вплели в мръсната й коса. Лицето й беше изцапано, а притворените й очи бяха безжизнени. Тялото й беше отпуснато, което разтревожи Темпъл.

— Какво й е? — тя обви ръце около Ксандра, която извърна глава към нея. Темпъл се дръпна назад несъзнателно. От силната миризма на уиски и повръщано й прилоша.

— Пияна е. Как… — нямаше нужда да задава такъв въпрос. Постоянно внасяха уиски и евтин алкохол нелегално в лагера. За много хора алкохолът беше противоотрова срещу отчаянието.

— О, Ксандра, защо? — измърмори Темпъл.

— Вината не е нейна — каза Острието мрачно.

Ксандра ги позна и зарида. Извърна глава и зарови лице в гърдите на Острието. Горната част на роклята й се разтвори.

— Скъсала си роклята си, Ксандра — Темпъл въздъхна отвратена. Чудеше се как може сестра й да е толкова невнимателна, когато имаха съвсем малко дрехи.

— Тя не го е направила. Те са го направили.

— Те? — тя го погледна. Горчивината в тона му събуди подозренията й. — Кои те?

— Двама от войниците на твоя лейтенант я завели в гората. Споменали нещо за диво грозде. Не всичко й се разбираше, когато я намерих. Дали са й уиски и са я напили, после са се изредили на нея по няколко пъти.

— Искаш да кажеш, че те…

— Да — гласът му трепереше от гняв.

Не, не малката й сестра, не нежната, срамежлива Ксандра. Не можеше тя да бъде изнасилена.

— Ксандра, толкова съжалявам — искаше да плаче заедно с нея, но когато се опита да я успокои, Ксандра се сви и се притисна още по-силно към Острието.

— Аз ще се грижа за нея — каза той.

Темпъл неохотно се отдръпна. Малко я заболя, че сестра й се обърна към Острието, а не към нея. Той я държеше като дете и нежно галеше главата й.

— Сега си в безопасност. Повече няма от какво да се страхуваш. Няма да позволя да ти се случи нещо.

— Те… ме нараниха.

— Знам. Те си заминаха. Аз съм тук.

— Не ме изоставяй.

— Няма — обеща той.

Той шепнеше успокояващи думи, отново и отново. Темпъл се чувстваше, безсилна и се мразеше за това, но още повече мразеше мъжете, постъпили така със сестра й. Омразата й беше толкова силна, че тялото й се тресеше. Когато Острието остави Ксандра на одеялото си, тя веднага се обърна с гръб към тях, сякаш искаше да се скрие.

Сестра й винаги беше тиха, стеснителна и малко мудна. Сега лежеше неподвижна. Роклята й беше мръсна и скъсана, черната й коса — разрошена, а лицето й — изцапано и разплакано.

Темпъл се изправи, твърдо решена да накара войниците да платят за деянието си. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за отмъщение. Почувства ръката на Острието върху своята и се обърна.

— Кои бяха те? Кой го е направил? — попита тя с дрезгав глас.

— Не знам. Беше сама, когато я намерих.

Пръстите й се свиха в юмруци. Ноктите се впиха в дланите.

— Трябва да бъдат обесени. Искам да ги убия със собствените си ръце. Само ако имах пушка, нож, каквото и да е. Мразя ги.

Той я изучаваше с любопитство.

— Ти си онази Темпъл, за която се ожених: огнена и жива, а не студената жена, която гледам през последните месеци.

— И аз искам ти да си същият мъж, за когото се омъжих, вместо предателя, в който се превърна! — извика тя. Не забеляза как се сви от думите й, сякаш беше го ударила.

Беше прекалено ядосана, за да се интересува дали го е наранила, бе събрала прекалено много омраза в себе си. Изхвърча от кошарата и се втурна към канцеларията на командира, за да настоява войниците, извършители на гнусното деяние, да бъдат наказани.

Седмица по-късно Джед Пармли направи едно от редките си посещения до лагера. След като беше уведомен за инцидента, той извика Темпъл и баща й в канцеларията на командира, за да им съобщи решението по случая.

Макар че думите му бяха отправени към Уил, Джед трудно улавяше погледа му, в който се четеше скръб по изгубения син и болка за обезчестената дъщеря.

— Двамата войници, замесени в този жалък инцидент, са затворени в караулното помещение.

— За колко време? — попита Темпъл.

Той се поколеба за момент, после продължи:

— Имайки предвид образцовото им поведение във войската досега, ще изтърпят присъда от две седмици — като видя реакцията на Темпъл, той наведе глава и добави сковано: — Съжалявам, но това е издадената присъда.

След една дълга и мъчителна минута Уил Гордън тихо каза:

— Разбирам.

— А аз не.

— Имате ли нещо против да изчакате навън, мистър Гордън? Бих искал да говоря насаме с дъщеря ви.

— Разбира се.

Уил се обърна и излезе. Джед погледна многозначително командира на форта, който също присъстваше.

— Сър, бихте ли оставили вратата отворена, преди да излезете? — искаше да поговори с Темпъл насаме, без това да накърни репутацията й. Макар че командирът беше с по-висок ранг от неговия, рискува да наруши устава, като го помоли да излезе. Съмняваше се, че майорът ще спори с адютант на генерала.

Темпъл стана от стола и отиде до прозореца, прекалено ядосана от снизходителната присъда, за да оцени загрижеността, която Джед прояви за репутацията й.

Вятърът вдигаше облак червен прах от земята и го разнасяше навсякъде. Гледката й напомняше, че мръсотията беше полепнала по кожата и дрехите й. Не бяха виждали вода и сапун от седмици. Не можеше да се понася. Когато стъпките заглъхнаха, тя се обърна към Джед.

— Две седмици. Значи това е наказанието за деянието им. Трябваше да я видиш. Трябваше да видиш страха и срама в очите й.

— Съжалявам.

— Не ми трябва съжалението ти. Искам тези мъже да бъдат наказани.

— Не разбираш — той въздъхна. — Аз… не можах да кажа това на баща ти, но и двамата се заклеха, че сестра ти е била… доброволен участник. Те твърдят, че се е съгласила, ако й дадат уиски.

— Това е лъжа!

— Темпъл, няма доказателства срещу тях. Тя отказа да говори с началника на военната полиция.

— Тя отказва да говори с всички — призна Темпъл.

С всички, освен с Острието. От онази ужасна сутрин беше станала негова сянка. Не ходеше никъде и не правеше нищо без него, дори спеше до него. Когато някой друг от семейството се приближеше към нея, се свиваше от страх.

— Искам да мога да направя нещо — каза Джед.

— Знам.

— Не мога да търпя да те гледам в този лагер. Мястото ти не е тук.

— На никого от нас не е тук — тя се усмихна тъжно на тази несправедливост. — Ние сме затворени за престъплението, че обичаме земята си.

Той се приближи към нея.

— Не искам да си отиваш. Искам… — той спря, за да обмисли думите си. — Кажи на баща си, че Джон Рос се е срещнал с генерал Скот. Настоявал е да се затворят всички кръчми в района около лагерите и да се забрани нелегалното внасяне на алкохол в тях. Генералът се е съгласил. Знам, че тази мярка дойде прекалено късно за сестра ти, но…

— Татко ще се радва, че други ще бъдат пощадени. Огорчението и обидата са му чужди.

— Рос е назначил комитет, който да прави периодични проверки на лагерите и да разбере нуждите ви от храна, дрехи и медицинска помощ.

— Сапун. Имаме нужда от сапун — каза тя и излезе от стаята.

Развълнуван от горещата й молба, Джед остана загледан след нея. Към тази жена изпитваше само възхищение и най-дълбоко уважение. Тя не бе преклонила глава дори след всичко, което беше изтърпяла.

Рос получи дори по-големи отстъпки от генерал Уинфийлд Скот. На чероките бе разрешено сами да организират преселването си. Съветът щеше да уреди транспорт до новите домове на запад. Междувременно бе поета пълна отговорност за охраната им.

На теория чероките бяха свободни до първи септември — крайния срок за преселването, — но те нямаха къде да отидат. Лагерите бяха единствените им домове, място, където можеха да намерят храна, подслон и така необходимата медицинска помощ. Поне бяха свободни да обикалят горите за билки, диви плодове и ядки. Дневните дажби сега включваха допълнително кафе, захар и сапун.

Беше сформиран още един комитет, който да приема искове за обезщетение на изоставена собственост. Уил направи дълъг списък за компенсация на къщата, мебелировката, останалите сгради в плантацията, машините, добитъка и каретата. Исканията на други бяха далеч по-скромни — за цигулка, кафеник, шест патки.

Септември дойде, но не и очакваните дъждове. Скот отново отложи крайния срок, този път до октомври.