Джанет Дейли
Волни и горди (17)

Глава 17

Седемте дъба.

Дю стоеше до вратата на салона и наблюдаваше господаря си, разположил се на стола. Знаеше, че нещо се беше случило в Гордън Глен днес, но не знаеше точно какво. Чувстваше, че гневът на господаря му растеше през целия път дотук. Сега си личеше ясно.

Повечето хора нямаше да го забележат — той се усмихваше през цялото време и се държеше сякаш нищо не беше се случило. Малко хора щяха да повярват, че наистина се е ядосал. Това се дължеше на факта, че никога не се горещеше. Сините му очи се превръщаха в парчета лед както сега, и смразяваха човек с един поглед.

Острието не се ядосваше лесно. Дю не беше го виждал в такова състояние от дълго време. Изглеждаше готов да убие човек. В повечето случаи можеш да го ръгаш и мушкаш, а той само ще се свие и ще се отдръпне. Но Дю не искаше да му излиза насреща точно сега.

Острието изпи последната глътка уиски и си наля още с бавни, отмерени движения. Баща му се намръщи неодобрително.

— Това разумно ли е, сине? Три пъти пълниш чашата.

Острието държеше чашата така, че кехлибарената течност улавяше блещукащата светлина от огнището.

— Но това, Шавано, е забравата. Ако изпиеш повече, няма да виждаш какво става около теб. Няма да те е грижа.

— Много от хората ни търсят унеса, който може да им донесе, но трябва някога да се събудят.

— Така е — Острието се усмихна студено. — То не променя, само замъглява съзнанието за известно време.

— Какво е това, което виждаш?

Острието бавно се обърна към баща си. Очите му искряха предизвикателно.

— Краят — усмихна се, когато видя изненадата на Шавано. — Той идва, по един или по друг начин. Не го ли виждаш? Или си сляп като Джон Рос и Уил Гордън?

Дю се намръщи на нотките на неуважение в гласа му. Никога не беше го чувал да говори така на стария господар.

— Уискито те е хванало — каза Шавано тъжно.

— Бих искал да е така — Острието погледна чашата и я остави на масата недокоснати. Стана бавно, сякаш да покаже колко добре владее тялото си. — Сестрата на Уил Гордън и семейството й няма да бъдат единствените прогонени от домовете си. Това е само началото. Всеки път, когато колелото на историята се завърти, нови бели ще нахлуват в домовете ни. Все повече, и повече, и повече.

— Ще бъдат спрени. Когато Върховният съд разгледа делото, представено на вниманието му, съдиите ще наредят на Джорджия да се придържа към предложената присъда.

— Съдиите могат да издават заповеди, докато слънцето стои на небето, и това няма да промени нищо. Нямат власт да наложат спазването им и Джаксън няма да им нареди.

— Рос замина с делегацията във Вашингтон да се срещне със самия Джаксън.

— Рос наистина ли вярва, че ще може да го убеди да ни помогне, когато всички други преди него не успяха? — Острието се изсмя презрително. — Да, чух думите му, видях лицето му. Той е обвързан с изселването на чероките от тази земя. Това е като вкопчване на смъртно ранен човек. Той няма да се откаже от намерението си. Защо трябва да го прави? Той успя да получи нови договори от чоктоите, крийките, чикасоите и дори семинолите. С тези договори ще разменят земите си за територии на запад. Само чероките продължават да упорстват. Ние сме трън, който той е твърдо решен да извади.

— Ние не сме без приятели в Конгреса! — напомни му Шавано.

— Те нямат по-голяма власт от съда, особено сега, когато Джаксън повторно спечели изборите — Острието взе чашата си и отиде до камината. В продължение на няколко дълги минути наблюдаваше огъня, после отпи. — Знам онова, към което се стреми Рос — народа на чероките да бъде приет като щат в Съюза. Джаксън никога няма да позволи това да се случи. Рос е глупак, ако си мисли, че ще успее.

— Джон Рос е нашият водач — Шавано стисна дръжката на бастуна си.

— Но това означава ли, че разсъждава правилно?

— Боли ме, че чувам такива думи от устата на собствената си плът и кръв. На срещата през октомври се присъедини към Джон Ридж и последователите му. Предложихте да бъде изпратена делегация за обсъждане условията на нов договор. Тогава си мислех, че ще осъзнаеш грешката си, когато мнозинството гласува против предложението ви. Съпротивата на Джон Рос срещу преговорите е съпротивата на всички чероки.

— Чероките слушат Рос, но той не им казва цялата истина. Той отказва да позволи на „феникс“ да отпечата нещо, което представя облагите, които може да спечелим от преследването. Не обвинявам Елиъс Будинот, че не иска да бъде издател на вестника. Как могат нашите хора да решат кое е най-доброто, ако споровете са забранени? Честно ли е да чуваш мнението само на едната страна? Рос намеква, че всеки, който е за преселването, изменя на родината. Според мен да се заблуждават хората, че има надежда, когато няма, е дори по-голяма измяна.

— Как можеш да говориш, че няма надежда? — съмнението са първи път се прокрадна в главата на Шавано. — Земята е наша. Ние имаме права над нея. Трябва да търпим.

— Колко време? Всеки ден хората ни биват бити, ограбвани, мамени и унижавани. Джорджианците вече не се задоволяват да вземат къщите, земята и имуществото ни. Те вземат също гордостта и достойнството ни. Джон Рос казва, че трябва да останем единни и да се държим към земята. Но на каква цена, Шавано? Каква цена сме готови да платим за тази победа? Унищожението на хората ни?

— Ти вярваш, че трябва да се откажем от земята си и да вървим на запад — каза Шавано монотонно, сякаш го обмисляше.

— Това е единственият ни избор, ако искаме народа да оцелее. Трябва да преговаряме сега, докато все още можем да получим най-добрите възможни условия.

— Не — прошепна Темпъл от вратата. Беше дошла навреме, за да чуе последната част от разговора им. — Не си прав.

Острието се поколеба, само за момент.

— Защо? Защото не съм съгласен с баща ти? Знаеш мнението ми от известно време.

— Но никога не допусках, че си предател — гласът й трепереше от отвращение и презрение.

Острието замръзна. Обвинението ехтеше в ушите му. Той се обърна и ядосано хвърли чашата в камината. Звънът на счупено стъкло отекна в тишината. Когато той погледна към вратата, Темпъл вече я нямаше.

— Много хора ще кажат това — предупреди го Шавано.

— Да, но кой мъж иска да го чуе от жена си?

Шавано предвидливо замълча. Острието се обърна и излезе с бързи крачки. Вземаше по две стъпала наведнъж. Влезе в спалнята им секунди след нея.

Шокът беше преминал. Тя стоеше пред него с твърдо стиснати устни.

— Какво искаш? Махай се! Няма какво да казвам на предател.

— Колко жалко, защото аз имам да ти казвам много неща! — с периферното си зрение забеляза движение. Фийби, отворила широко очи, стоеше до гардероба и притискаше палтото на Темпъл към гърдите си. Гледаше ту единия, ту другия. Острието направи крачка назад. — Остави ни, Фийби.

Фийби внимателно остави палтото на стола и изхвръкна навън. Той затвори вратата след нея.

— Сега сме сами. Това искаше, нали? — предизвика го Темпъл. — Свободен си да викаш, да ме удряш и да ме биеш…

— Никога не съм вдигал ръка срещу теб в изблик на гняв — избухна той. — Въпреки че ме предизвикваш. Знаеш, че не съм нито побойник, нито предател.

— Вече не знам — отвърна тя. — Никога не съм вярвала, че ще се откажеш от земята ни. Явно съм грешала. Как можеш само дори да си го помислиш? — гласът й беше изпълнен с болка и гняв.

— Мислиш ли, че аз не я обичам? Мислиш ли, че искам да напусна тези хълмове и долини — наш дом от началото на съществуването ни като народ?

— Не може да означава толкова много за теб, иначе няма да искаш да се откажеш от нея.

— Тя не означава толкова много за мен, колкото за хората ни. Това е народът на чероките — хората. Това не е парче земя, колкото и ценна да е за нас. Не мога повече да стоя и да гледам как хората ни са бити и обиждани като животни. Деградират и се унижават пред семействата си без никаква надежда за избавление. Те вече са обезверени и отчаяни. Колко време ще мине преди духът им да се пречупи напълно? — той се опита да я убеди, но виждаше, че остава глуха за доводите му. Обърна се рязко, дясната му ръка бе свита в юмрук. — Вината е твоя, Темпъл!

— Моя?

— Да, твоя. Замесих се в тази политика заради теб, баща ми и твоя баща. Не исках да имам нищо общо със съвета или с преговорите. Но вие тримата ме притискахте да поема отговорностите за проблемите на народа ни, вместо да продължа собствените си занимания. А сега не го одобряваш.

— Винаги търсиш лесния начин да постигнеш нещо.

— Лесният начин? Жената, която обичам, ме гледа с омраза и презрение и ме нарича предател. Почти всички ме гледат с подозрение и недоверие. Вече получих замаскирани заплахи. Ако търсех лесния начин, Темпъл, щях да застана зад Джон Рос.

Тя не издържа пронизващия му поглед и наведе глава. Знаеше, че беше прав.

На устните му затрептя усмивка. Гневът му се беше изпарил. Усещаше, че и нейният също.

— Темпъл — той хвана брадичката й и я повдигна. Очите й гледаха враждебно, имаше следа от болка и объркване. — Ти си свободна да не се съгласяваш и да спориш с мен, но не позволявай това да застане между нас. Обичам те.

— И аз те обичам — очите й се насълзиха. — Просто исках да…

— Шттт — той приближи устни към нейните, но не я прегърна. Решението беше нейно. Трябваше да бъде. Изправи се бавно назад. Чакаше потвърждение, че не искаше, както и той, да позволи на разногласието им да ги отчужди.

— Острие — болката в гласа й говореше за любов. Тя свали палтото му и го притегли към себе си.

Повече доказателства не му бяха нужни. Чувстваше ръцете й върху тялото си и устните й върху своите. Разбираше страха, който я караше да се притиска към него. Той също го чувстваше. Колко дълго можеха да запазят страстта и любовта си един към друг, когато бяха предани на различни идеали?