Джанет Дейли
Волни и горди (3)

Глава 3

Покритите с листа клони на ореха спираха достъпа на слънчевите лъчи до училището, затова то тънеше в сумрака. Елиза остави правописния речник най-отгоре на купчината от учебници и буквари върху бюрото си. Най-после приключи с подготовката на уроците за следващия ден.

Общо взето, тя чувстваше, че беше свършила много работа само за три дни. Учебните часове бяха точно определени. Първият клас започваше занятия в осем сутринта с пристигането на четирите деца на Мърфи, братовчедите на семейство Гордън: Чарли, тринадесет годишен, Том — на дванадесет, Мери — на десет и Джо — на девет. Заниманията продължаваха до обяд, а следобед започваха в четири, след преминаването на обедната жега. Денят завършваше с уроци по пиано за трите момичета: Темпъл, по-малката й сестра, Ксандра, и Мери.

Елиза стана, за да затвори прозорците. В края на първия ден беше забравила да го стори. На следващата сутрин намери едно същество, подобно на плъх, да души около бюрото й. Първата й реакция беше да извика, макар че беше не толкова уплашена, колкото смаяна. Кип Гордън влетя в стаята точно когато бедният опосум задраска по пода, за да излезе през отворения прозорец. Подигравателният смях все още ехтеше в ушите й, а черните му очи я гледаха с насмешка. Проблеми. Само това можеше да се очаква от него.

Елиза хвърли последен поглед на стаята и излезе, като внимателно затвори след себе си. Къщата на имението се издигаше в цялото си великолепие. Малко по-настрани от нея имаше две летни кухни и помещение за опушване на риба. Няколко пътеки водеха от къщата към конюшнята, ковачницата, хамбарите и към групичката бараки, където живееха тридесетината роби на семейството.

Там, където свършваше моравата, започваше пасището и зеленчуковата градина. Плодородната земя беше разделена на ниви, засети с жито, памук, тютюн, пшеница, овес, индиго. После следваха овощните градини. Когато Уил Гордън отсъстваше, неговият зет, Джордж Мърфи, надзираваше работата на негрите на полето.

Домакинската част от управлението на плантацията обаче беше грижа единствено на Виктория Гордън. А това, както Елиза научи по-късно, не включваше само къщната работа. Тя започваше от зеленчуковата градина и дойните крави и свършваше с грижата за негрите. Трудна задача, като се има предвид, че повече от тридесет човека трябва да бъдат хранени и обличани, а болните и ранените — лекувани. Първата сутрин Елиза беше свидетел на раздаването на седмичните дажби храна от Виктория Гордън. Негърките, наредени в колонка с дървени подноси в ръце, чакаха да получат дажбите си от варели с храна, качета с осолено свинско и телешко и редици от опушена шунка и свински гърди, които висяха от гредите в заключения склад в мазата.

Виктория Гордън рядко сядаше да почива, освен по време на обяд. Хиляда и една задачи изискваха участие или контрол от нея. Елиза започна да разбира причината за измъчения й поглед.

Когато сенките на предметите около нея започнаха да се удължават, тя забърза към къщата. Стъклата на прозорците отразяваха златисторозовите отблясъци на залязващото слънце. Тиха и спокойна вечер лягаше над плантацията.

Потискаща тишина я посрещна в голямото фоайе. Неприятното чувство я накара да спре до стълбището, което се виеше към втория етаж. Тази вечер нямаше желание веднага да се прибере в стаята си. Откровено казано, чувстваше самота и носталгия по дома. Липсваше й компанията на майка й и задушевните им разговори вечер.

От горния етаж се чу приближаването на леки стъпки, а след минута се появи и самата дойка — Черната Каси, както я наричаха.

— Добър вечер, Каси — Елиза едва не се изпусна да добави и прякора към името й. Той й напомняше за кафявата крава Беси — собственост на семейството й по времето, когато тя беше малко момиче. Въпреки че бяха чернокожи, тя не можеше да възприема тези нещастни африканци като животни.

Каси слезе няколко стъпала.

— Искате ли нещо, мис Лиза?

— Нищо, благодаря, Каси.

Жената кимна и се отдалечи. Елиза изкачи няколко стъпала и спря, когато погледът й попадна върху пианото в семейния салон. Нито веднъж след пристигането си тук не беше свирила за собствено удоволствие, макар че имаше разрешението на Виктория Гордън.

Твърдо решена да се възползва от него, Елиза влезе в салона и отиде право до пианото. Седна, оправи роклята си и отвори капака. Още с първите акорди тя сякаш се промени. Засвири по памет любимото си ноктюрно. Пръстите й танцуваха леко по клавишите, тялото й се поклащаше плавно в такт с песента. После започна друга мелодия. Минаваше от една песен на друга почти без да почива. Свиреше по памет фрагменти от произведения на Бах, Бетовен, Моцарт. Понякога се колебаеше, когато нотите на точно определен такт й убягваха.

Смрачаваше се. Предметите в стаята хвърляха тъмни сенки по стените и пода. Елиза запали две свещи и ги сложи върху пианото. После продължи да свири. Свърши една мелодия, която считаше за особено вдъхновяваща, макар и далеч от техническото съвършенство. Това беше интерпретация на една фуга от Бах. След като и последната нота заглъхна, тя вдигна със задоволство ръце от клавишите и ги сложи в скута си.

— Моля ви, изсвирете нещо друго — обади се мъжки глас. — Музиката, която свирите, е много приятна.

Смаяна, Елиза вдигна поглед. В рамката на вратата стоеше тъмна фигура. Очертаваше се само силуетът, тъй като светлината от свещите не стигаше дотам. Не можеше да различи никаква подробност от фигурата, но като цяло оставяше впечатление за сила.

За момент си помисли, че беше Острието. Когато разбра, че не беше той, тя стана и вдигна месинговия свещник над главата си.

— Кой сте вие? Какво правите тук? — гласът й беше рязък и враждебен.

Мъжът пристъпи напред и попадна в кръга на светлината. Беше облечен в панталон и черен редингот, какъвто носеха плантаторите. Треперещият пламък освети издадените и хлътнали части на лицето му и кестенявата коса.

— Това е моята къща — отговори той просто.

— Вашата къща? — Елиза не очакваше такъв отговор. Изобщо не й дойде наум, че той може да бъде Уил Гордън.

— А вие трябва да сте новата учителка, мис Елиза Хол?

— Да — тя свали свещника, засрамена от грубото си държание. — Не ми казаха, че сте се върнали.

— Прибрах се преди няколко минути.

Сякаш за да потвърди думите му, в стаята се втурна Темпъл, наметнала памучен халат върху нощницата си. Косата й беше пусната свободно по раменете и по гърба. Тя спря, когато видя баща си. Лицето й беше озарено от детинска радост.

— Татко, ти си тук — извика тя весело.

— Тук съм — той я погледна с обожание.

Тя се приближи до него и погледна Елиза. С изненада видя, че от старомодния й кок бяха паднали къдрави кичури. Това беше истинската Елиза Хол, притежаваща бодър дух и енергия въпреки усилията й да се представи като резервирана и безлична.

— Когато чу пианото, помисли ли си, че може да свиря аз? — Темпъл се опита да подразни баща си.

— Знаех, че не може да си ти. Не бях чувал преди тази мелодия.

Темпъл се разсмя.

— Скоро няма да имаш право да говориш така. Мис Хол ми дава уроци, така че ще мога да го изсвиря толкова чудесно, колкото нея.

— Да се надяваме — той повдигна вежди с ироничен скептицизъм.

Елиза побърза да се намеси.

— Вашата дъщеря е способна ученичка.

Уил Гордън долови враждебното отношение на тази висока, обикновена жена и я лиши от усмивката си.

Вместо това само кимна с глава.

— Доволен съм да чуя това, мис Хол. Кажете как беше Пейтън Флечър, когато го видяхте за последен път?

— Изглеждаше в добро здраве.

— Очите му все още ли са зорки, а усмивката — широка?

— Да — Елиза се усмихна на точното описание на адвоката от Спрингфийлд. — Той ме помоли да ви предам най-сърдечните му поздрави.

— Последната ни среща беше преди години. Трябва да му пиша в някой от следващите дни — той погледна Темпъл. — Сега, когато стана господин със зелена чанта, може да имам по-голяма нужда от съветите му, отколкото някога си мислех.

А господинът със зелената чанта на обикновен английски трябваше да означава адвокат. Баща й обичаше да използва такива изрази, но в момента остроумието му не можеше да заличи признаците на напрежение и умора по лицето му.

— Уморен си от дългото пътуване — тя хвана загрижено ръката му. — Вечерял ли си?

— Майка ти ми приготвя нещо.

— Ще видя дали е готово — Темпъл знаеше толкова добре, колкото и баща й, че вечерята му ще бъде напълно забравена, ако някое от децата извика майка й. Тя не можеше да го проумее, но то често се случваше.

Веднага след като момичето се запъти към вратата, Елиза се обърна към мистър Гордън.

— С ваше разрешение, ще се оттегля в стаята си и ще ви оставя да починете от пътуването.

Без да изчака отговора му, тя последва Темпъл. Останал сам в семейния салон, Уил почувства тишината да го обгръща. Чувството на облекчение го беше напуснало. Пресече неспокойно стаята до прозореца и се загледа в тъмната нощ. За чероките черното беше цветът на Запада, където според легендата земята поглъщаше слънцето. Уил се дръпна от прозореца и отиде до пианото. Удари един от клавишите и се заслуша в чистия звук.

Пред очите му все още витаеше образът на Елиза Хол пред пианото, така както я видя най-напред, застанал до вратата. Пръстите й се движеха с плавна лекота по клавишите, тялото й се полюшваше в такт с музиката, лицето й сияеше, а косата й беше като ореол от кестеняви къдрици на главата. За момент той се пренесе в миналото към онези две седмици, които прекара в дома на Пейтън Флечър и семейството му в Масачузетс. Майката на Пейтън свиреше на пианото почти всяка вечер и акомпанираше на Пейтън, който обичаше да пее.

Това беше отдавна, много, много отдавна.

Уил огледа с въздишка празната стая и се запъти към вратата. Тази вечер не искаше да се усамотява с мислите си. Откъм коридора се чу някой приглушено да кашля. Виктория, помисли си, пак нямаше време за себе си. Когато излезе в коридора, той я видя: видение на жената, за която се беше оженил преди осемнадесет години.

Тя се усмихна, но в нея нямаше почти нищо от предишната топлина.

— Вечерята ти е в трапезарията.

— Тези думи са приятни за един гладен мъж — каза той и двамата влязоха вътре.

Свещите бяха запалени и сребърният свещник беше оставен в отдалечения край на масата. Уил седна на обичайното си почетно място в началото на масата. Темпъл донесе една кана.

— Искаш ли студен сайдер с вечерята, татко?

— Да — Уил разпъна кърпата и я сложи в скута си докато тя пълнеше чашата му.

— Искаш ли още нещо? — Виктория стоеше до стола му.

Уил вдигна поглед от чинията със студено свинско. Светлината смекчаваше изострените черти на лицето на жена му и му придаваше младежки вид.

— Седни да ми правиш компания.

Виктория поклати глава.

— Трябва да видя малкия Джон. Тази вечер е раздразнителен.

Уил искаше да му отдели поне няколко минути от времето си. Толкова неща искаше да й каже за срещата на Националния съвет, историите, които беше чул, зачестилия тормоз от страна на джорджианските войници и грабежите от „тоягите“. За съжаление, думите нямаше да достигнат до жена му. Той си замълча и сведе поглед.

— Добре тогава — помъчи се да запази самообладание. Взе чашата със сайдер и я поднесе към устата си.

— Не искаш ли да чуеш резултата от срещата на Националния съвет, мамо? — Темпъл се опита да протестира заради него.

— Каквото и решение да са взели, сигурна съм, че ще бъде най-доброто за нашите хора — изражението й обаче не успя да скрие равнодушието й.

Темпъл дръпна един стол и седна.

— Разкажи ми за срещата, татко. Аз искам да знам — настоя тя. В очите й се четеше сдържан гняв, когато майка й излезе.

Уил внимателно разгледа дъщеря си, която сега му изглеждаше повече жена, колкото дете. Както и преди, той подозираше, че тя долавя празнина в брака му, липсата на близост. Темпъл се опитваше по свой начин да компенсира безразличието на майка си.

Отношенията между него и Виктория не бяха такива преди. В началото след сватбата живееха един живот и всички събития, и хубави и лоши, изживяваха заедно, когато детето почина часове след раждането, те скърбяха заедно, но след смъртта на следващото животът на двамата тръгна в различни посоки.

Бяха им се родили общо четири здрави деца, но други пет бяха починали. Сякаш със смъртта на всяко дете умираше и частица от нея и всеки път тя се отдръпваше от него, докато не се превърнаха в двама души, които живееха под един покрив, ядяха на една маса, но вече не деляха семейното легло и не споделяха мислите си.

Животът на Виктория се въртеше изцяло около децата. Всяко живо дете беше много скъпо за нея. Не можеше да понесе да бъде разделена от тях дори за ден.

Уил разбираше това. Поради тази причина нае новата учителка, вместо да праща децата далеч на училище. Това решение щеше да му струва скъпо и вероятно не беше най-разумното, като се има предвид настоящото положение на нещата.

Без да се замисля, Уил разказа на Темпъл за срещата, като й спестяваше онези подробности, които можеха да я разтревожат. Почувства се горд като баща от смислените й въпроси. Когато най-после всичко за срещата беше казано, чинията му беше празна, а гладът му беше утолен.

— Добре е да си бъдеш вкъщи — каза той със задоволство.

— Да, добре е да си вкъщи — Темпъл събра чиниите и приборите и ги занесе до бюфета, като подхвърли през рамо. — Чу ли, че Острието се е върнал?

Уил се усмихна на престореното равнодушие в гласа й.

— Това радва ли те?

— Ще ме зарадва, ако остане — усмивката й говореше, че имаше намерение да се заеме с това.