Джанет Дейли
Волни и горди (22)

Глава 22

Темпъл разгъна синята рокля. Отчаяно се опитваше да забрави, че Острието много я харесваше. Вече две седмици отлагаше момента да му каже за бебето и решението си да си тръгне. Напоследък го виждаше изключително рядко. След ратифицирането на фалшивия договор Джон Рос заяви, че няма да го признаят. Острието постоянно отсъстваше, а когато си беше вкъщи, не можеше да намери удобен момент да му каже.

Решена да не отлага повече, тя си опаковаше нещата, преди той да се върне, така че, когато се прибере, да го постави пред свършен факт. Зад нея Фийби шумно подсмърчаше и това изопваше и без това опънатите й нерви.

— Престани да хленчиш, Фийби. Колко пъти трябва да ти кажа, че няма да тръгнем, преди да са се върнали? Ще можеш да се видиш с Дю.

— Знам — задавяше се в плач тя.

— Държиш се така, сякаш няма да го видиш никога повече. Казах ти, че ще може да те посещава в Гордън Глен — ядосана, Темпъл сгъна роклята и я хвърли в куфара.

— Знам.

— Тогава престани да цивриш! Трябва ли да правиш положението по-тежко, отколкото е? — тя едва сдържаше собствените си сълзи, докато сгъваше друга рокля.

Изведнъж Темпъл замръзна. Инстинктивно усети присъствието на Острието, макар че не беше чула шум. Обърна се и го видя, застанал до вратата. Лицето му беше безизразно, погледът — смразяващ. Не можеше да си спомни последния път, когато го беше видяла да се усмихва. Беше погребал дълбоко в себе си усмивката. Тя се съмняваше дали въобще някога щеше да я покаже отново.

Той погледна към куфара.

— Заминаваш си — каза безучастно.

— Да — Темпъл затаи дъх в очакване на отговора му.

Острието пристъпи напред, но тя отстъпи назад. Очакваше да дръпне роклята от ръцете й и да изпразни куфара, но той мина покрай нея и излезе на терасата.

Най-после осъзна, че няма да наруши мълчанието.

— Ще имам дете и искам да се роди в Гордън Глен.

— Кога… — той спря за момент, после продължи с равен глас. — Кога мислиш да тръгнеш?

— Възможно най-скоро — гърлото й така се беше свило, че думите едва излизаха от устата й. След първоначалната изненада Острието се държеше така, сякаш не го интересуваше, че щяха да имат дете.

— Ще наредя да докарат каруцата за нещата ти и ще изпратя няколко работници от полето да натоварят куфарите ти — не я погледна дори преди да излезе от стаята. Докато тръгнаха, Темпъл не го видя повече.

Очакваше, че ще я посети в Гордън Глен. Ако не за да се заинтересува от бременността й, то поне за да донесе новините за пристигането на федералните войски, командвани от генерал Уул. Президентът Джаксън ги беше изпратил да пазят реда. Но Острието не дойде.

Не дойде, за да осмее упоритите опити на Рос да получи нов отговор, според който щяха да отстъпят само земите на чероките, включени в границите на Джорджия.

Не дойде, за да донесе копие от заповед, изпратена от генерал Уул, в която той изискваше налагане спазването на оригиналния договор.

Единствените новини от Острието идваха от Фийби, която често се виждаше с Дю. Но те бяха оскъдни и съвсем недостатъчни. Според Дю Острието станал много избухлив и се гневял при най-малкия повод. Темпъл се измъчваше. Семейството я укоряваше за притеснението й в нейното състояние. Не можеше да признае дори пред Елиза колко й липсваше Острието и колко я болеше, че не дойде да я види.

В началото на януари, две седмици преди определената дата за раждането, Шавано Стюарт дойде в Гордън Глен да се сбогува. Щеше да отпътува с влак, пълен с емигранти, защитници на договора. Влакът щеше да отпътува след няколко дни към земите на запад, които им бяха предоставили. Побърза да увери Темпъл, че Острието е останал да уреди някаква несвършена работа и да изчака раждането на детето. Преди да тръгне, Шавано я прегърна.

— Щастлив съм, че внукът ми ще се роди тук, в нашата обична земя, която е хранила чероките от незапомнени времена. Това е добре.

— Да — тя се разплака.

— Дано си добре, дъще моя — той й стисна ръка, после си тръгна.

 

 

Острието стоеше пред магазина и наблюдаваше търговеца, който водеше три чистокръвни коня. Парите за тях бяха в джоба му. Беше успял да разпродаде добитъка. Сега Седемте дъба беше във владение на спечелилия в лотарията, освен ако новият собственик вече не я е продал. Във всеки случай плантацията повече не беше негов проблем. Не носеше отговорност за посевите, работниците, поддръжката. Някога бе искал пълна свобода — без дом, жена, семейство, но сега в душата му остана разяждаща празнота.

Извади пурата от джоба си, тази, която търговецът му беше дал като част от сделката. Той отхапа края, изплю го и я запали. Въртеше пурата в устата си, загледан в това, което беше останало от Нова Екота. Някога хората сочеха града с гордост. Сега столицата беше в развалини, както и всичко останало. Всички правителствени сгради пустееха и се рушаха.

Няколко войника се мотаеха пред военния щаб — квартира. По-нататък се виждаше пушек от готварските печки, който се виеше мързеливо към зимното небе. Димът излизаше от малкия лагер на сънародниците му, които чакаха отпътуването на следващия влак на запад. Пиянски поздрав долетя до него в тишината.

Този ден градът изглеждаше почти безлюден. Преди десет дни обстановката беше съвсем различна. За момент имаше чувството, че Нова Екота възвръщаше предишния си блясък. Добре оформените улици бяха пълни с дилижанси, карети и каруци, много от тях теглени от покрити коне. Мъже в кожуси яздеха хубави коне. Смеещи се жени и деца, придружавани от черните си слуги, се возеха в каретите. Негри караха каруците, натоварени с провизии, домакинска покъщнина и мебели, докато трети надзираваха многобройния добитък.

Същата сутрин Острието се сбогува с баща си и изпрати кервана от шестстотин чероки, емигриращи на запад. Сред тях можеха да бъдат той и… Темпъл. Мисълта го загложди и разпали отново болката. Стисна зъби ядосано, че тя все още приема преселването като предателство. Ван Бурен щеше да спечели президентските избори през март, но той беше човек на Джаксън. Рос нямаше да има по-голям успех при него, отколкото при Джаксън. Представителят на Конгреса Джон Куинси Адамс беше определил договора фантом като „вечен позор върху държавата“.

Острието отмести поглед и се огледа наоколо. Къде беше Дю, по дяволите? Работата му с търговеца беше приключила. Трябваше да тръгват.

Зад себе си чу шум. Погледна назад, все още с пурата в уста. Един чероки излизаше, олюлявайки се, от магазина. Стискаше в ръка бутилка уиски, а през рамо беше преметнал едно от одеялата, раздадени от правителството. Когато видя Острието, той спря, залюля се леко и се взря в стария белег на бузата му. На лицето му се изписа безкрайната му омраза и презрение. Острието го гледаше право в очите. Знаеше, че ако се обърне с гръб, щеше да получи нож в гърба.

Мъжът бавно наклони глава назад и се изплю в лицето му. Острието трепна, но не направи опит да се избърше. Чувстваше смесица от гняв и презрение към този нещастен, заблуден глупак, който беше предпочел уискито пред истината. Или може би осъждаше него, че се намеси в делата на народа? Кой от двамата беше истинския глупак?

Когато мъжът се отдалечи, Острието се избърса с опакото на ръкава си, после хвърли пурата. Защо остана тук? Защо не замина на запад с Шавано? Отговорът беше един — Темпъл.

Не беше я виждал от месеци. В началото след ратифицирането на договора заплахите за живота му ставаха все по-дръзки и той стоеше настрана от страх за нея. Пристигането на федералните войски сложи край на повечето от тях. След това не беше сигурен защо продължаваше да я отбягва. Изглеждаше най-разумно да изчака раждането, макар че може би го правеше от гордост. Може би искаше тя да дойде при него и да признае правотата му. Или се надяваше, че ще я забрави, но времето не му даде никакъв лек за болката.

Дали тя си спомняше, че неговите познанства и влияние запазиха Гордън Глен извън територията? Знаеше ли, че трябва да му благодари за покрива над главата си? Имаше ли значение за нея?

— Господарю Острие! — Дю зави покрай магазина. Очите му светеха необичайно.

— Къде беше? — сопна се Острието. Не беше в настроение да слуша новините, които Дю вероятно е събрал от слугата на търговеца. Той се запъти бързо към мястото, където бяха завързани конете им. — Чакам вече десет минути.

— Господарю, почакай — Дю го хвана за ръката. — Старият Като току-що ми каза, че бебето е дошло. Имаш син, господарю.

Тишина. После той бавно се обърна.

— Син! Сигурен ли си?

— Да, сър.

— Темпъл?

— Тя е добре, сър. Добре е.

Острието го бутна напред.

— Да вървим.

Скочи от седлото и подкара коня, преди Дю да развърже своя. Острието не го изчака. Препусна бързо през града.

 

 

Виктория лежеше на една страна и гледаше с възхищение малкото същество, настанено до нея. С върха на показалеца си докосваше юмручето му.

— Красив е, нали?

— Да — Елиза стоеше до леглото.

— Толкова е голям, а е само на три дни — нежно погали черния мъх на главичката му. — Хубаво е отново да има бебе в къщата — тя сподави кашлицата си.

— Дай да го взема — Елиза го взе на ръце и го вдигна. — Мисля, че мама ще иска да й го върнем.

— Коя майка? — попита Уил. — Момчето има три. Четири, ако броим Ксандра.

— Поне никой не може да каже, че няма да се грижат добре за него.

— Татко, ти ще го разглезиш толкова, колкото и те — обади се Темпъл от вратата.

— Темпъл — Елиза се обърна изненадана. — Не трябва да ставаш от леглото.

— Не мога да стоя там вечно. Особено ако искам да прекарвам повече време със сина си. Всеки път, когато си затворя очите, някой ми го отнема.

— Майка ти искаше да го види — Елиза й го подаде.

— Знам.

— Мисис Темпъл! — Фийби се втурна в стаята, но като видя, че Темпъл държи детето, спря и снижи глас. — Господарят Острието е тук.

— Тук? — промълви тя.

— Да, мадам. Навън е. Иска да види бебето.

— Да, разбира се — тя се засмя. — Кажи му да влезе.

— Той… — Фийби се колебаеше. В очите й се четеше съжаление. — Той не иска да влезе. Иска аз да изнеса… бебето навън.

Темпъл я гледаше неспособна да каже и една дума.

— Разбира се — промълви най-после тя и загърна по-добре в одеялото спящото бебе. — Навън е студено. Гледай да е завит добре — тя го подаде на Фийби.

Когато Фийби излезе, Темпъл загърна шала около раменете си и отиде до вратата на балкона.

— Темпъл, не трябва да излизаш! — възрази Елиза.

— Искам да го видя — каза, без да се обръща Темпъл и излезе.

Конят пръхтеше и нетърпеливо риеше с крак. Цялото внимание на Острието беше насочено към вратата. Когато Фийби излезе с малък вързоп в ръце, той несъзнателно се изправи напред. Всеки мускул беше в напрегнато очакване.

— Това е вашият син, господарю Острие — тя вдигна вързопа нагоре, за да може да го види.

Обхвана го странно чувство за страхопочитание. Взе несръчно вързопа от нея. Усети как малкото телце се гърчи под одеялото. Беше толкова крехко, че не знаеше какво да прави с него, как да го държи. Най-после го нагласи удобно и повдигна края на одеялото.

Гърлото му се стегна, когато видя мъничкото личице и мигащите учудени очи, които го гледаха. Детето загука нещо и размаха юмручета във въздуха. Заля го ново, непознато чувство. Очите му се насълзиха.

— Мисис Темпъл го кръсти Елиджа Уилям Стюарт — каза Фийби.

— Елиджа — Острието хвана едното юмруче с двата си пръста. Малките пръстчета се опитаха да хванат пръста му. — Елиджа.

— Господарю Острие — тихо измърмори Дю. Тонът му подсказваше, че имаше нещо или някой, когото трябваше да види.

Острието веднага почувства, че го наблюдават. Без колебание погледна към балкона на втория етаж. Темпъл гледаше надолу. Черната й коса се спускаше свободно по раменете, над бялата си нощница беше наметнала шал. Никога не му беше изглеждала по-красива. Беше застанала неподвижна като статуя. Стори му се, че протяга ръка към него.

Тогава се показа и Елиза и развали магията. Той погледна надолу към сина си, детето, с което му беше дала живото доказателство за любовта им. Нежно погали ръчичката, която държеше здраво пръста му.

— Тя ли те научи да се държиш така здраво, Елиджа? Трябва да се научиш и да пускаш — конят му вдигна глава и се размърда нетърпеливо. — Да вървим — подаде с нежелание бебето на Фийби.

Скоро се отдалечи от къщата, без да се обърне назад. Чу Дю да язди до него.

— Хубаво момче — каза той.

— Няма да доживея да го видя пораснал.

Дю се натъжи. Една сълза се търкулна по бузата му. Нищо друго не можеше да направи, за да облекчи мъката на господаря си.

Темпъл го наблюдаваше как се отдалечава. Душата й плачеше. Почувства ръката на Елиза на рамото си, но това не я успокои.

— Той… той изглежда по-слаб — Темпъл си спомни как я бе хипнотизирал с поглед. Разрида се. Разбра, че още го обичаше.

— Хайде да влизаме, Темпъл — подкани я Елиза. — Той си замина.