Джанет Дейли
Волни и горди (5)

Глава 5

Бастунът падна от ръката на Шавано Стюарт, докато се опитваше да се настани на стола. Една рана в крака, получена в отдавнашна битка, го беше оставила инвалид. Уил се приближи, за да му помогне, но Острието го изпревари и хвана стола с едната ръка, а с другата придържаше баща си.

Гледайки сина на приятеля си, Уил изведнъж се почувства стар. Висок и слаб, но добре развит, Острието привличаше вниманието върху себе си. Обаче Уил му завиждаше най-много за дързостта, която четеше в очите му. Имаше вид на човек, който би се осмелил да направи неща, които повечето мъже не бяха помисляли. Уил усещаше, че Острието не беше човек, който действа необмислено, чувство, което се засилваше от неотдавнашните му успехи в златните мини до Далонега.

Според Шавано Острието бил арестуван два пъти за незаконно промиване на златоносен пясък на земята на чероките, към които бяха насочени апетитите на джорджианците. И двата пъти Острието дал златото на слугата си Дют, за да го скрие. Бил сигурен, че на белите никога няма да им дойде на ум, че той може да повери малко състояние на един негър.

Уил не се съмняваше, че Острието беше едновременно умен и съобразителен. Почти можеше да му прости, че преди две години тръгна против волята на баща си и напусна университета.

Уил смяташе, че едва доловимата загадъчна усмивка на Острието показва безразсъдството му.

Той седна на обичайното си място на масата, чудейки се какво би направил младият индианец, ако разбереше сериозността на положението. Щяха да имат нужда от мъже като него, ако искаха нацията да оцелее в тези смутни времена. Той и Шавано често си говореха за бъдещето на децата и народа си. И двамата бяха съгласни, че старите времена не можеха да се върнат. Новите им водачи трябваше да могат да четат и пишат на английски, да имат образование, равностойно на това, което притежават белите хора във Вашингтон. Старите порядки отстъпваха място на новите.

Уил погледна Темпъл и улови пламенните погледи, които си разменяха с Острието. Това го накара да застане нащрек. Взря се внимателно в изражението и на двамата. За първи път забеляза властния поглед на Острието, насочен към дъщеря му и разбирането, с което тя му отвръщаше. Трябваше да се опита да я възприема като пораснала вече жена, защото доказателството за това беше пред очите му.

— Кажи ми, Уил — започна Шавано и прекъсна мислите му — какъв беше резултатът от срещата на съвета? Взе ли се решение да изпратим делегация, която ще се срещне с президента в дома му в Тенеси?

Преди Уил да успее да отговори, се намеси Виктория.

— Заради мис Хол е по-добре да говорим на английски. Тя не разбира нашия език.

— Права си. Прости ни — Уил погледна учителката и премина на английски. — Съветът единодушно реши, че нищо няма да се постигне на срещата с президента Джаксън. Целта на неговата покана беше да обсъдим нов договор, според който да заменим нашите земи тук за земи на запад от река Мисисипи. Ние не искаме нов договор. Нашето желание е федералното правителство да спазва условията на настоящия договор, а точно това президентът няма да обсъжда.

Шавано кимна в знак на съгласие и погледна с блесналите си очи Елиза, макар че тя нямаше нищо против да не се включва в разговора.

— Тази земя е принадлежала на чероките от незапомнени времена. Ние живеехме тук много преди да се образува правителството във Вашингтон. Живеехме тук, преди да дойдат британските войници и испанците в железните си облекла. Ние винаги сме били тук.

— След като имате договор, мисля, че не могат да ви принудят да напуснете.

Като всяка жена, Елиза имаше малка представа за принципите на правителството или в политиката, но мислеше, че думите й звучат логично.

— Ако Джаксън следва тази политика, ще трябва да го направим — Уил отряза дебело парче пушена шунка и го сложи в чинията на Шавано Стюарт.

— Много пъти съм си мислил, че ако в деня, когато се бихме с Джаксън при Конското копито, съм знаел, че един ден ще стане наш враг, щях да го убия — заяви Шавано.

— Защо сте се били с Андрю Джаксън? — Елиза се опита да скрие изумлението си от факта, че някой можеше да говори толкова свободно за убийството на президента.

— Това беше по време на вашата война с британците от 1812. Много индиански племена въстанаха срещу американските заселници в Алабама — поясни Уил. — Тогава Джаксън беше млад генерал, командващ войска от Тенеси. Много чероки се записаха доброволци. Двамата с Шавано бяхме сред участниците в битката при Конското копито на река Талапоса.

— Трябва да знаете, мис Хол — обади се Острието, — че битката беше спечелена благодарение на чероките. По-голяма част от индианската армия беше от племето крийки, над хиляда човека. Те бяха издигнали временно защитно укрепление от дънери, заграждайки един полуостров земя, който образуваше остра извивка на река Талапоса. Задачата на чероките беше да прекосят реката, за да им попречат да избягат. Междувременно Джаксън събра останалата си войска от две хиляди човека, за да нападне укреплението отпред. Артилерията му обстрелваше защитната стена два часа без успех. Баща ми и другите чероки виждаха лодките на крийките на отсрещния бряг. Най-накрая Хребета и още двама преплуваха реката и докараха две лодки. С тези две и другите, които откраднаха по-късно, всички войници чероки се прехвърлиха от другата страна на реката. Тогава нападнаха крийките отзад. Те бяха принудени да отстъпят и тогава Джаксън успя да ги атакува отпред.

— По време на тази битка Шавано Стюарт е получил раната в крака си — обясни Темпъл.

— Разбирам — измърмори Елиза.

— Когато се върнах вкъщи — продължи Шавано, — добитъкът ми беше откраднат, свинете — заклани, а хамбарът — съборен заради дъските, с които американските войници са си палили огън. Същите войници, за които бях се бил. Въпреки това аз и много други хора вярвахме, че генерал Андрю Джаксън е приятел на чероките — Шавано се усмихна тъжно. — След като беше избран за президент, във встъпителната си реч пред Конгреса той заяви, че ще прокара закони за всички индиански племена „за тяхно собствено добро“. Чудно ли е, че се чувстваме измамени от човек, когото някога наричахме наш приятел, мис Хол?

— Не, съвсем не — всъщност тя добре разбираше чувството на огорчение от президента.

Уил Гордън продължи.

— Сега този закон за преселването недвусмислено постановява, че президентът е упълномощен да създаде нови договори, но по никакъв начин не го упълномощава да нарушава съществуващите. Настоящите договори с вашата страна гарантират завинаги нашата териториална цялост и независимост. Според написаното в договора правителството във Вашингтон трябва да ни защитава от набезите на джорджианците. Сега Джаксън отказва да го направи. Джеремая Евъртс заедно с американския комитет на чуждестранните мисии в Бостън беше посъветвал вожда Джон Рос да заведем дело във Върховния съд на Обединените щати. Съветът упълномощи Джон Рос да наеме адвокати за тази цел, макар че не знам как ще им платим хонорарите. Съветникът на Джаксън по въпросите на войната отказа да ни даде годишната вноска за хазната на чероките. Настоява тя да бъде разделена между тях на глава от населението.

— Какво лошо има в това? — изглеждаше й разумно годишната вноска според договора да се раздаде на хората.

— Вие ще пропътувате ли двеста мили, за да получите петдесет цента? — попита Уил. — Това е приблизително сумата, която ще получи всеки човек. Несъмнено, това е съзнателен опит на Джаксън да ни отнеме парите, които са ни необходими за завеждането на делото. Единственият ни шанс е да съберем колкото можем повече пари и след това да търсим финансова помощ отвън.

Елиза гледаше с недоумение порцелановата чиния пред себе си, сребърните прибори, количеството храна на масата и добре облечените хора, седнали около нея. Всичко, което беше чула от пристигането си в Гордън Глен — грабежите на джорджианските войници, изземването на златните мини на чероките, законът, насочен срещу тях, а сега и действията, предприети от федералното правителство във Вашингтон — може би не беше лъжа.

— Не мога да разбера това — намръщи се Елиза. — Защо се опитват да ви изгонят?

— Много просто, мис Хол — отговори Острието. — Джорджианците видяха богатствата на нашата земя — златото, нивята с памук и жито, плодородните долини, фермите. Те искат всичко това за себе си.

Усмивката смекчи сарказма в думите му. Обаче Елиза сякаш чуваше ироничния въпрос, който логично следваше думите му. Защо са им тези неща на тях? Чувстваше се виновна. Не много отдавна, когато все още смяташе, че всички индианци са диваци, може би и тя е разсъждавала по същия начин.

— Невежеството е ужасно нещо — тя имаше предвид себе си.

— Сега може би разбирате объркването ми, мис Хол — каза Шавано. — Преди доста време белите казаха на чероките да оставят лъка и стрелите и да хванат ралото и мотиката. Казаха, че трябва да научим как живеят белите, за да можем да живеем в мир с тях. Направихме го. Сега казват, че трябва да се присъединим към чероките в Арканзас и отново да ловуваме.

— Колко нелепо! — възкликна Елиза и погледна мистър Гордън. Облеклото му беше безупречно — фрак, бяла риза и синя вратовръзка. — Можете ли да си представите мистър Гордън в мокасини да дебне елен в гората, въоръжен с лък и стрела?

Когато Острието започна да се смее, Елиза замръзна от ужас. Тогава и баща му се присъедини към него. Скоро всички на масата се смееха, включително и Елиза, макар и смутено.

Дори и Виктория се разсмя сърдечно.

— Съпругът ми не е докосвал лък от времето, когато е бил на възрастта на Кип. Опасявам се, че е забравил как се държи или как се борави с него.

Забележката й предизвика нов изблик на смях.

Шумът от веселия разговор в трапезарията достигаше чак до кухнята навън, Фийби спря да стърже засъхналата мазнина от сланината, която бяха пържили в тигана и погледна високия негър, облегнат на вратата.

— На какво се смеят, Дю?

— Трудно е да се каже — той се разходи из стаята. — Господарят Стюарт обича да се смее. И младият господар винаги се усмихва на нещо.

Обаче Фийби беше убедена, че нямаше човек с по-хубава усмивка от Дю Джоунс. Сега той й се усмихваше и цялото му лице сияеше. Очите му ставаха тъмни и меки като роклята от кадифе, която господарката понякога носеше. Дю Джоунс не беше само най-родният, най-умният и най-красивият негър, когото познаваше, той беше и най-добрият. Освен това не обикаляше наперено наоколо като някой голям петел, който през цялото време се опитваше да бъде център на внимание. И не се държеше надменно с никого.

— Господарят Уил почти никога не се усмихва — призна Фийби. — Понякога устата му се усмихва, но очите му винаги са тъжни.

— Той се отнася добре с теб, нали? — Дю я изучаваше внимателно, обзет от мрачни мисли. Досега не беше виждал следи от камшик по тялото й, но господарите имаха различни методи за малтретиране на жените роби. Фийби беше прекалено млада, за да събуди апетита на някой мъж. Тънката й рокля покриваше тялото на едва съзряла девойка, но имаше най-хубавото личице, което беше виждал. Големите й тъмни очи блестяха като реката на лунна светлина. Бузите й бяха кръгли като ябълки, а устните й — почти съвършени.

Дю я беше забелязал от доста време и я чакаше да порасне. Все пак тя принадлежеше на Уил Гордън, а това означаваше, че щеше да се омъжи за някой от неговите негри. Двама-трима от тях вече бяха станали на възраст за женене. Не можеше да заспи нощем при мисълта за нея и някой от тях. При тази мисъл му ставаше по-зле, отколкото когато беше болен от холера.

— Той се отнася с мен чудесно. Мисис Виктория също, макар че е болна. Мама казва, че кашлицата, която има, не е добра. Разбира се, това е заради сезона. Мисля, че когато горещите дни свършат, ще бъде по-добре.

Доловила шума от приближаващи се стъпки, Фийби бързо се върна към заниманието си. Дю отиде до ведрото с вода и вдигна кратуната точно когато черната Каси се появи на вратата. Тя погледна Дю с неодобрение. Той имаше неприятното чувство, че тя знаеше точно защо беше в кухнята и че причината не беше, защото искаше да пие вода. Той отпи и излезе.

— Какво правехте тука двамата, докато мен ме нямаше?

Фийби се наведе още повече над тигана, опитвайки се да избегне подозрителния поглед на майка си.

— Нищо, мамо, само си приказвахме.

— Закачаше ли се с него?

— Не, мамо — тя се изчерви.

— Този човек носи беди, момиче. Не се забърквай с него, чуваш ли?

— Да, мамо — обаче тя не спираше да мисли какви беди може да й донесе Дю. Той не беше лош. Никога не беше го чувала да говори за бягство. Той харесваше господарите си. Беше го казвал много пъти.

Слънцето беше кацнало над планинския хребет и обагряше хоризонта в огненочервено. Дю закара двуколката до входа на имението. Спря близо до стъпалата, преметна юздите и слезе, за да помогне на куция си господар.

Шавано Стюарт отказа с ръка предложената му помощ и седна в двуколката. Намести куция си крак и подпря бастуна със сребърна дръжка на седалката.

Уил Гордън застана до двуколката. Шавано му се усмихна.

— Чудесно беше да си поговорим отново, стари приятелю.

— Ти и синът ти винаги сте добре дошли в моя дом, Шавано.

Шавано кимна, наблюдавайки как Острието яхва коня си и се приближава към младото момиче, което стоеше на верандата.

— Добре е, че мислиш така, Уил Гордън — каза Шавано, без да изпуска от очи двамата млади. Темпъл гледаше сина му с влюбен и подканящ поглед. — Мисля, че ще виждаш някого от нас по-често през следващите дни.

Шавано беше доволен от това, което виждаше. Отдавна имаше желание синът му да направи своя жена дъщерята на неговия пръв приятел. Дълбоко в сърцето си вярваше, че съюзът между двамата млади ще създаде чудесни синове и дъщери. Всеки от тях притежаваше остър ум, гордост и силна воля. Шавано предвидливо не беше изказвал гласно желанието си.

— Така изглежда — Уил също погледна към верандата. — Макар че тя е още малка.

— Тя е жена. Трябва само да погледнеш, за да го видиш.

— Може би — Уил въздъхна угрижено. — Може би бащините очи винаги виждат детето в дъщеря си.

— Може би — Шавано се усмихна топло. — Но това не означава, че е истина.

— Знам.

Шавано погледна сина си и си спомни дните, когато самият той изпитваше нужда от женски ласки. Тези дни бяха далечно минало. Времето беше умъртвило в него много повече от куция му крак. Той вдигна ръка за довиждане, хвана юздите и шляпна леко конете. Те поеха към къщи.