Джанет Дейли
Волни и горди (31)

Глава 31

Форт Гибсън, индианска територия края на февруари 1839.

Големият червеникаво — кафяв кон пръхтеше и опъваше юздите, недоволен от бавния ход. Раздразнен от нетърпението му, Джед отпусна юздите. Излезе от форта на пътя, който свързваше форт Гибсън и форт Смит. Видя палатките, пръснати в долината на река Арканзас. Това не беше военен лагер, а последната спирка на индианците преди крайната цел.

Когато стигнаха до Файетвил, той се запъти на запад към форт Гибсън, докато керванът продължи на юг през Ауатчитъс към форт Смит. Преди два дни чероките бяха завършили пътуването си.

Двадесет и четири часа от тези два дни прекара в сън в топло легло с дюшек, който беше значително по-мек от студената земя. Беше завит със сухи одеяла. Събуди се от дълбокия сън със схванати мускули и болки по цялото тяло. Гореща баня, бръснене, чиста униформа и топло ядене — това бяха най-съкровените му желания в този миг.

Стана му болно, когато гледаше тези хора, които бяха прекарали още една нощ навън, стоплени единствено от одеялата и огньовете: които бяха яли поредната порция осолено свинско и каша; които нямаха почти нищо друго, освен дрехите на гърба си. Сутринта в офицерския стол за първи път от няколко месеца насам чу смях и радостни гласове. Тишината в лагера беше ужасяваща. Когато керванът пристигна преди два дни, не видя нито една усмивка и не чу нито едно възклицание на облекчение, че тежкото пътуване най-после беше приключило. Оцелелите щяха да бъдат изправени пред нови трудности.

Плашливият кон се дръпна назад, когато една птичка излетя от тръстиката край речния бряг. Джед го потупа, за да се успокои. Съжали, че не взе някои от конете на кервана, вместо да взема назаем от жребците на драгуна. Но конете му бяха уморени, с подбити крака.

Отби коня от пътя към лагера. Това щеше да бъде последният път, когато ще изпълни задачата си като наблюдател. След двата дни на почивка и възстановяване очакваше да намери някаква промяна у индианците, но се разочарова. Видя само смутени, отчаяни, враждебни и огорчени физиономии.

— Мисията Дуайт. Това е на половината път от тук до форт Смит, нали? — каза Джед на отец Коул. — Това е дълга езда.

— Може би. Но след като пристигат толкова много кервани от изток, чувствам, че трябва да бъда там, където мога да направя най-голямо добро. От трагичните истории, които чух, мисля, че тези хора имат нужда от морална подкрепа.

Джед се засмя.

— Простете ми, отче, не искам да омаловажавам значението на Бог и неговата сила, но не мисля, че можете да очистите гъгрицата от брашното, което са им раздали, или да подобрите вкуса на разваленото месо, или да храните болните и мършави животни, които са получили вместо качествения добитък, обещан им от правителството. Ако искате да се молите за някого, молете се за хората, които сключиха договори с правителството да снабдяват индианците с провизии, а сега правят огромно състояние, като им продават некачествени стоки. Ако искате да помогнете на тези хора, дайте им топли дрехи, намерете дом за сираците и се погрижете за болните. Така ще помогнете повече, за да им върнете вярата в справедливия Бог, вместо да четете пасажи от Библията — той се усмихна тъжно. — Изглежда сякаш аз съм този, който има нужда от проповеди. Моите извинения, отче.

— Не е необходимо. Може би си заслужавах проповедта.

— Но не аз съм този, който ще ви чете морал. Ще ви оставя да продължите работата си. Трябва да се сбогувам с някои хора — той подкара коня си към палатките на семейство Гордън.

Елиза стоеше до огъня, сложила ръка над очите си, за да се предпази от слънцето. Несгодите в последните месеци бяха оставили своя отпечатък върху тялото й — беше отслабнала и имаше тъмни кръгове под очите. Като гледаше мръсната й и сплъстена коса, окъсаните й и зацапани дрехи, Джед си спомни, че до вчера и той изглеждаше не по-различно.

— Лейтенант Пармли. Едва ви познах без брада — каза Елиза. — Елате да се стоплите до огъня, макар че днес не е толкова студено. Не мога да се начудя защо времето не беше толкова меко, докато бяхме на път.

— Не мисля, че някога ще узнаем това — той слезе и огледа лагера. Никой не се виждаше наоколо, освен негърката и синът й. — Къде са другите?

— Уил и Кип отидоха да вземат дажбата ни. Темпъл замина тази сутрин. Отидоха при бащата на Острието. Той емигрира тук преди повече от година и си е построил къща на север по течението на Великата река.

— Изненадан съм, че и вие не сте отишли с тях.

— Острието и баща му са от групата, която подписа договора. Да живеем с тях дори за кратко… — Елиза търсеше подходящи думи, за да изрази дълбокото възмущение на Уил, болката и страданието, омразата на Кип. Най-после добави: — Никога нямаше да се получи.

Джед искаше да каже още нещо, каквото и да е, но думите не идваха. Темпъл беше заминала и той не успя да се сбогува с нея.

— Искаше ми се да пожелая на Темпъл на добър час.

— Сигурна съм, че Темпъл го знае.

— И аз тръгвам утре сутринта, този път с лодка. Исках да се сбогувам с всички — щом като Темпъл отсъстваше, нямаше какво да прави тук.

— Ще кажа на останалите. Уил ще съжали, че не е тук, за да ви пожелае безопасно пътуване към дома. Вие бяхте приятел за нас, Джед. Благодаря ви.

— Успех и на вас — Джед яхна коня и се върна обратно към форта.

По целия път на връщане си мислеше, че стана по-добре, че не видя Темпъл. Всичко беше свършено. Тя направи избора си. В джоба му имаше писмо от Сесилия, писано преди Коледа. Тя го чакаше да се прибере. Предлагаше сватбата да бъде през пролетта. Защо не, помисли си Джед, завладян от мрачни мисли.

Докато Елиза разстилаше изпраната риза на Уил на едно одеяло в палатката, видя, че ръкавът се беше скъсал. Взе ризата и я огледа. Сигурно можеше да го закърпи с парче от фустата си. Тя беше толкова окъсана, че едва ли можеше да се носи.

— Мис Елиза — извика Шадрак отвън.

— Да, какво има? — гласът звучеше уморено, раздразнено и самотно. Темпъл й липсваше, макар че беше заминала едва тази сутрин. Лагерът изглеждаше толкова пуст без Темпъл, Острието, малкия Лиджи, Дю и Фийби също.

— Един конник идва насам — каза Шадрак.

— Идвам веднага — Елиза остави ризата на одеялото. Предположи, че посетителят търси Уил. Стана с усилие. Когато повдигна брезентовия отвор на палатката, почувства бодежи в ръцете — гледаше безучастно мъжът.

— Здравейте — той се наведе напред. — Говорите ли английски?

Елиза кимна намръщено. Този глас й напомняше за някого, когото беше познавала много отдавна. Или това беше само плод на въображението й? Лицето на мъжа беше в сянка. Той слезе от коня.

— Аз съм отец Коул от мисията Дуайт.

— Натан! — шокирана, произнесе името. — Натан? — взря се по-внимателно. Можеше ли под това палто да се крие кльощавата му фигура. — Ти ли си, Натан Коул?

— Да — той приближи колебливо към нея. — Съжалявам. Познавам ли в… Елиза? — той я гледаше невярващо.

— Да — тя сдържа истеричния смях, който се надигаше в гърдите й. Представяше си как изглежда — косата й беше мръсна и сплъстена, пусната свободно, вместо да е хваната в кок. Роклята й беше изцапана и скъсана. На раменете си имаше наметнато одеяло, вместо шал. Кожата й беше напукана, беше отслабнала. — Знам, че не приличам на тази Елиза, която си спомняш, но наистина съм аз.

— Как… — Натан я гледаше и не можеше да повярва на очите си. — Какво правиш тук? Мислех, че си се върнала вкъщи. Как се озова тук?

— Дойдох със семейство Гордън — Елиза чувстваше сълзите да напират в очите й.

— През целия труден път?

— Да.

— Но… как? Ти си…

— Представих се като тяхна братовчедка. Макар че, всъщност, никой не ме е питал дали съм черна или не — спомни си Елиза, после забеляза изражението му. — Не можех да ги оставя, Натан. Не можех да им позволя да изтърпят всичко това сами. Имаха нужда от мен. Те… имаха нужда от мен — гласът й премина в шепот. Сълзи се стичаха по бузите й. Натан нежно я прегърна. Тя сложи глава на рамото му. — Малкият Джони почина, докато бяхме още в лагера. После си заминаха Ксандра и Виктория. Айк също е мъртъв.

Тя плачеше тихо. Плачеше за тези, които погребаха, за страданията, които изтърпяха, за великолепието на Гордън Глен, загубено завинаги за тях, за училището, в което преподаваше, за дрехите и личните вещи, които беше принудена да остави. Беше загубено. Всичко беше загубено.

— Съжалявам — измърмори Натан, когато тя свърши.

— Загубихме буквално всичко — Елиза спря да плаче и избърза сълзите си. — Бях забравила колко е лесно да се говори с теб. Липсваха ми нашите разговори.

— Аз… често си мислех за теб.

— Не те попитах как си — измърмори Елиза виновно.

— Добре съм.

— Искаш ли кафе? Мога да кажа на Каси да направи, макар че, предупреждавам те, вътре има повече цикория, отколкото кафе.

— Не, не искам — каза той нетърпеливо. — Елиза, не мога да позволя повече да се заблуждаваш така. Не можеш да живееш по този начин — той махна с ръка към палатката, примитивното огнище и окаяния й вид. — Искам да се върнеш с мен в мисията. Жените могат да се погрижат за теб и…

— Не.

— Тръгвам за Тенеси след една-две седмици. Можеш да пътуваш с мен.

— Благодаря ти за загрижеността, Натан, но няма да тръгна оттук след всичко, което съм преживяла.

— Но какво ще правиш?

Елиза видя, че Кип и Уил се връщат.

— Имаме посетител, Уил — извика му тя. Уил се поколеба за миг, после се приближи към тях. За първи път Елиза забеляза леко прегърбените му рамене и белите му коси. — Спомняш си Натан Коул, нали?

— Да, разбира се, отец Коул — той протегна ръка, за да се ръкува.

— Мистър Гордън, мина доста време от последната ни среща.

— Да — съгласи се Уил и погледна Елиза с тъжните си очи, а после пак Натан. — Преди известно време изпълнихте церемонията на сватбата на дъщеря ми. Ще бъдете ли така любезен да направите същото за Елиза и мен? — не обърна внимание на изненадата в очите на Натан и погледна Елиза. — Разбира се, ако ти си съгласна.

Не беше необходимо да я пита. Отговорът й беше „Да“.

Двамата никога не бяха обсъждали този въпрос, дори и след смъртта на Виктория. Знаеше, че Уил беше свободен да се ожени за нея, но в ежедневната битка за оцеляване това не изглеждаше важно. Винаги беше мислила, че това ще стане в някой ден, когато изпитанията са свършили. Този ден беше дошъл по-скоро, отколкото очакваше.

Напълно забрави, че някога беше казала на Натан, че няма да се омъжва. Сега той ги обяви за мъж и жена. Тя вече беше мисис Гордън.