Джанет Дейли
Волни и горди (24)

Глава 24

Гордън Глен 26 май 1838

Елиза хвърли поглед към масата, за да се увери, че всичко беше наред, и излезе от трапезарията. Видя Темпъл да слиза по стълбите. Беше ходила да занесе обяда на майка си.

— Яде ли нещо днес? — попита Елиза.

Темпъл тръсна глава.

— Изпи всичкия борш.

Елиза въздъхна. Това не беше достатъчно да крепи силите й.

— Баща ти върна ли се вече?

— Мисля, че е в библиотеката.

— Ще му кажа, че обедът е готов. Ще кажеш ли на останалите?

Без да дочака отговора, тя се запъти натам. Почука и спря до отворената врата. Уил стоеше до единия от прозорците с гръб към вратата. Явно се беше замислил за нещо, защото не чу чукането й. Елиза влезе вътре.

Навън слънцето печеше силно и пърлеше тревата, и без това изгоряла заради оскъдните дъждове. Падане на метеорити, слънчево затъмнение, необичайно сурова зима — Елиза се надяваше, че това не беше признак за сухо лято.

— Обедът е готов — каза тя.

Уил се обърна към нея. Изражението му беше разтревожено и замислено. Елиза веднага долови, че не времето го притесняваше.

— Заради чакането е, нали? Крайният срок мина и все още нищо не се е случило.

— Познаваш ме много добре, нали?

Тя му напомни с усмивка:

— Джон Рос е все още във Вашингтон. Може би ще успее да поднови преговорите по договора или да го отмени и ще ни уведоми.

— Може би. Знам, че продължава борбата.

— А всички ние сме с него — не всички, помисли си Елиза. Острието не беше. Няколко пъти беше идвал в Гордън Глен да види сина си. Доколкото знаеше, не бяха разменили и една дума с Темпъл. Тя отказваше да говори за него. — Човешкият дух може да изтърпи много, когато знае, че не е сам.

— Никой не знае това по-добре от мен.

— Семейството е в трапезарията.

— Тогава по-добре да вървим.

Когато Лиджи, вече на година и половина, видя Уил да влиза в трапезарията, се изправи в скута на Ксандра и протегна ръце към него, за да го вземе.

— Дяда, дяда — извика той радостно.

— Ето го моето момче — Той го взе на ръце. — Днес с нас ли ще обядва?

— Много искаше да бъде с нас — Темпъл се усмихна. — И Ксандра се съгласи да се грижи за него.

— Лиджи ще бъде добро момче с леля Ксандра, нали? — изгука Ксандра и го дръпна за крака. Червената й блуза се разтвори леко и разкри наедрелите й гърди. Петнадесетгодишното момиче имаше фигура на истинска жена.

— Добро момче — повтори Лиджи сериозно.

Уил се засмя и го върна на Ксандра.

 

 

Триетажната тухлена къща се издигаше на върха на хълма, сякаш беше построена от червената глинеста пръст под нея. Джед спря коня си, за да се полюбува на внушителната постройка за момент.

— Дявол да го вземе — промърмори единият от войниците му. — Това сигурно принадлежи на едно от тези богати индиански копелета.

На Джед също му се искаше да псува, и то от момента, в който Скот го изпрати в Трети район, за да вземе участие в арестуването на чероките, които не бяха заминали.

Тази масова акция обхващаше цялата земя на чероките. Взводове от войници от всеки военен пост бяха изпратени да арестуват веднага всички индианци, които намерят.

Сутринта видя как отвеждат мъжете от полето, а жените и децата изкарват от къщите. Плачовете, писъците, молбите да им разрешат да вземат някои най-необходими неща — той никога нямаше да ги забрави.

Заповеди! Джед изръмжа през зъби:

— Обгради къщата.

Лъскавите байонети блестяха на слънцето, когато взводът се втурна мълчаливо напред. Джед препусна след тях и спря пред верандата. При мисълта за възпитаните и любезни обитатели на къщата, стомахът му се сви на топка. Независимо от човещината, с която те можеха да се опитат да изпълнят задачата, тя си оставаше нечовешка.

Сержантът приближи предния вход и погледна Джед, за да получи заповед да влезе. Лейтенантът преглътна с мъка и кимна.

— Нед Рейн Крау вярва, че войниците са тук, за да ни защитят от джорджианците — Кип пое купата от Темпъл и си сипа пълна чиния с качамак.

— Аз… — Елиза вдигна глава и видя човек през прозореца. — Кой е този?

В същия момент предната и задната врата се отвориха и в коридора се чу шум от тичащи крака. Уил се надигна от стола си. В този момент няколко войника се втурнаха в трапезарията. Пушките им бяха насочени заплашително напред. Черната Каси изпищя и изпусна купата от ръцете си. Тя се разби на пода. Храна и счупени парчета се разлетяха във всички посоки. Лиджи се разрева.

— Какво става? Какво искате? — Уил застана пред войниците. Острите им щитове сочеха в гърдите му.

Един офицер влезе в стаята и спря изведнъж. Темпъл го гледаше и не вярваше на очите си. Беше Джед Пармли, младият лейтенант, с когото се запозна във Вашингтон. Баща й беше споменал, че го видял.

Сега той беше тук. Не беше същият Джед Пармли, когото си спомняше. Промяната не беше само в русите мустаци и дългите бакенбарди. Невинното изражение на младежа беше изчезнало от лицето му. Вече не беше онзи галантен офицер. Имаше закоравелия поглед на истински войник. Но не напълно, помисли си тя, когато съзря искрица дълбоко съжаление в очите му, преди да се обърне към баща й.

— Съжалявам, сър, но вие и вашето семейство сте длъжни да дойдете с нас. Моля, не се опитвайте да се съпротивлявате или да бягате. Оградили сме къщата. Ще бъде безсмислено.

— Къде ще ни водите? — Уил придърпа Джони към себе си.

— Имаме заповед да заведем всички чероки във форта, откъдето ще отпътуват за новите си домове на запад — обяснението му беше последвано от виковете на Лиджи, който протегна пълничките си ръце към Темпъл.

Когато тя пристъпи напред, един войник се размърда. Темпъл спря и погледна Джед възмутено.

— Може ли да взема сина си?

Той се поколеба за момент, после кимна в знак на съгласие. Тя взе детето от сестра си и се опита да го успокои. Приглушени стъпки се чуха от втория етаж.

— Съпругата ми е горе. Тя е много болна, за да пътува — възрази Уил.

— Надяваме се да не е така, мистър Гордън — отговори Джед Пармли. — Предпочитаме да не разделяме семействата. Обаче ако не може да тръгне с вас, тогава ще остане тук, докато не се уреди подходящ превоз. Ще оставя един човек да се грижи за нея. Всички останали ще трябва да тръгнете с мен… сега.

— Не говорите сериозно! — извика Елиза безпомощно.

— Напротив, мадам.

— Трябва ни време да опаковаме… — започна Уил.

— Сър, вие имахте време и предпочетохте да не се възползвате от него. Генералът ви посъветва да дойдете на определените места със семействата и багажа си. Предупреди ви да не чакате идването на войниците — гласът му трепереше от гняв и раздразнение. — Този ден дойде. Вече нищо не можете да направите… и аз също — той смотолеви последните думи. — Имате пет минути да съберете каквото можете, но децата ще останат тук под стража. Колкото до съпругата ви, ще бъде неблагоразумно да я оставите. Ако имате каруца и коне, ще наредя да я докарат. Но повече от това не мога да направя.

— В такъв случай нямаме избор — отговори Уил рязко.

— Има ли някой друг в къщата, освен съпругата ви?

— Слугите ми.

— А вашият съпруг, мисис Стюарт? — той погледна към Темпъл. — Къде е той?

Тя притисна по-силно разплаканото дете.

— Не знам.

— Не живее ли с вас?

— Не.

Той задържа погледа й още един миг, после се обърна.

— Сержант, след пет минути ги искам всички навън.

— Разбрано, сър.

Петте минути се проточиха до петнадесет. Трябваше да успокоят почти истеричната Виктория и да я заведат долу. Войниците се забавиха, докато претърсят всеки ъгъл и ниша в голямата къща и да изкарат изплашените слуги от скривалищата им.

Най-после семейството се събра отвън. Отнякъде се появиха двама мърляви бели мъже, които се опитаха да убедят Уил да им продаде на безценица къщата, добитъка, реколтата, машините и робите, които работеха на полето. Уил отхвърли предложението, защото не искаше да се остави да го мамят. В този момент Айк, ковачът, приближи запъхтян откъм конюшнята.

— Господарю Уил, няколко бели мъже вземат конете. Опитах се да ги спра, но те ме събориха — кръв течеше от раната на челото му.

Като чу това, Елиза се обърна към офицера.

— Няма ли да направите нещо?

— Не — Джед се качи на коня си. Добре знаеше, че не може нищо да направи. Дори ако успееше да вземе конете от тези крадци, щяха да дойдат други, а той не можеше да отдели хора, за да пазят имуществото им.

Отново и отново се опитваше да успокои съвестта си, че не трябва да се обвинява за това, което ставаше. Той само изпълняваше заповеди. Но когато хората му поведоха семейство Гордън и слугите им, Джед не намираше смелост да погледне Темпъл в очите. Защо точно той трябваше да я арестува?