Джанет Дейли
Волни и горди (32)

Глава 32

Народът на чероките, индианска територия юни 1839

Напрежението на масата беше непоносимо. Дори чуруликането на птичките не успяваше да разведри обстановката. С крайчеца на окото си Елиза наблюдаваше как Черната Каси сервира на Натан порция пресен зелен боб от глинената купа, която Елиза сама беше направила и изпекла. Кип беше издялал дървен черпак, както и повечето от приборите им.

Никога не беше изпадала в по-неудобна ситуация от тази. Загледа се в грубо издяланите дъски на масата. Нямаше парче плат да я застеле. Защо предложи да обядват навън, където ясно се виждаше колко първобитно живеят? Но щеше да бъде по-лошо, ако Натан беше видял примитивно мебелираната барака, която беше техен дом.

Косата й беше привързана със синя панделка. Нямаше време да я свие на кок. Когато Натан дойде сутринта, успя само да махне кърпата от главата си, прекара четката през къдриците си и ги завърза с панделката.

Що се отнася до дрехите, нямаше по-хубави от тези, които носеше. Отгоре беше облякла една от ризите на Уил, а полата й представляваше съшити парчета от старите й фусти. С помощта на Каси беше направила боя от индигото и ги боядиса тъмносини. Престилката й даде Темпъл. Скри крака под масата, за да не се виждат кожените мокасини на краката й.

Когато Каси сервира и последното ястие, Елиза й кимна, че е свободна. Хапна малко, после остави вилицата и скри ръце под масата, за да не види Натан мазолите по тях. Преструваше се, че слуша какво говори той, но не преставаше да си мисли, че това е пълен фарс. Държеше се като господарка на някоя голяма плантация, когато нищо друго не беше по-далеч от истината.

Защо толкова отчаяно се опитваше да убеди Натан, че всичко е наред? Нищо не беше наред. Уил седеше срещу нея, в другия край на масата, както подобава на господаря на плантацията. Елиза го наблюдаваше как методично се хранеше — лапваше малко храна, сдъвкваше я бавно, гълташе я и лапваше друга. Когато Уил избра този парцел земя на няколко мили от имота на семейство Стюарт, Елиза си помисли, че ще оставят миналото зад себе си и ще започнат отначало, както направи Шавано Стюарт, с помощта на Темпъл и Острието.

В някои отношения за три месеца бяха свършили доста работа, но Елиза знаеше, че можеше да се направи много повече. Имаха покрив над главата си, столове, на които да сядат, и зеленчуци в градината, но нивите не бяха изорани и засети. Нямаха никакъв добитък, с изключение на няколко кокошки. И най-лошото беше, че Уил не се интересуваше от нищо.

Той се промени. Това я болеше. В миналото се усмихваше рядко, а сега изобщо не се усмихваше. Когато по-рано в Гордън Глен имаха гости, разговорът на масата беше оживен. Уил се интересуваше от положението на другите, от последните новини, от политическата и икономическа ситуация. Сега едва размени десетина думи с Натан.

В началото отдаваше апатията му на умората и изтощението след пътуването. Всички се чувстваха изцедени физически и емоционално. Споменът за ужасното изпитание щеше винаги да ги съпътства. Не очакваше той да забрави. Знаеше, че не може.

Елиза се опита да прояви търпение и разбиране. Черната Каси и Шадрак й помогнаха да обърне земята, да изчисти плевелите и да я засее. Не занимаваше Уил с нищо. Шадрак и Кип отрязаха дърветата, нарязаха ги на дъски и сковаха маса и столове. Елиза се опита да се задоволи с това, което имаха. Не се оплака нито веднъж, докато той стоеше с часове на стола с блуждаещ поглед. Беше достатъчно, че имаха храна на масата и дрехи на гърба си.

Но не знаеше колко ще издържи. Тя беше негова жена. Беше станала такава, каквато никога не беше искала да бъде — слугиня на един мъж, която нямаше собствена свобода. За какво беше учила, ако щеше да прекара остатъка от живота си в пране, кърпене и готвене — не само за него, но и за сина му и двамата негри?

— Как е Темпъл?

Елиза разбра, че въпросът на Натан беше адресиран към нея.

— Добре — предпочиташе да не я споменават. Страхуваше се, че това ще възпламени омразата на Кип към предателите, виновни сега да са тук.

— Докато идвах насам, минах покрай нивите им. Имат хубави жита — отбеляза Натан.

— Защо те изненадва? — каза Кип. — Предателите взеха най-хубавите земи за себе си, когато дойдоха тук.

— Кип! — обади се Елиза.

Но той не я слушаше. Никога не я слушаше.

— Вярно е — настоя той. — Те продадоха земята ни, после дойдоха тук и вземаха най-доброто за себе си. Убиха майка ми, брат ми, сестра ми. Заради тях загубихме всичко. Заради тях живеем така днес. Те направиха всичко това — Кип стана ядосано от масата.

Елиза погледна Уил, но той не повика сина си да се извини за грубостта си. Тя се опита да го извини.

— Кип обвинява подписаните договори за всичко. Изпълнен е с омраза, откакто дойдохме тук.

— Разбирам — усмихна се Натан.

Обаче тя не.

Веднага след като привършиха обеда, Уил се извини и стана от масата. Вероятно щеше да седне някъде и да гледа с празен поглед пред себе си. Почувства ръката на Натан върху своята.

— Елиза — гласът и изражението му изразяваха съчувствие.

Искаше й се да заплаче, но успя да се овладее. Имаше достатъчно хора в това семейство, които обичаха да се самосъжаляват.

— Свърши ли с обеда? — тя се насили да се усмихне. — Хайде да се поразходим. Каси ще почисти масата — знаеше, че играе ролята на безгрижна гранд дама, чиято единствена грижа беше да забавлява гостите си.

— С удоволствие.

— Когато идваше в Гордън Глен, обичахме да се разхождаме. Спомняш ли си? — Елиза осъзна, че не може да се отърси от миналото.

— Да, спомням си.

— Как мина пътуването ти на изток? Спомена съвсем малко за това — искаше да смени темата, но ако съдеше по изражението му, изборът й не беше най-добрият. — Какво има?

— Нищо.

— Да, има нещо — отговорът му не успя да я заблуди. — Можеш да ми кажеш.

— Не исках. Предполагам, че затова избягвах да говоря за пътуването. Не исках да ги споменавам…

— За какво?

— Върнах се в Ред Клей с доктор Бътлър, за да му помогна да опакова нещата си и да доведе семейството си тук — той спря пак, сякаш не искаше да продължи.

— Това го знам, Натан.

— Бях любопитен да видя какво се е променило, затова обиколих областта. Ходих и в Гордън Глен — той вдигна глава към небето. Адамовата му ябълка подскачаше като топка. — За Бога, не бях подготвен за това, което намерих.

— Какво? — Елиза усети, че щеше да чуе нещо лошо.

— Толкова е нелепо, Елиза. Отидох там, очаквайки да видя… Няма значение. Бурени бяха превзели нивите, къщата… къщата беше празна. Във всяка следваща ферма беше същото. Изоставени. Запуснати. Джорджианците ги взеха и после… ги изоставиха. Бяха безмилостни в борбата за заграбването на земята от чероките. Сега тя е тяхна, а е оставена незасята. Това е лудост.

Замаяна, Елиза си спомни горещото сухо лято, когато бяха наблъскани в лагера и веригата от гробове, които издигнаха покрай пътя.

— Защо? — прошепна тя.

— Казаха ми, че някои от тях дошли на запад да видят дали тази земя е толкова плодородна и богата, колкото я описваше правителството.

— Не! — изстена тя.

— Така е.

Тя си представи Гордън Глен, както той го описваше — изоставено, занемарено и порутено, свежата трева на ливадата, задушена от плевели.

Спомни си един стих на Уърдсуърт:

„Мили Боже! Истинските къщи изглеждат заспали

и това всемогъщо сърце лежи спокойно.“

— Не трябваше да ти разказвам това — каза Натан.

— Толкова е неправилно… нечестно, но вече е сторено. Не можем да го променим. Предполагаме, че това е най-трудно да се приеме. Безполезно е да плачем за нещо, което е загубено.

— Трябва да продължим.

— Говориш в множествено число?

— Да.

Няколко секунди минаха в мълчание, после Натан каза:

— Не знам какво ми става. Мислех да ти дам това по-рано — той извади пакет от джоба на палтото си и й го подаде. — Купих го за теб, докато бях на изток. Сватбен подарък. Страхувам се, че не е много практичен.

— Книга — досети се тя.

— „Природа“ на Емерсън — казаха ми, че е доста добра.

Тя разви кафявата хартия. Погали нежно кожената подвързия.

— Книга, отдавна не съм държала книга в ръце — Елиза я притисна към гърдите си и погледна Натан с насълзени очи. — Това е най-добрият подарък, най-ценното нещо в света. Благодаря ти — гласът й трепна от вълнение.

— Аз… — Той погледна към бараката — искаше ми се да бъде повече… Искаше ми се…

Но тя не го остави да продължи.

— Уил толкова ще се зарадва, когато му я покажа. Това ще бъде първата книга в новата ни библиотека.

Натан успя да скрие скептицизма си, че някога ще имат къща с библиотека.

— Разбира се — той се поколеба, после добави, сякаш случайно. — Страхувам се, че се забавих тук. Време е да тръгвам.

— Предполагам, че е така — Елиза избягна погледа му, осъзнавайки напрежението между тях, което ги караше внимателно да подбират думите си.

— Ако има нещо, което мога да направя, трябва само да ми пишеш и…

— Благодаря. Ще го запомня.

Върнаха се обратно. Елиза изпрати Шадрак да доведе коня му. Нито Уил, нито Кип се виждаха наоколо. Натан замина, без да се сбогува.

Наблюдавайки го да се отдалечава, тя си спомни онзи далечен ден, когато той й направи предложение. Замисли се колко различен щеше да бъде животът й, ако беше се омъжила за него. Все още щеше да преподава, вместо да работи от сутрин до здрач, за да осигури храна за трапезата и дрехи. Сълзи пареха очите й, сълзи на негодувание и разочарование.

— Това книга ли е? — попита Шадрак.

— Да — тя погали меката корица с грапавите си пръсти. — Толкова отдавна не съм държала книга в ръце. Струва ми се, че е минал цял век. Какво се случи с нас, Шадрак?

— Уморена си. Защо не отидеш да си починеш?

За момент беше готова да се поддаде на умората, която владееше тялото и душата й, но после тръсна глава.

— Има много работа. Къде е Уил? Трябва да затулим тази дупка в кокошарника, преди мечките да са изяли още кокошки.

— Мисля, че слезе надолу към реката.

— Върви да му кажеш — няма значение, аз ще му кажа. Остави това в къщата. — Тя му подаде книгата и се запъти към реката. В гърдите й се надигаше гняв.

Намери Уил, седнал на брега до една топола. Беше подпрял ръце на коленете си и гледаше с празен поглед калната вода. Почти не я погледна.

— Натан си замина. Каза да ти предам поздравите му — когато чу нервния си глас, Елиза се ядоса на себе си. Опита се да бъде по-търпелива. — Трябваше да оправиш кокошарника днес. Ако искаш да свършиш нещо, можеш да хванеш риба за вечеря.

— Забравих за кокошарника — каза той. — Виж Кип… не, той замина.

— Замина ли? Къде?

— За срещата на съвета в Такатока.

— Но… — Елиза се намръщи. — Мислех… ти няма ли да ходиш?

— Не.

— Защо? По-рано винаги си посещавал сесиите.

— Това беше преди.

Апатията в гласа му беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Но това е първата среща тук, първият път, когато ще се срещнете в съвета със западните чероки след емигрирането им тук преди тридесет години. Как можеш да изпуснеш такова събитие?

— Няма значение.

— Как можеш да говориш така? Разбира се, че има значение.

— Има други, които ще заемат мястото ми — в гласа му се прокрадваха нотки на нетърпение.

— Но колко от тях ще бъдат като Кип, изпълнени с омраза към предателите? Познаваш не по-зле от мен враждебността, която срещаме на всяка крачка тук, враждебността, която усещаме навсякъде, където отидем. Колко време мислиш, че Джон Рос ще издържи сам на призивите за отмъщение? Какво стана с теб?

— Елиза, уморен съм.

— И аз също! Уморих се да те гледам как се самосъжаляваш, ден след ден. Мислиш, че ти си единственият, който е страдал. Хиляди други погребаха близки, включително и Джон Рос. Жена му умря от пневмония, след като даде одеялото си на едно болно дете. О, Уил, защо не можеш да разбереш, че времето за сълзите мина. Сега е време да започнем отново, да построим нов дом…

— Да построя за кого? — най-после Уил я погледна. Очите му бяха пълни с болка. — За малкия Джони ли да строя? Погребахме го в лагера. Гробът на Ксандра е до Мисисипи. Виктория също е мъртва. Кажи ми за кого да строя отново?

— За нас. За нашето бебе.

По лицето му видя само шок и съжаление.

— Елиза, не! — измърмори той.

Смаяна от реакцията му, тя се затича към бараката. Ослушваше се да чуе стъпките му зад себе си. Надяваше се, че ще стане чудо — ще я настигне и ще й каже, че иска детето. Но не чуваше нищо, освен шумоленето на високата трева и чуруликането на птичките.

Болката беше силна, но Елиза не можеше да си позволи да се разплаче. Това означаваше да признае, че е слаба колкото него. Не беше и никога нямаше да бъде. Щеше да роди бебето и да му осигури хубав дом, със или без негова помощ.

Видя, че Шадрак бдеше пред бараката и четеше книгата, която Натан й беше дал. Имаше толкова много работа, а той безделничеше. Безотговорността му я вбеси.

— Какво правиш? Казах ти да я оставиш. Не съм ти разрешила да четеш — тя я дръпна от ръцете му, сляпа за уплахата и обидата в очите му. — Върви да намериш дъска или нещо друго да оправиш кокошарника. Като свършиш това, върви да изчистиш плевелите в градината. Няма повече да търпя това мотаене наоколо — втурна се в бараката. Видя Каси до мивката и спря рязко. — Още ли не си измила чиниите? Само мързел и безотговорност ли ще срещам? Всичко сама ли трябва да правя?

Елиза остави книгата на стола и отиде до грубата дървена мивка, която служеше и за работна маса.

— Ако продължаваш с това темпо, ще дойде време за вечеря, докато свършиш. Дай ми това.

Протегна нетърпеливо ръка към пръстената купа, която Каси стържеше, но мокрия съд се изплъзна от пръстите й. Извика стреснато, когато купата се разби на парчета на пода.

— Купата ми! — тя се наведе.

— Аз ще ги събера, мисис Елиза — Каси се наведе да събере парчетата.

— Не ми трябва помощта ти. Не ми трябва ничия помощ. Само… върви и ме остави на мира.

Уил беше навън и чу грубите думи на Елиза. Всяка от тях го удряше като камшик. Не искаше да я нарани, но го направи. Тя щеше да има дете — негово дете.

Той бавно приближи към вратата и спря. Черната Каси се суетеше покрай Елиза. Уил й кимна да ги остави сами. Каси излезе. Елиза остави парчетата на пода. Раменете й бяха увиснали, сякаш се чувстваше победена. Уил гледаше наведената й глава. Какво направи с нея?

Когато го чу да се приближава, Елиза побърза да събере парчетата.

— Изпусна я. Беше най-хубавата купа, която направих. Шадрак ще трябва да изкопае малко глина, за да направи друга.

Уил се поколеба за момент, после каза:

— Не се тревожи. На връщане от срещата ще спра в магазина и ще купя някои чинии и други неща, от които имаме нужда.

Когато спомена за срещата, тя го погледна, но не каза нищо за внезапното му решение.

— Мислех, че не можем да си позволим такива неща.

— Той ще ни даде на кредит. Направи списък на нещата, от които се нуждаем, за да го взема със себе си.

— Добре.

Той мярна книгата на стола.

— Какво е това?

— Подарък от Натан.

— Много мило от негова страна.

— Да, така е.

— Щеше да бъде по-добре, ако беше се омъжила за него, Елиза. Щеше да си спестиш много изпитания и страдания.

— Оплаквала ли съм се, Уил Гордън?

— Не, но…

— Няма и да го направя. Не съм молила нищо да ми бъде спестено. Не съжалявам, че му отказах. Не го обичам. Кога тръгваш за срещата?

— Днес следобед.

— Веднага ще направя списъка. Кажи на Каси да дойде да довърши чиниите.

 

 

Близо шестстотин души се събраха в Такатока, извикани от западните чероки, които искаха да приветстват с „добре дошли“ новодошлите. Първите дни преминаха в нови запознанства и срещи със стари познати. Уил се опита да се присъедини към групичките, но спомените за миналото бяха болезнени. Зарадва се, когато Джон Браун, вождът на западните чероки, излезе напред, за да се обърне към присъстващите.

„С радост ви посрещаме в нашата страна. Цялата земя е пред вас. Свободно можете да отидете, където искате и да изберете място, където да се установите. Единственото ни условие е да не накърнявате личните права на човека. Имате пълно избирателно право и сте законни гласоподаватели в района, в който живеете. Според закона следващия октомври изтича срокът на службата на вождовете и всеки от вас може да бъде избран на този пост. Следващият юли в нашите райони ще има избори за членове на законодателството, съдии, шерифи и др. Можете да участвате като гласоподаватели и кандидати за тези постове. Правителството като институция съществува от много години, имаме написан сборник със закони, пригодени за нашите условия, които осигуряват спокоен живот и благоденствие на нашите хора. От вас очакваме да се подчините на нашето правителство и закони, докато не бъдат променени или отменени и да се държите като добри и миролюбиви граждани.“

Джон Рос възрази срещу доста свободния начин на управление на правителството на западните чероки. Той настоя сборникът от закони да бъде преработен и разширен и да бъде написана нова конституция. Приблизително по същото време, докато обсъждаха различни предложения, Уил забеляза да се приближават Шавано Стюарт, Острието и двамата Ридж Елиъс Будинот. Незабавно към тях бяха насочени враждебни погледи.

— Тези индианци защо са тук? — изръмжа Кип. — Джон Рос трябва веднага да ги изгони.

— Той иска мир и единен народ на чероките. Никога не се е отклонявал от целта — каза Уил замислено. Техният лидер никога не беше спирал да се бори, въпреки загубата на близките си.

— Но той забравя нашите закони — каза Кип и се отдалечи.

За първи път Уил осъзна колко фанатична беше омразата на Кип. Той винаги е бил ядосан от нещо, но поведението му вече минаваше границите на гнева и негодуванието и достигаше до нещо по-опасно и брутално. Лицата на мъжете, които се присъединиха към него, показваха същата жажда за отмъщение.