Джанет Дейли
Волни и горди (11)

Глава 11

Студен дъжд чукаше по прозорците на училището и ясно отекваше в тихата стая. Учениците ги нямаше. Елиза остави последния учебник на мястото му на полицата, после се загледа през прозореца. Гледката беше неприятно. Небето бе покрито със сиви и черни облаци, а дърветата стърчаха голи. В стаята беше студено и Елиза се приближи до камината, където седеше Натан, наведен напред, подпрял ръце на коленете си.

Беше пристигнал неочаквано, малко преди обяд, мокър до кости и целият изпръскан с кал. Елиза лесно успя да го убеди да остане през нощта, вместо да продължи пътуването си в тази буря до една отдалечена църква.

— В такова време ми се иска да се свия пред огъня с хубава книга в ръка — каза тя и се усмихна на каламбура, който образува несъзнателно. — Но нямах предвид Библия (good book — хубава книга, Библията).

— Извинявай, каза ли нещо?

Елиза отвори уста да повтори, но забеляза угрижения му вид и промени намерението си.

— Мислех си колко много децата харесаха урока ти днес.

— Да, да, така е… — мислите му пак се зареяха на друго място.

— Нещо не е наред ли, Натан?

— Да не е наред? — той я погледна с невиждащ поглед, а после се върна към разговора им. — Не, няма нищо.

— Глупости. Нещо те тревожи. Какво е то? — попита тя с такъв глас, сякаш той беше един от учениците й.

— Аз… — той разгърна ръце, обзет от силна възбуда. — Аз… не мога да те обременявам с проблемите си… с дилемата си.

— Защо не? — Елиза придърпа един стол близо до огъня и седна. — Мислех, че сме приятели.

— Така е — каза той нервно, после въздъхна. — Разтревожен съм от новия закон на Джорджия. Според теб какво ще излезе от това?

— Нищо няма да излезе. Ако питаш мен, това е голяма глупост. Джорджия просто не може да се надява, че ще спечели нещо, използвайки тази хитрост. Самата идея да се узакони оглеждането на земя, която принадлежи на чероките, с единствената цел да се раздели на парцели, е уловка и нищо повече. Всеобщо е мнението, че тези парцели ще бъдат раздадени на местни джорджианци. Джорджия не може да раздава земя, която не е нейна — само мисълта за това я вбесяваше. — Истинската им причина е хората, водени от алчността си за земя, да започнат да преследват чероките. Никога няма да го направят — тя го погледна. — Сигурно не мислиш обратното.

— Не знам. Не мислех за това.

— Тогава за какво?

— Имах предвид закона, който влиза в сила на първи март. Той изисква всички бели, които живеят на територията на чероките, да вземат разрешително от правителството на Джорджия, но преди това трябва да положат клетва за вярност към щата — Натан изви нервно ръце. — Знам, че това не те засяга. Законът не се отнася до жените. Обаче мен ме засяга. Честно казано, не знам какво да правя.

— За кое? — Елиза не виждаше какъв е проблемът.

— Клетвата. Вярвам, че джорджианците не са прави да изгонят чероките от земята им. Обаче аз съм мисионер. Тук съм, за да им донеса Божието слово, а не да се намесвам в борбата им.

Елиза го гледаше втрещена.

— Как можеш да приемеш клетвата? Ти и другите мисионери сте духовни учители на чероките. През цялото време си им говорил за вярата и си ги насърчавал да я пазят, независимо колко трудни времена настъпват или на какъв натиск са подложени. Ако се закълнеш във вярност към Джорджия, това няма ли да означава, че се предаваш? Не показваш ли по този начин на чероките, че техният враг е прекалено силен дори за теб?!

— Предполагам, че може да се погледне от тази страна — Натан изглеждаше отчаян и объркан. — Все пак неподчинението със сигурност означава затвор. От каква полза ще бъдем ние, мисионерите, ако сме затворени? Моравианците вече се преселват от Джорджия и оставят съпругите си в мисиите — той прокара пръсти през косата си, после сключи ръце, сякаш се молеше. — Какво би направила на мое място?

Тя се поколеба, но не от нерешителност, а от зашеметяващото откритие колко много значи за нея това място, това семейство. Всички й бяха скъпи — красивата Темпъл, която чувстваше като по-малка сестра, надменния Кип, с неговите предразсъдъци и интелект, мудната и срамежлива Ксандра, която бледнееше пред красивата си сестра и умния си брат и бебето Джони, което едва прохождаше. Не трябваше да забравя и робите Фийби и Шадрак, които жадно попиваха всяко ново нещо, крехката Виктория Гордън, образец за майчинска преданост и саможертва, и не на последно място, Уил Гордън, главата на семейството, човек, когото дълбоко уважаваше.

— Не мога да си тръгна оттук — каза тя просто. — Ние с теб не сме в еднакво положение. Сигурно комитетът в Бостън ви е дал някакви препоръки.

— Според тях трябва да останем на поста си и да видим какво ще се случи. Това е само препоръка, с която не сме обвързани.

— Мисля, че предложението е добро. Според мистър Гордън Върховният съд скоро ще разгледа делото на чероките. Ако присъдят запрещение на новия закон, няма защо да се притесняваш за тази заповед за репресиране. Джорджия няма да има власт да я приведе в действие.

— Какво ще стане, ако ме арестуват, преди съдът да гледа делото или не присъдят забрана? Да положа ли клетвата, или да отида в затвора? Не знам кое е правилно — той поклати глава, измъчван от противоречия. — Моето място е сред чероките, а не затворен в килия. Положа ли клетва, ще загубя ли доверието и уважението им? Моят дълг е да задоволявам духовните им нужди и да им давам вяра и надежда, които могат да намерят във всевишния, Бог. Как най-добре да направя това?

Елиза се ядоса на нерешителността му. За нея решението беше ясно.

— Ако джорджианските войници се опитат да те арестуват, трябва да им кажеш, че се смяташ за чероки. Аз бих постъпила така.

— Елиза, в твоите уста изглежда толкова просто.

— Така е. Това е цялата ситуация — тя скочи на крака и се обърна с лице към огъня, опитвайки се да сдържи гнева си. — Всеки твърди, че това е спор за това на кого по право принадлежи земята. Чероките са живели тук, преди да дойдат белите, така че как може да се постави въпросът? Аз съм жена, но дори и аз виждам, че цялата работа е заговор между щата Джорджия и администрацията на Джаксън. Джорджия се надява чрез непочтени средства да направи живота на чероките толкова окаян, че да подпишат нов договор и да се откажат от земите си. Няма да ги обвиня, ако въстанат срещу потисниците си.

— Не знаеш какво говориш. Въоръжената съпротива на индианците ще даде повод на белите да изпратят армията. Положението ще стане по-лошо.

— Прав си — обезсърчена, тя се взря в огъня. Малките езичета близваха дървото и бавно го поглъщаха. От него щеше да остане само разгорен въглен. Дъждът неуморно чукаше по стъклата. Чудеше се дали Джорджия евентуално ще успее да подкопае решителността на чероките. — Натан, мислиш ли, че Уил Гордън и другите делегати ще подпишат договор, с който да се откажат от земите си? — дори на нея самата въпросът й звучеше като предателство.

Натан отметна назад глава и я погледна така, сякаш не беше сигурен, че е разбрал думите й.

— Не. Това би означавало смъртта им.

— Смъртта им? Защо?

— Защото… това ще бъде нарушение на кръвния им закон — отговори той неохотно.

— Кръвен закон? Какво е това?

Натан отговори с явно нежелание.

— Това е свещен закон, според който смърт очаква всеки чероки, който се откаже писмено от някаква част от земята им, без специалното разрешение на съвета.

— Никога не съм чувала за това.

— Знам само за един случай, когато законът е бил приложен. Това е станало през 1807. Вождът на някакво племе на име Двойната глава подписал договор с федералното правителство, според който им отстъпил участъци земя, които включвали платото Къмбърленд и части от днешния Кентъки. Той бил подкупен. Скоро обаче изпратили група мъже, които да го убият заради измяната му.

— Направили ли са го? — попита Елиза, макар че беше сигурна в отговора.

— Да — когато Натан спря, Елиза долови, че не одобряваше такава крайна мярка. — Преди две години Националният съвет прие закона като част от законите на чероките. Странното е — или може би е уместно, — че кръвния закон в писмения си вид е оформен от Джон Ридж, син на майор Ридж, един от изпълнителите на смъртната присъда. Бях чул, че самият майор Ридж предложил тази наказателна мярка като спирачка за тези, които могат да се изкушат да действат за своя изгода. Беше съобщено, че чероките и чироките са подписали нов договор, с който заменят земите си за територии на запад. Не мога да си представя, че чероките някога ще се съгласят доброволно да живеят там, като имам предвид суеверието им.

— Какво суеверие?

— Миналото лято, когато обикалях чероките в планините, говорих с един старец, който се придържа към езическите вярвания на предците си. Не знае нищо за отвъдния свят. Според него изгубените души на „мъртвите странстват, докато не отидат в тъмната земя“ на запад. Там те изчезват.