Джанет Дейли
Волни и горди (7)

Глава 7

Над хълмовете се спускаше здрач и обагряше долината на Гордън Глен в лилаво. Елиза крачеше по пътеката, която водеше от училището към къщата. Мислите й бяха заети със срещата с нейния работодател и незадоволителния резултат от нея. В крайна сметка, не получи съгласието му.

Те бяха деца. Сигурно Уил Гордън не беше толкова жесток, че да ги накаже за такава дреболия. Ако го направеше, вината щеше да бъде нейна. Сега съжаляваше, че му каза. Може би трябва да го помоли пак, само че този път без войнствения тон.

Когато погледна към къщата, видя една висока фигура да се движи тихо между дърветата. Ръстът, широките размери, походката… Елиза веднага разпозна Уил Гордън. Реши да използва възможността, която й се представяше. Хвана краищата на роклята си и се затича през ливадата да го пресрещне.

— Мистър Гордън — той спря, за да я изчака, а тя спря да тича. Несъзнателно вдигна глава, опитвайки се да изглежда повече като учителката, отколкото като ученичка. — Искам да говоря с вас.

— Пак! — в гласа му прозвуча учудване, но лицето му беше в сянка. Не можеше да види изражението му, за да каже дали беше приятелски настроен.

— Да — притесняваше се, че може да си помисли, че разнищва прекалено обстойно въпроса, но не искаше да се откаже точно сега. Респектирана от масивната му фигура, тя се опита да си спомни всички неща, които трябваше да му каже.

— Вие… — спря, защото осъзна, че той се беше запътил към бараките на негрите. — Къде отивате?

— Да говоря с Айк и Каси за тази работа с децата и училището.

Без да обръща внимание на двусмисления отговор, Елиза побърза да го увери:

— Искам да разберете, че предложението да уча Шадрак и Фийби беше само моя идея. Децата дори и не подозират, че това е възможно.

— Допусках, че е така.

— Тогава… какво решихте? — нямаше намерение да иска отговор сега, но усещаше, че той умишлено го премълчава, за да я дразни. — Трябва да знам, ако ще ги обучавам.

— Питам се на какво ще можете да ги научите? Те са негри.

— Как можете да говорите така? Те са човешки същества — Елиза се възмути от предубеденото му отношение. — Те имат чувства и желания, които надхвърлят елементарните нужди от храна, вода и подслон. Както всички нас и те имат нужда от привързаност и стимул, за да се развиват. Такива изявления, породени от невежество, може да се чуят от бял южняк, но не мога да проумея как тези думи са изречени от един чероки.

— Мис Хол! — той прекъсна рязко тирадата й. — Имах намерение да кажа, че съпругата ми не вижда нищо лошо в това да ги учите, стига да продължават да вършат работата си — добави той в отговор на радостното й възклицание.

Елиза беше прекалено щастлива от благосклонното му решение, за да сметне това за проблем.

— Сега отивате да им кажете? Може ли да дойда с вас? — тя искаше да види лицата им, когато научат, че ще могат да ходят на училище, вместо да стоят под прозорците.

Той се поколеба за момент, после се съгласи.

— Много добре.

— Благодаря — Елиза чувстваше, че това беше истинската й задача като учителка.

Фийби седеше на малката веранда пред колибата, обвила с ръце краката си и заровила брадичка между коленете си.

Беше нещастна. Беше отчаяна и уплашена през целия ден, сигурна, че щеше да бъде наказана заради провинението си тази сутрин.

Шадрак се мотаеше наоколо и ровеше крака в праха. Скочи на първото стъпало, после обратно и се загледа в тъмното небе, осеяно със звезди. Когато сложи ръце на стомаха си, Фийби помисли, че се моли.

— Къде мислиш, че са животните?

— Какви животни? — намръщи се Фийби.

— Чух мис Елиза да казва, че има животни на звездите. Аз гледам и гледам, но не виждам нито едно — той гледаше озадачено.

— По-добре мама да не те чува да казваш това име — предупреди го Фийби и зарови брадичката си още по-надолу. Опитваше се да облекчи страданията си. Отвътре се чуваха гласовете на родителите й.

— Айк, това ще ни донесе грижи. Знам го, чувствам го — Черната Каси поклати глава.

Това продължаваше от момента, в който Айк се върна и тя му каза какво се беше случило.

— Не знаеш със сигурност.

— Те ще си помислят, че сме лоши негри. Няма съмнение какво ще направи господарят Уил, когато тя му каже, а тя ще му каже.

Айк поклати глава. Черната Каси работеше в Голямата къща. Знаеше повече от него за това, което става там, защото работеше цял ден, както той работеше в ковачницата.

— Господарят Уил е добър човек.

— Той няма да търпи лоши негри — настояваше тя. — Какво ще правим, ако изпрати Фийби и Шадрак на полето? Малкият Шадрак няма сила за това.

— Знам — Айк погледна издутите мускули на ръцете си. Не можеше да разбере защо момчето им беше толкова хилаво! Но за сметка на това Шадрак беше умен и любознателен. Айк изобщо не се учудваше, че беше се навъртал около училището.

— Айк! — Черната Каси се обърна към него. Очите й бяха насълзени. — Какво ще правим, ако господарят Уил ги продаде да работят надолу по реката на една от захарните плантации? — той знаеше през цялото време, че тя се опасяваше най-много от това. Още преди години беше му разказвала, че преди е имала и други деца. Предишният й господар ги продал на някой друг, а нея — на господаря Уил. Когато се запознаха, тя все още скърбеше за тях. Затова той искаше да имат свои деца, за да не тъжи за тези, които беше загубила. Сега се страхуваше да не загуби и тези.

— Това няма да се случи — той я хвана за ръката и двамата се облегнаха на масата. Силната му мускулеста длан се плъзна по бедрата й. — Това няма да се случи — повтори той, но дълбоко в себе си знаеше, че въпреки цялата си сила ще бъде безсилен да го предотврати.

Отнякъде се чуваше кучешки лай. Фийби не обърна внимание, докато лаенето не премина в мъчително скимтене. Тя погледна надолу към редицата от бараки, доловила настъпилата тишина. Наоколо не се чуваше даже шум от тракане на чинии. По верандите бяха излезли и други негри и стояха мълчаливо, загледани към пътеката, която водеше към Голямата къща.

— Мисля, че някой идва — каза тя. Тогава видя господаря на плантацията да идва към тяхната барака. Скочи, примряла от страх и се втурна вътре.

— Господарят Уил идва насам. Казах ти — Черната Каси се приближи към вратата. — Казах ти, Айк — повтори тя. Излезе навън, хвана Фийби за раменете и я притисна към себе си. — Сега ще те бият с камшик — тонът на майка й беше назидателен, но Фийби усещаше, че ръцете й трепереха и знаеше, че се страхуваше за тях.

— Всичко ще бъде наред — Шадрак ги погледна със сияещ поглед. — Мис Елиза е с него.

Елиза вървеше до мистър Гордън покрай редицата от бараки, като се усмихваше и кимаше на негрите, събрали се пред мизерните си жилища. Само от време на време се чуваше „добър вечер, господарю Уил“. Повечето останаха мълчаливи и ги гледаха враждебно. Сред тях тя се чувстваше като натрапник. Инстинктивно се приближи до Уил Гордън.

Във въздуха се носеше миризма на изгорели дърва от готварските печки. Когато приближиха последната барака, Елиза видя как малкият Шадрак се изкачи по стъпалата и застана до сестра си. Гледаше ги без страх.

— Добър вечер, господарю Уил — поздрави Айк с плътния си глас. Каси стоеше до него. Елиза беше малко притеснена от факта, че той не носеше риза. Една тиранта беше преметната по диагонал през гърдите му, мускулести като тези на Самсон. Елиза бързо отмести поглед, смутена от голотата му.

— Айк, Каси — Уил спря до стъпалата. — Дойдох заради децата ви — Фийби и Шадрак. Били са под прозореца на училището тази сутрин и са слушали урока. Разбирам, че не им е за първи път.

— Никога няма да се случи пак, господарю Уил — каза Черната Каси. — Заклевам се, че няма да припарят повече до това училище. Ние с Айк им говорихме, че са постъпили зле. Съжаляват за това, наистина. Казахме им, че ако още един път ги хванем там, ще ги набием с камшика.

— Мис Хол иска те да посещават училището и да се научат да четат, пишат и смятат. Вярва, че може да ги научи — Уил хвърли бърз, скептичен поглед към Елиза. Тя наблюдаваше реакцията на новите си ученици. Шадрак отвори уста от изумление. Черните му очи светнаха от вълнение, Фийби само гледаше, сякаш не искаше да му повярва.

— Чу ли това? — Шадрак се обърна към сестра си, но Черната Каси му направи знак да мълчи.

— Утре сутринта Фийби и Шадрак трябва да бъдат в училището, за да започнат уроците си.

— Ще бъдат, господарю Уил — обеща Айк, при което жена му го погледна строго.

— Искам да разберете обаче — предупреди ги Уил, — че ще трябва да вършат работата си както досега.

Всички, с изключение на Черната Каси, се съгласиха мълчаливо. Само тя не одобряваше промяната. Елиза се учуди. Като майка би трябвало да се радва, че децата й ще учат. Явно те бяха щастливи, а това беше всичко, което имаше значение за Елиза, когато си тръгнаха.

— Ще се научим да четем и пишем, Шад — Фийби все още не можеше да повярва и в същото време изгаряше от желание да каже новината на Дю Джоунс. В най-скоро време щеше да знае колкото него.

— Знам. Не е ли това най-чудесното нещо? — той просто сияеше от щастие.

Без да обръща внимание на радостта им, Каси се обърна към Айк.

— Защо каза, че могат да отидат? Нищо добро няма да излезе от това. Ученето само ще им напълни главите с глупави идеи за свободен живот. Те са роби. В тоя свят няма място за учени негри.

— Може би светът ще се промени, Каси.

— Никога нищо няма да се промени. Искам тази жена Елиза да не идва повече. Тя ще ни донесе само нещастия, а ние и без това си имаме достатъчно.

Когато Айк поиска да я прегърне, тя се дръпна и влезе в бараката. Той се загледа след нея. Разбираше страховете й, но не ги споделяше. Господарят Уил беше умен и добър човек. Беше го чувал да казва много пъти, че чероките трябва да знаят законите на белите, ако искат да останат свободни. Айк не знаеше много неща, освен това как да наточи палешника, да сложи колело и да подкове кон. Звучеше му омразно това, че ако за чероките беше добре да са учени, то щеше да бъде добре и за негрите. Разбунтуването срещу господаря не беше дало свобода на нито един роб. Може би чероките бяха прави.

Когато Елиза пристигна в училището на следващата сутрин, двамата нови ученици я чакаха отвън. Те я последваха вътре плахо, макар да изгаряха от нетърпение. Обиколиха единствената стая и огледаха, без да пипат нищо. Тя ги остави сами да проучат всичко. Шадрак упорито разглеждаше глобуса, поставен в ъгъла.

— Това е глобус на света, Шадрак — обясни му тя. — А някъде тук е Гордън Глен — тя му посочи мястото, а после завъртя глобуса от срещуположната страна — а това е Африка, вашата родина.

Той сбърчи учудено чело.

— Как е възможно? Аз съм роден точно тук, в тази плантация, а не в Африка.

— Вероятно не, но твоите прадеди са докарани тук от Африка като роби.

— Откъде знаеш това?

— Защото всички чернокожи идват от Африка. В Африка всички аборигени са чернокожи като теб.

— Какво е абориген?

— Местен жител. Някой, който е живял на едно място, преди да дойдат белите… Както чероките са местни по тези места.

Кип влетя с трясък в училището. Когато видя Фийби и Шадрак, внезапно спря.

— Какво правят те тук?

— Фийби и Шадрак са новите ми ученици. От сега нататък ще посещават училището заедно с останалите — обясни Елиза, като им се усмихваше.

— Мястото на робите не е тук — той ги гледаше високомерно. — Те са прекалено глупави да научат нещо.

— Такова е отношението и на джорджианските войници към чероките — отговори Елиза.

Кип я погледна злобно, но не каза нищо. Елиза не беше очаквала враждебност от останалите ученици. Имаше малко време да мисли за това преди започването на занятията. Все пак беше добре, че никой от останалите не показа открито такава враждебност като Кип. Всъщност по-малките деца, деветгодишният Джо Мърфи и седемгодишната Ксандра изглеждаха безразлични към тях. Останалите, включително и Темпъл, бяха сдържани и мълчаливи.

Елиза започна със сутрешна молитва, с която напомняше на учениците си за златното правило и се надяваше, че Бог щеше да върне разбирателството в групата. Чудото обаче не стана. По-късно, когато раздели класа според ланкастърския метод на обучение и започна да определя отговорници на отделните групи, Кип се изправи.

— Няма да бъда отговорник на тези слуги.

Настъпи мъртва тишина. Елиза усещаше, че всички чакаха да видят как щеше да се справи с това предизвикателство.

— Нямам намерение да те назначавам за техен отговорник, Кип. За това ми е необходим някой, който е разумен. Може би някой ден това ще бъдеш ти, но не сега.

Заля го вълна от ярост и тя разбра, че беше засегнала суетността му. Той вярваше, че беше най-умният. Елиза подозираше, че наистина е така, но той имаше прекалено високо мнение за себе си и заслужаваше някой да му даде добър урок.

— Това не е вярно.

— Не се затруднявай повече, като показваш невежеството си пред всички, Кип. Седни, ако обичаш — тя потисна усмивката си, когато някой се засмя.

Кип обходи стаята с поглед, търсейки този, който дръзваше да му се присмива, но много лица показваха насмешка и той си седна начумерен на мястото.

Следващата неделя семейството присъства на службата в близката моравска църква. Макар че беше презвитерианка, Елиза често придружаваше семейство Гордън.

Когато службата свърши, богомолците се събраха отвън да поговорят и разменят някоя новина. Както обикновено, повечето разговори се въртяха около последните набези на белите. Носеха се слухове да се предприеме нещо. Като член на Националния съвет, Уил Гордън винаги беше център на тези дискусии. Всички очакваха отговор от него.

Темпъл слушаше как баща й обясняваше на останалите, че Уилям Уърт, адвокат от Балтимор, предложил услугите си на водача Джон Рос да представя чероките пред Върховния съд на Съединените щати.

Когато хората се разпръснаха по домовете си, Темпъл тръгна до баща си към каретата.

— Какво знаете за този Уилям Уърт? Може ли да се сравнява с един адвокат от Филаделфия?

— Джеремая Евъртс от Американския комитет на чуждестранните мисии го препоръча настойчиво. Мистър Уърт е работил дванадесет години като главен адвокат на Обединените щати. Пейтън Флечър ме информира, че Уърт се смята за ревностен конституционалист, а Джаксън не го харесва.

— Разбирам — но Темпъл не беше съвсем сигурна, че разбира значението му. — Кога мистър Уърт ще се яви пред Върховния съд в защита на чероките?

— Когато намери подобно на нашето дело, което да използва като образец, това няма да бъде трудно. Белите са арестували много чероки за това, че копаят злато в нашите планини. Ако някои са осъдени от Джорджианския съд, мистър Уърт може да представи иск пред Върховния съд за незаконно арестуване на основата на това, че щата Джорджия няма власт над нашите земи.

— Но това какво ще реши? — намръщи се Темпъл.

— Проблема за собствеността. Джорджия претендира, че земята е тяхна. Ние казваме, че е наша. Ако съдът се произнесе в техен ущърб, това потвърждава, че земята е наша.

— И ако Джорджия не я притежава, те не могат да ни изгонят.

— Не.

Тя спря до каретата им и го погледна изпод бонето си.

— Тогава няма за какво да се тревожим, нали? Тази земя ни беше дадена с договор и Върховният съд трябва да се произнесе в наша полза.

— Вярвам в това — каза Уил и се обърна към Виктория, която идваше с бебето на ръце.

Темпъл се успокои. Острието не беше толкова уверен, колкото баща й, че с чероките щяха да се отнесат честно. Съмненията му я плашеха. Наблюдаваше баща си как помага на майка й, а после и на мис Хол да се качат в каретата. Виктория седна, настани бебето в скута си и се усмихна вяло на Елиза.

— Как се учат децата в училището, мис Хол?

— Доста добре, мисис Гордън.

— А новите ученици?

— Изключително добре — увери я Елиза. — Шадрак показва особена склонност към ученето.

— Значи нямаше проблеми с тях? — попита Виктория, леко изненадана.

— Никакви — каза Елиза, но Темпъл видя, че гледаше към Кип.

Въпреки че брат й не повтори възраженията си срещу присъствието на Фийби и Шадрак, изразяваше враждебността си към тях по други начини. Злорадстваше при всяка тяхна грешка и използваше всеки удобен случай да ги тормози безмилостно след училище. Понякога отношението му граничеше с жестокост. Елиза все още не беше казала това на баща й. Дискретността й се харесваше на Темпъл. Надяваше се, че съдиите от Върховния съд ще проявят мъдрост като мис Елизабет Хол.