Джанет Дейли
Волни и горди (33)

Глава 33

Плантацията Гранд Вю

Народът на чероките, индианска територия 21 юни 1839

Наедряла от бременността, Фийби се приближи, поклащайки се като патица, към стола до този на Темпъл и седна внимателно. Облегна се назад, за да се наслади на хладния ветрец. Когато сложи ръка на изпъкналия си корем, Темпъл я погледна озадачено.

— Добре ли си? — тя продължи да чисти боба в тенджерата на скута си, докато изучаваше прислужницата си. Раждането беше определено след два месеца, но детето можеше да се роди преждевременно.

— Чудесно се чувствам — Фийби взе една кофа с боб и я сложи между коленете си. — Толкова много рита, че сигурно ще е момче. Малкият Лиджи беше така, нали?

— Беше много буен — Темпъл се усмихна на сина си, който се люлееше щастливо напред-назад на дървеното конче, което Шавано му беше направил. Изглеждаше като истинско — с кожени юзди и всичко останало.

Темпъл погледна новия им дом и се замисли колко работа бяха свършили. Долният етаж вече беше облицован с дъски. Сгушена сред малка горичка, къщата беше двуетажна и голяма, дори по-голяма от стария им дом и земите им, които принадлежаха вече на Джорджия.

Няколко дни след като пристигнаха, Острието започна да крои планове за къщата. Един месец по-късно нае майстор — дърводелец от Арканзас и строителството започна.

През първите няколко месеца Темпъл често се чудеше на промяната у него. По-рано той оставяше баща си да решава в повечето случаи, но веднага щом пристигнаха тук, пое нещата в свои ръце. Накъдето и да погледнеше, виждаше резултатите от работата му — разширените бараки на негрите, овощната градина от млади ябълки и праскови, нивите, засети с памук и жито, новите сайванти за прибиране на реколтата. Никога не беше го виждала да работи толкова дълго и упорито, но нали сега имаше син. Беше сигурна, че го прави заради Лиджи.

Тя се усмихна пак на сина си, докато той продължаваше да се люлее енергично. Косата му беше черна като техните, но очите му бяха сини като на Острието. Лиджи все още нямаше три години, но вече проявяваше типичните за децата любопитство и проницателност.

Чувайки зад себе си лек шум, Темпъл се обърна, Фийби изпищя и скочи от стола. Кофата с боба падна на земята и се разсипа. Темпъл също стана.

— Кип! — страховете й веднага се изпариха. — Не те чухме да идваш насам. Къде е конят ти? — очакваше да го види завързан наблизо, но го нямаше.

— Оставих го в гората. Сама ли си? — той стоеше в сянката на бараката и се озърташе подозрително наоколо.

Лиджи се затича и се скри зад нея. Темпъл се ядоса на брат си.

— Не, не съм сама. Фийби и Лиджи са тук.

— Нямах това предвид.

— Не, не са тук — сопна се тя, досещайки се, че става дума за Острието и Шавано. — Помогни на Фийби да събере зърната в кофата — каза тя на Лиджи, а после се обърна пак към Кип, като не се опитваше да скрие яда си. — Друг път не се промъквай така.

— Не исках да ви изплаша.

— Е, всичко свърши. Какво искаш сега?

— Да те видя — той продължаваше да стои в сянката. — Връщам се вкъщи. Срещата беше закрита днес — очите му засвяткаха злобно. — Забелязах, че мъжът ти не остана дълго.

— Така е — Острието беше останал само един ден. От малкото, което й разказа, се досети, че той и другите не са били посрещнати радушно.

— Дойде там само за да причини неприятности. Той и двамата Ридж са били видени да говорят с Браун. Всички знаят, че убеждаваха западните чероки да не гласуват за предложението на Рос за нова конституция и закони.

— Нищо не знам за това — откъм сечището долетя тропот на копита.

— Новият ти кон?

— Да.

— Нова къща, овощна градина, ниви. А ние живеем в една барака, в която и негри не биха живели.

— Можете да си построите нещо по-добро.

— С какво? — изръмжа той. — Правителството още не ни е платило за къщата и за имота. Даже и да ни платят, няма да бъде толкова много, колкото платиха на мъжа ти, макар че нашето струва повече.

— Нито ти, нито аз знаем това! — избухна Темпъл. — Ако си дошъл само за да сипеш обвинения срещу мъжа ми, тогава си тръгвай веднага. Не искам да слушам.

— Аз… аз дойдох да те поканя да посетиш утре Елиза. Напоследък е самотна. Можеш да я разсееш малко. А и татко ще се радва да те види.

Смаяна от неочакваната му молба, Темпъл не знаеше какво да каже. Някак си тази загриженост за Елиза и баща й не беше характерна за него.

— Ще дойдеш ли утре? — гласът му прозвуча настойчиво.

— Не съм сигурна дали ще мога. Острието каза, че ще се върне утре.

— Къде е той?

Темпъл се поколеба, чувствайки някакво безпокойство у Кип.

— Отиде в Арканзас да купува още негри.

— И ще се върне утре. По кое време?

— Очаквам го рано следобед. Защо?

Кип сви рамене.

— Можеш да дойдеш сутринта, да обядваш и да се върнеш следобед.

— Вероятно.

— Старецът не ходи ли сутрин на дъскорезницата?

— Да — тя го погледна подозрително. — Откъде знаеш?

— Така говорят. Чух, че можеш да си свериш часовника по него — всеки ден си тръгвал точно в единадесет и половина за обяд.

— Обикновено си идва за обед, ако нещо не го задържи на дъскорезницата — каза тя и после се намръщи. — Защо ми задаваш всичките тези въпроси?

— Защото искам да се убедиш, че нямаш причина да не дойдеш утре.

— Защо трябва да бъде точно утре?

— Защо не? Минаха почти два месеца от последното ти посещение.

— Знам — винаги изникваше някаква работа около къщата или на полето.

— Темпъл, кога съм те молил да направиш нещо заради мен? Моля те, ела утре. Важно е, иначе не бих те помолил — настояваше Кип. Настойчивостта в гласа и погледа му я плашеше. — Ще дойдеш ли? Трябва ли да ти се моля?

— Не, ще дойда — стори й се, че той се промени напълно, като получи съгласието й. Сякаш тежко бреме се смъкна от плещите му.

— Добре — усмихна се стой.

Кип постоя още малко, после си тръгна. Темпъл го наблюдаваше, докато преминаваше през тясното сечище зад къщата. Потаен и лукав. Темпъл не искаше да мисли лоши неща за брат си, но, за съжаление, той остави такива впечатления у нея.

Беше възмъжал, с широки мускулести рамене като на баща си, но не беше толкова висок. Въпреки това беше красив.

Вече беше свикнала с гнева и предразсъдъците му дотолкова, че забравяше колко тежко прие смъртта на майка им и Ксандра. Добруването на семейството беше важно за него. Макар че мразеше Острието и беше против връщането й при него, не й обърна гръб. Идваше да я вижда. Не трябваше да се изненадва от загрижеността му за Елиза и баща им и настойчивата му молба.

Кип стигна до мястото, където беше скрил коня си и го яхна. Когато конят и ездачът излязоха от гората на обляния в слънце път, Темпъл видя, че конят беше в пот. Защо толкова беше бързал да стигне до тук? Защо беше това препускане? Темпъл стана неспокойна. В главата й се прокрадваха съмнения и подозрения.

 

 

Черен облак закри луната и в този среднощен час земята потъна в пълен мрак. Светлината от половин дузина фенерчета ту подскачаше, ту падаше надолу, сякаш танцуваше под ритъма на безшумни барабани и осветяваше лицата на мъжете, някои от които бяха скрити под маски. В мрака се различаваха неясните фигури на няколкостотин мъже, някои — на коне, а други — не.

Сред тях беше и Кип. Устните му бяха пресъхнали, стомахът му беше свит на топка от напрежението. Слепоочията му пулсираха. Дишаше бързо. На врата си имаше завързана черна кърпа, която при нужда щеше да закрие долната част на лицето му. Капчици пот избиха над горната му устна, но той не ги избърса. Не искаше да привлече вниманието върху себе си. Вълнението смразяваше кръвта му и го възбуждаше. Страхуваше се и все пак беше нетърпелив — това съчетание изглежда го изпълваше с необуздана веселост и мрачни предчувствия. Беше сигурен, че войниците в миналото са се чувствали така минути преди атака на врага.

В средата на тайното събрание излезе един мъж. В ръка държеше изписан лист, от който започна да чете с равен глас.

„От много години съществува неписан закон, че ако някой гражданин или граждани на този народ разполагат със земите му като със свои без специалното разрешение на властите, той или те са обречени на смърт.“

Това беше кръвният закон на чероките.

След прочитане на пълния текст изброиха и имената на осъдените: майор Ридж, един от екзекуторите на вожда Двойната глава преди тридесет години, неговия син Джон Ридж, автор на писмения текст на закона, неговият братовчед Елиъс Будинот и брат му, Стенд Уоти, Джон А. Бел, Джордж Адеър, Джеймс Стар, Шавано Стюарт, Острието Стюарт и всички останали, подписали договора.

Тук, в този среднощен час, беше образуван съд. Съдиите чуха уликите срещу всеки един от обвинените. Решението им беше едно и също във всички случаи — виновен. Присъдата беше смърт.

В една шапка бяха сложили листчета с номера, отговарящи на броя на присъстващите. На дванадесет от листчетата имаше и знак „Х“. Всеки, който изтеглеше този знак, трябваше да изпълни смъртната присъда. Един по един излизаха напред и си теглеха — всички, с изключение на Алън Рос, сина на техния вожд. Неговата задача беше да се върне вкъщи и да направи така, че баща му да не научи за плановете им.

Кип пристъпи напред и взе едно листче. Знакът „Х“ затанцува пред очите му. Ушите му пищяха, сякаш чуваше хиляди барабани, но след първоначалния шок го обхвана спокойствие. Спомни си кръвта, която мокреше роклята на Ксандра, отвратителна и лепкава, изцапа и неговите дрехи. Спомни си кръвта, която майка му храчеше. Спомни си и малкия си брат. Радваше се, че ще има възможност да отмъсти за смъртта им. Радваше се.

 

 

Малко след закуска на следващата сутрин една от готвачките случайно заля чайник с вряла вода върху млада помощничка. Каретата тъкмо спираше пред къщата, за да закара Темпъл и Лиджи на гости при баща й, когато се чу обезумял писък. Темпъл веднага изтича в кухнята. Дванадесетгодишното момиче пищеше в агония. Целите му крака бяха изгорени и веднага се образуваха мехури.

През следващия един час се чуваше само хленчене, неистови крясъци и безкрайни съвети. Темпъл изпрати някой да й донесе кошницата с лекарствата. Намаза с мехлем краката на момичето, после я занесоха на носилка до бараката й. Даде й голяма доза лауданум за облекчаване на болката.

В това време Лиджи беше се заиграл в една локва с две негърчета на неговата възраст. Дрехите, лицето и косата му бяха оплескани с кал. Трябваше да го изкъпе и да му облече чисти дрехи.

— Мисис Темпъл — Фийби се появи на вратата, сложила ръка на кръста си. — Дулси ми каза, че в суматохата е забравила да сложи яденето да се пече. Иска да знае какво да приготви на господаря Стюарт за обед.

— Как може да забрави? — Темпъл продължи да реше Лиджи, а той се мръщеше всеки път, когато гребенът го одраскваше. Нищо не върви тази сутрин. Колко е часът?

— Чух, че часовникът удари десет и тридесет преди няколко минути.

— Толкова ли е късно? — Темпъл скочи. — Продължи да решеш Лиджи, а аз ще отида да приготвя нещо за обед.

— Но няма ли…

— Няма смисъл да тръгваме сега. Ще отидем утре. Кип ще трябва да разбере, че тази сутрин бедите валяха една след друга.

Час по-късно Темпъл беше готова с обеда — пушена шунка вместо телешко печено. Масата беше сервирана. Излезе навън да провери какво прави Лиджи. Той хранеше с трева дървеното конче.

— Харесва му, мамо. Ще откъсна още — затича към тревната площ пред къщата. Спря и посочи развълнувано към пътя. — Виж, мамо. Татко Стюарт си идва. Моля те, може ли да го посрещнем? Искам да се повозя в бъгито му.

Не можеше да не му достави това удоволствие.

— Добре, но трябва да вървиш с мен. Не искам да тичаш пред коня.

— Побързай, мамо — той я хвана за ръката и я задърпа напред. Когато излязоха на прашния път, Темпъл видя приближаващото бъги и помаха на Шавано.

В този момент шестима маскирани мъже изскочиха иззад дърветата от двете страни на пътя. Трима от тях сграбчиха юздите и накараха коня да спре.

— Не! — Темпъл хвана Лиджи за раменете. Сребърният бастун на Шавано проблесна във въздуха, докато се бранеше от нападателите си. — Фийби! — извика тя и бутна момчето към бараката. — Върви да намериш Фийби и стой при нея. Бързо!

Темпъл се затича към бъгито.

— Не! Какво правите? — ядоса се, но в същото време се страхуваше. — Спрете!

Мъжете не й обърнаха никакво внимание. Събориха Шавано на земята. Той се бореше храбро. Темпъл видя в него доблестния боец, който някога е бил. Тогава първият нож се заби в гърба му.

— Не! — изпищя тя.

Единият от мъжете се обърна да й препречи пътя. Когато видя черните обвиняващи очи над черната кърпа, замръзна на мястото си. Нямаше нужда да вижда останалата част от лицето. Разпозна тези очи.

— Кип, не! — изстена жално тя.

Видя жаждата за мъст, която гореше в очите му, преди да се обърне и отиде при другите. Изведнъж Темпъл разбра всичко. Шавано Стюарт плащаше сега цената на предателството си към народа. А цената беше смърт. Обляна в пот, тя наблюдаваше как ножовете един след друг пробождаха тялото му. Не можеше да гледа повече. Ужасена и отвратена, затвори очи.

— Татко Стюарт! Татко Стюарт! — чу зад себе си гласа на Лиджи.

Той се затича към майка си. Фийби тръгна след него толкова бързо, колкото позволяваше състоянието й. Темпъл го сграбчи и го обърна, за да не гледа. Не трябваше да става свидетел на екзекуцията на дядо си. Искаше да му запуши ушите, за да не чува как ножовете разкъсваха тялото му.

Притисна силно Лиджи. Сълзи се стичаха по бузите й. Беше дошъл денят, от който най-много се страхуваше. Дали Острието беше убит вече? Или смъртта му предстоеше? Свлече се на земята, здраво стиснала сина си.

Острието. С всеки удар на ножа викаше името му без глас. Не можеше да се моли животът му да бъде пощаден. Знаеше, както и той, че когато подписа договора, той подписва смъртната си присъда. С тази единствена постъпка пожертва живота си.

Шумът спря. Темпъл извърна очи точно когато екзекуторите минаха един по един през обезформената човешка маса, като правеха ритуални жестове, след което навлязоха в гората. Чуваше тропота и пръхтенето на конете.

Забеляза, че Фийби се приближава към нея.

— Отведи Лиджи. Не му позволявай да гледа.

Фийби се отдалечи с момчето в ръце. Темпъл се опита да отиде до тялото, но краката й не се подчиняваха. Най-после успя да допълзи. Наоколо имаше кръв от многобройните рани в гърдите. Безжизнените му очи гледаха право към слънцето. Затвори ги бавно.

— Шавано — изрече нежно името му и взе главата му в скута си. — Той не видя, Шавано — оправи разрошената му бяла коса. — Твоят внук не видя — някой отведе коня и бъгито встрани. Темпъл смътно забеляза, че около нея се събра малка тълпа. В очите й вече нямаше сълзи. Чувстваше само ужасна празнота и скръб, страх и ужас.

Чу тропот на конски копита. Земята под нея потрепери. Не вдигна глава. Помощта идваше твърде късно за Шавано.

— Татко! — изстена един глас.

Беше гласът на Острието. Когато той коленичи до тялото, тя вдигна глава. Беше почти сигурна, че повече няма да го види жив, но той беше тук. Тя поглъщаше жадно с поглед всяка черта на лицето му.

— Ти си жив. Все още си жив. Мислех, че са убили и теб.

Лицето му се изкриви от ярост, каквато не беше виждала у него досега.

— Кой? Кой го направи?

— Чакаха го в… гората… когато се прибираше за обед — произнасяше с мъка думите. Едва сдържаше сълзите си. Не искаше да му разказва какво се е случило. Не искаше да увеличава болката му, като описва мъчителни подробности. — Мъртъв е. Има ли значение кой или как го е извършил?

— Дяволите да ги вземат! — раменете му увиснаха. Притисна юмрук към лицето си. — Дяволите да ги вземат в ада!

Чувстваше болката и гнева му. Измъчваше се, особено като си спомнеше, че не трябваше да бъде тук тази сутрин.

— Кип ме предупреди, но аз…

— Не, аз… — не успя да довърши. Острието скочи на крака. Тя протегна ръка и видя, че има кръв. Кръвта на Шавано. — Не знаех.

Истина беше. Не се досети защо Кип толкова настояваше да посети баща им… не разбра каква беше причината.

Ако знаеше, какво щеше да направи? Шавано беше нарушил закона. Смъртта му беше неизбежна. Ако знаеше предварително за заговора, щеше ли да мълчи? За Бога, наистина не знаеше какво да мисли.

Острието хвана юздите на коня си. Темпъл го гледаше невярващо, докато той слагаше крак на стремето.

— Къде отиваш?

Очите му бяха като късчета син лед.

— Няма да се дам толкова лесно на убийците. Ще трябва да ме потърсят.

Темпъл си помисли, че не е възможно той да повярва, че го е предала. Но беше точно така. Прочете го в очите му. Той се метна на седлото и навлезе в гората.