Джанет Дейли
Волни и горди (18)

Глава 18

„Душата, която ни дава живот… ние се държим за нея, защото тя е първата ни любов. Държим за нея, защото тя ще бъде и последната.“

Гордън Глен декември 1835

Тишината в стаята се нарушаваше от потракването на куките за плетене и Елиза, която четеше на глас вестник. Темпъл слушаше разсеяно, заета с други мисли. Повече от месец беше минал от последния път, когато видя Виктория. За това кратко време бузите й бяха хлътнали и имаше тъмни кръгове под очите. Бързо побелялата й коса я състаряваше. Често спираше да си почива. Пръстите й вече не се движеха с предишната сръчност и бързина. В паузата проверяваше плетенето на дванадесетгодишната Ксандра, но Темпъл подозираше, че го прави, за да прикрие умората си.

„Приятели — четеше Елиза, — настъпи мъртъв сезон в живота ни. Ако ни забравите, огньовете ще погълнат падналите листа, ще унищожат и дърветата и няма да остане нито едно поточе. Нашият разговор свърши.“

Настъпи мъртъв сезон в живота ни! Темпъл почувства студена тръпка от зловещото звучене на фразата. Сякаш чуваше поличба.

— Беше красиво — Виктория се задавяше от вълнение, очите й се насълзиха. — Точно така се чувствам. Свидните ми деца са погребани тук. Не бих могла никога да напусна тази земя, която ги държи в прегръдката си. Сигурно ще залинея и ще умра като листата, за които говори той.

Темпъл имаше същото лошо предчувствие. Сякаш майка й беше прочела мислите й.

— Нямаш причина да се тревожиш за това, мамо — Темпъл се опита да я разведри. — Ние няма да се откажем от делата си.

— Знам — Виктория нави прежда около пръста си и хвана куките, но изплете само една бримка и се загледа в полуизплетения чорап. — Все пак имам жадното чувство… Още си спомням нощта, когато от небето валеше огнен дъжд. После миналата година, когато слънцето се скри по обед и стана толкова тъмно…

— Независимо от всичко, което казват шаманите, това са естествени явления, Виктория. Спомняш ли си, аз ти ги обясних? — сгълча я Елиза. — Първото беше — падане на метеорити. Поразително представление, съгласна съм, но това не са нищо повече от метеорити, които можете да видите всяка нощ в небето. А след това станахме свидетели на пълно слънчево затъмнение. Това се случва периодично. Не трябва да се влияете от суеверията.

Темпъл знаеше, че майка й не беше единствената. Много от слабо образованите хора смятаха явлението за знак на съдбата.

— Ще ни посвириш ли, Елиза? — попита Ксандра.

— Мисля, че ще ни разведри — съгласи се Елиза.

Настроението беше станало мрачно. Седна пред пианото и започна да свири позната балада. Когато звуците изпълниха стаята, Темпъл чу задната врата да се отваря и затваря с трясък. Последваха бързи стъпки по коридора. Тя вдигна очи от плетката си и видя брат си Кип да приближава салона. В момента, в който го видя, той влезе вътре.

Беше почти на шестнадесет, висок шест фута без един инч, с черна коса и очи, които светеха гневно.

— Той тук ли е? — застана пред стола й.

Темпъл трепна, почувствала омразата в думите му, които се отнасяха за съпруга й.

— Не — тя не посмя да попита пред майка си защо искаше да знае.

— Видя ли това? — той извади от палтото си нехайно сгънат вестник и го мушна в ръцете й.

Наложи си да остане спокойна, докато го разгъваше. Напрегнато мълчание цареше в стаята. Зачуди се дали песента беше свършила или просто Елиза беше спряла да свири.

— Какво е това, Темпъл?

Неясният страх в гласа на майка й не беше нищо в сравнение със собствената й тревога, когато видя обявата. Беше известие за среща на съвета в Нова Екота на третия понеделник от декември, чиято цел беше одобряването на приемлив договор. Одеяла и пари за храна ще бъдат раздадени на всички участници.

— Какво е то, Темпъл? — Елиза стана от стола.

— Нищо — тя бързо сгъна вестника. Опита се да остане равнодушна. — Съобщение за избягал роб. Нищо, което да ни засяга, мамо. — Предупреди Кип с очи да мълчи.

— Но Кип…

— Кип напразно се притеснява. Сигурно си мисли, че този беглец е откраднал двете дойни крави. Така ли е?

За момент той стисна здраво устни.

— Възможно е.

— Но малко вероятно — каза тя и въздъхна облекчено, когато видя баща си на вратата. Погледът му се спря на вестника в ръката й. С едва забележимо движение на главата тя му показа, че майка й не знае за съдържанието му.

— Седнали сте тук още откакто ние с Кип излязохме — смъмри ги той.

— Имаме гост — Виктория се усмихна на Темпъл. — Виждаме се толкова рядко, че имаме да си кажем много неща.

— Обеща да си починеш след обяд — припомни й той.

— Знам…

— Вината е моя — обади се Темпъл. — Останах по-дълго, отколкото си мислех, но вече трябва да тръгвам. Защо не се качиш горе да си починеш, мамо?

— Ще дойда с теб — Елиза я хвана под ръка и я изведе от стаята. Ксандра беше изпратена да потърси малкия си брат.

Темпъл остана насаме с баща си и Кип. Прочете въпроса в очите на баща си, но Кип го изрази гласно.

— Знаеше ли за това?

— Разбира се, че не. Острието не ми казва нищо, ако не попитам.

— Скимърхорн трябва да знае, че никой няма да отиде — Уил говореше за посредника, изпратен от Джаксън, който да получи договор от чероките. — Никой, докато Джон Рос е във Вашингтон.

— Ридж и другите предатели стоят зад това — каза Кип, — зад всичките лъжи, че Джон Рос не ни е водач, защото не е имало избори — никой не им вярва. Те изпращат делегати във Вашингтон и подписват временни договори. Искат всичките да ни предадат — взе вестника от нея и го разгърна. — Вярваш ли на това? Опитват се да подкупят хората да отидат на лъжливата им среща с обещания за одеяла и пари. Мислят си, че щом са се продали на Джаксън, и другите ще го направят. После се осмеляват да предупредят, че гласа на всеки, който не отиде, ще се брои в полза на взетото решение.

— Знам — каза Темпъл, ужасена, че мъжът й има дял в това.

— Не могат наистина да вярват, че това ще представи действията им в добра светлина.

— Не съм сигурна какво мислят — Темпъл вече се дразнеше от намеците му, че знае повече за плановете на Острието, отколкото казваше.

— Най-добре да ги предупредиш, че ще платят с живота за предателството си.

Темпъл пребледня и се обърна да не я забележат. През последните две години живееше с тези смъртни заплахи срещу Острието. Пет или шест от съучастниците му бяха убити от онези, които се смятаха длъжни да прилагат Кръвния закон, въпреки призивите на Джон Рос за въздържание и мир.

Почувства ръцете на баща си върху раменете си и се отпусна.

— Няма смисъл да се притесняваме толкова за тази среща, Темпъл. Джон Ридж и Стенд Уайт са тръгнали с Джон Рос за Вашингтон. Съмнявам се, че групата на предателите ще предприеме някакво прибързано действие в отсъствието на двама от най-видните им членове. Сигурен съм, че това е още един опит да спечелят повече съмишленици.

— Да, това е единственото вероятно нещо — тя се обърна към него, успокоена от логичното му обяснение. Обичаше го най-много, защото разсейваше страховете й. Баща й никога не позволи несъгласието му с възгледите на Острието да се превърне в неприязън помежду им. Винаги се отнасяше към него с уважение. Не караше Темпъл да се чувства раздвоена в чувствата си към двамата. Съмняваше се, че в противен случай бракът й щеше да преживее конфликта.

Понякога се чудеше дали баща й знаеше, че Острието използва влиянието си пред губернатора на Джорджия, за да осигури оставането на семейството й в Гордън Глен. Всички имоти наоколо, включително и плантацията на Джон Рос, бяха присвоени от спечелили в лотарията. Такива отстъпки обикновено бяха правени на онези чероки, които одобряваха подписването на договора за изселване. Като един от защитниците на този договор, Острието беше успял да издейства освобождаването на дома й от тази участ. Съмняваше се, че баща й знаеше това.

— Късно е — тя събра плетката си. — Трябва да тръгвам, ако искам да пристигна за вечерята.

— Как можеш да се върнеш там? — попита Кип. — Как можеш да стоиш при него?

— Кип, няма да говориш така на сестра си! — порица го ядосано Уил.

— Но тя живее в дома на предател — възрази той.

— А ти живееш в моята къща, което означава, че ще се съобразяваш с желанията ми. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Кип — Темпъл искаше да изглади скарването, но той се обърна и излезе от стаята. — Съжалявам, татко.

— Няма защо да се извиняваш, Темпъл. Брат ти трябва да се научи на толерантност.

— Знам — но това не намали чувството й на вина, че стана причина за свадата.

— Кип трябва да разбере, че независимо от различните ни позиции със съпруга ти, Острието обича народа ни не по-малко от нас. Не мога да нарека предател един човек, който обича народа си, независимо от другите му възгледи.

— Той наистина го обича — увери го тя. — Отбягван е като бездомник, наричан е с унизителни имена и е заплашван с насилие. Видях го. И аз като теб мисля, че не е прав, но знам, че той дълбоко вярва, че работи за доброто ни. Не мога да го мразя… Не мога да престана да го обичам именно заради това.

— Знам.

Когато Елиза слезе по стълбището, я посрещна необичайна тишина. Беше леко озадачена, че Темпъл си е тръгнала, без да се сбогува. Не беше характерно за нея.

Запъти се към малкия салон, но вътре нямаше никой. Разочарована, понечи да се върне, но чу лекото удряне на клавиш и се обърна, готова да се скара на малкия Джони, че си играе с пианото.

Обаче до пианото видя Уил. Използва момента, че не я виждаше, за да се полюбува на фигурата му. Светлината от прозореца насищаше тъмночервения оттенък на косата му и открояваше добре очертания му профил. Свиреше само с дясната ръка. Пръстите му галеха леко клавишите с бавни кръгови движения. Дъхът й спря, когато си представи ръката му да я гали така. Всички онези копнежи, за които някога говореше на Темпъл, че са греховни, сега завладяваха нея.

Сякаш долавяйки нечие присъствие, той погледна през рамо и погледите им се срещнаха. След три години сдържане Елиза се беше научила да скрива чувствата си. Тихо влезе в стаята.

— Темпъл замина ли си? — попита тя първото нещо, което й дойде наум.

— Да. Каза да ти предам думите й за довиждане.

— Не мислех, че ще си тръгне толкова скоро — тя спря до пианото.

— Беше разтревожена.

— Известието — спомни си тя. — За какво беше то?

Уил й разказа накратко за специалната среща на съвета.

— Насрочена е умишлено за дата, когато Джон Рос все още ще бъде във Вашингтон — първоначалното й възмущение от този факт премина в съжаление към Темпъл. Знаеше колко я болеше, че Острието се замеси в това мошеничество. — Бедната Темпъл.

— Казах й да не придава голямо значение на срещата. Нищо няма да излезе от нея — той въздъхна дълбоко. — Искаше ми се Кип да беше премълчал някои неща. Таи в душата си много омраза.

— Да. Понякога си мисля, че вместо със сърце, той е роден с гневно свит юмрук — в момента, в който думите излязоха от устата й, съжали, че се изказа толкова необмислено за сина му. — Простете ми, не трябваше да казвам това.

— Не, казахте истината. Съжалявам само, че Темпъл трябва да изтърпи ударите на гнева му. Положението й е трудно и без напрежението, което причинява Кип.

— Темпъл ще се справи. Тя е силна.

— Вие също, Елиза.

Простичкият комплимент и топлината в погледа му й дойдоха твърде много.

— Благодаря — макар че сърцето й заби силно, успя някак си да отговори нехайно. — За съжаление изоставих някои от задълженията си, докато Темпъл беше тук. Трябва да ги свърша.

Тъй като здравето на Виктория се влошаваше, Елиза пое по-голяма част от работата. Едно от предимствата да управляваш голямо домакинство като Гордън Глен беше, че винаги имаше нещо да се прави. Залисана в работа, не й оставаше време да мисли за себе си.

— Може би тази вечер ще се посветите на пианото заради мен — каза Уил. — Когато чух музиката днес следобед, си помислих колко отдавна не съм ви слушал.

— Може би — нямаше да се съгласи, ако трябваше да свири само за него. Това не беше нито уместно, нито разумно.