Джанет Дейли
Волни и горди (19)

Глава 19

Темпъл слезе от коня и подаде поводите на коняря. Запъти се към къщата, но изведнъж спря. Погледът й беше привлечен от неподвижната фигура, полускрита зад ореха в другия край на ливадата. Мъжът беше един от шестимата, които бяха оградили къщата и държаха под око обитателите й.

Главите им не се виждаха под наметнатите одеяла. Това правеше разпознаването им почти невъзможно. Никога не говореха и не правеха заканителни жестове, просто гледаха, оставяйки присъствието им да бъде предупреждение към предателите вътре.

Сякаш за да я увери, че не й желае злото, мъжът й кимна. Темпъл се поколеба, после кимна в отговор.

Загадъчните фигури се появиха за първи път скоро след като Джон Ридж и другите делегати се върнаха от Вашингтон с временния договор, който бяха подписали. Опитваше се да свикне с присъствието им, но не можеше.

Фийби й отвори входната врата. Сякаш прочела въпроса в очите на господарката си, тя каза:

— Господарят Острието не се е върнал още.

Без да отговори, Темпъл й подаде камшика си за езда и махна ръкавиците си. Острието беше излязъл рано сутринта, без да каже къде отива или кога ще се върне. Тя не питаше. Това беше негласно споразумение помежду им.

Докато развързваше панделките на шапката си, тя чу почукването от бастуна на Шавано в коридора. Свали бонето си и го подаде на Фийби, после се обърна по посока на звука.

По лицето му се мярна сянка на разочарование, когато я видя. Знаеше, че Шавано беше притеснен, колкото и тя, да види, че Острието се връща невредим. Във въздуха витаеше враждебност. Подхвърляха се реплики за Кръвния закон, дочуваха се слухове за убийство. Имаше нужда от малко развлечение. Отчасти заради това отиде да види семейството си, а и за да се разсее от притесненията си за него.

— Приятно ли прекара със семейството си? — Шавано се облегна на бастуна.

— Да.

— Майка ти как е?

— Мисля, че е по-добре — Темпъл се поколеба, после попита. — Да очаквам ли Острието да се върне вкъщи за вечеря?

— Да — той не одобряваше дългите отсъствия на сина си. Макар че не беше толкова деен, колкото Острието, Шавано вече споделяше възгледите му за подписването на нов договор. Той също беше участник в мълчаливия заговор.

Тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Съвсем беше забравила, че Фийби върви зад нея. Когато стигнаха до спалнята, момичето каза:

— Не се тревожете, мисис Темпъл.

Темпъл се извърна. Стресната, Фийби й се усмихна съчувствено.

— Господарят ще бъде добре. Нали моят Дю е с него. Ще се грижи за господаря Острието, както аз се грижа за вас.

Едва сега Темпъл си спомни, че както винаги Дю придружава съпруга й. Мъжът на Фийби беше изложен на същата опасност. Тя сигурно знаеше това, иначе нямаше да я успокоява.

— И двамата ще бъдат добре, Фийби — Темпъл хвана ръката й. В момента я възприемаше като жена, а не като прислужница. — Сега ми помогни да се преоблека и да им приготвим топла вечеря.

— Да, мадам.

 

 

Мъглата се спусна рано над бреговете на потока и се понесе към тесния път. Стелеше се ниско като бял дим. Сенките на здрача се движеха като живи същества. Във въздуха се долавяше нещо тайнствено и зловещо.

Острието остави коня да върви спокойно, докато той оглеждаше шубраците пред тях и брода през реката, сега обвит в мъгла. Всичко беше тихо. Погледна коня си. Ушите му стърчаха напред, по посока на невидимия брод. Цялата му стойка показваше напрегнатост.

Дю изравни коня си с неговия.

— Не ми харесва това. Нещо не е наред.

— Знам — тогава Острието си спомни. — Последния път се прибрахме по този път, нали? — Мислено се наруга, че използва един и същи маршрут два пъти.

Когато Джон Уолкър беше застрелян от засада преди година и половина, Острието престана да счита разговорите за убийство като празна заплаха. Оттогава никога не минаваше по един и същи път два поредни пъти. Не яздеше с един и същи кон. Предпазливостта му беше възнаградена — два пъти беше избягвал устроените му засади.

Обаче този път направи грешка. Имаше само два естествени брода над потока. Убийците можеха да чакат и пред двата.

— Нека отида напред и да видя какво мога да разбера — предложи Дю.

Макар ясно да съзнаваше, че те не се интересуваха от слугата му, Острието се колебаеше. Не искаше да изложи Дю на опасност. В този момент голяма черна врана се спусна към едно дърво на отсрещната страна на потока, изведнъж се обърна рязко и започна да грачи. Надушваше опасност.

— Там са. Да вървим — с тези думи Острието пришпори коня си и го подкара в галоп направо към потока.

Дю го последва. Щурмуваха заедно брода. Водата край тях се пенеше и пръскаше. Дю мина първи по брега от другата страна. Когато Острието го последва, от всички страни към тях се втурнаха хора. Тъмна фигура скочи от едно дърво на гърба му и го хвана за врата.

Острието стисна мъжа за китката, когато нещо горещо го опари от едната страна. Друга фигура изскочи от мъглата и сграбчи поводите. Конят му се изправи на задните си крака и цвилеше като обезумял. Острието успя да охлаби хватката на този отзад и го уби секунди преди конят му да падне. Острието излетя от седлото и се претърколи, когато падна на земята. Скочи на крака. Дишаше трудно и учестено, кръвта пулсираше бързо във вените му. Още един мъж излезе от мъглата. В ръката му проблесна нож. Той замахна и разпори въздуха. Острието успя навреме да отскочи назад, за да избегне удара. После се втурна напред, хвана го за китката и я заклещи под коляното. Така успя да вземе ножа.

— Господарю! — викна Дю.

Той изплува от мъглата като черен призрак. Ездач и кон се сливаха и образуваха едно цяло. Острието го сграбчи за ръката и се повдигна, като сви крак зад задницата на коня, когато той подскочи напред и прегази човека, паднал на пътеката.

Почти цяла миля яздиха в бърз галоп. Спряха и се ослушаха за преследвачи, но не се чуваше нищо.

— Няма да тръгнат след нас — каза Острието, като огледа дирята след тях. — Изпуснаха шанса си и ще чакат друг.

— Ако минем през това поле с индиго, до плантацията остава още една миля. Може би е по-добре да не вървим по пътя.

Докато обмисляше предложението на Дю, Острието притисна с ръка парещото място. Допирът, вместо да го успокои, го накара да стисне зъби от болка. Погледна ръката си. Влажната течност не беше пот, а кръв. Собствената му кръв. Беше ранен. Не мислеше, че беше нещо повече от повърхностна рана, но сега не трябваше да се тревожи за това.

— Тогава нека да минем направо.

Темпъл беше в трапезарията, когато чу входната врата да се отваря и тропот на ботуши в коридора. Заля я смесица от облекчение и радост. Тикна чиниите в ръцете на Фийби и бързо излезе от стаята.

Спря във фоайето, отправила поглед към Острието.

— Ти си у дома — каза тя, сякаш искаше да прогони и последните си страхове.

Когато той се обърна към нея, тя направи крачка напред, но спря. Чертите му й се сториха сурови, а погледът — студен.

— Да — отговори той така, сякаш я иронизираше, че говори за очевидни неща.

Не разбираше ли, че се тревожеше за него? Не знаеше ли, че беше мъчение за нея да слуша заплахите срещу него?

— Вечерята ще бъде готова след час — каза тя сухо.

— Кажи на баща ми, че след малко ще отида при него — той се запъти към стълбището, Дю — след него.

След като беше прочела съобщението, което загатваше за предстоящо предателство, беше изтърпяла кавгата с брат си и беше защитавала любовта си към него пред баща си, нямаше да търпи да се отнасят с нея като със слуга, изпратен да изпълни заповедта му. Наблюдаваше го, докато изкачваше стъпалата с бавна, твърда стъпка. Тогава, подтиквана от надигащия се у нея гняв, го последва.

Стигнал до последното стъпало, той погледна назад и я видя да върви зад Дю. По лицето му премина сянка на раздразнение. Сви устни, но не спря. Продължи към спалнята им. Бясна при мисълта, че го прави, за да я отпрати, тя го последва вътре.

— Искаш ли нещо?

— Днес ходих в Гордън Глен.

— Така ли? — попита той равнодушно и започна да разкопчава палтото си.

— Да, и знам за срещата в Нова Екота. Видях съобщението.

Когато се разкопча, Дю пристъпи напред.

— Ще ви помогна с това, сър.

— Не — Острието го спря с ръка. — Не сега.

— Наистина ли вярвате, че с подкупи ще убедите хората да дойдат?

— Парите и одеялата дойдоха от Скимър Хорн, посредника, изпратен от Джаксън заради договора. Ние нямаме нищо общо с това.

— Баща ми казва, че вашата среща няма да успее. Хората няма да се поддадат на хитростите ви. Няма да дойдат, не и докато Джон Рос е във Вашингтон.

— Нашата хитрост? — отвърна той рязко. — Ти какво наричаш метода на Рос? Ние представихме пред съвета условия, които осигуряват годишна рента за построяване и поддържане на училища, в които да учат децата ни, осигуряват обезщетения за иззетите домове и имоти за хората, гарантират териториите ни на запад и плащат на народа ни повече пари за земята, отколкото някой е сънувал.

— Да, пет милиона долара. Само златните ни мини струват толкова.

— Какво предлага Джон Рос? Още повече страдания и унижения, които търпим почти пет години — по лицето му се четеше горчивина и отвращение. — Какви предложения направи, за да ни донесе облекчение? Иска да ни разрешат да станем граждани на Джорджия, за да можем да запазим земята си, сред белите, които ни я вземат и ни гледат с презрение, защото сме чероки. Това ще бъде дори още по-голямо унижение. Не, Джон Рос не прави нищо, освен да се бави. Продължава да се заблуждава, че когато мандатът на Джаксън изтече следващата година, положението ни ще се подобри от новата администрация. Но Джаксън вече е избрал Ван Бурен за свой заместник. Той също ще застане срещу нас. Въпреки това Рос продължава да се бори да запази земята.

— Но ние точно това искаме. По-малко от една десета от народа вярва в това, което правите вие. Останалите искаме да останем на земята, която винаги ни е принадлежала. Рос само се подчинява на волята ни.

— Да, подчинява се. Той е последовател, а ние се нуждаем от водач — някой, който не се страхува да направи най-доброто за народа си!

Тонът му не й харесваше. Изпълваше я с мрачни подозрения.

— Защо свиквате тази среща? Какво си мислите, че ще постигнете?

— Не ми задавай въпроси, чиито отговори няма да ти се понравят — той се обърна и тя видя тъмното петно на палтото му.

— Господарю, ти кървиш — каза Дю. — Не ми каза, че си ранен.

Бързо сложи ръка на мястото и не разреши на Дю да го огледа.

— Нищо не е.

— Ранен? — Темпъл се намръщи. — За какво говорите? Дю, съблечи му палтото.

Когато Острието го блъсна настрана, Темпъл се притече на помощ. Погледна подгизналата му от дясната страна риза и изтръпна. Опита се да сдържи реакцията си и само попита:

— Какво се случи?

— Някои от твоите приятели ни чакаха, когато пресичахме потока. Искаха да те направят вдовица — сарказмът му я режеше като с нож. — Може би следващия път ще имаш по-голям късмет.

— Жесток си — Темпъл се обърна, за да скрие сълзите си.

— Темпъл — той я хвана за ръката. — Аз… аз не трябваше да казвам това.

— Раната трябва да се почисти и превърже — тя се освободи и се запъти към вратата.

— Не казвай на баща ми за това. Не искам да го тревожа.

— Но това, че аз съм разтревожена, няма значение, нали? Аз съм само твоя жена.

Изражението му показваше, че се разкайва.

— Ако можех да си върна думите назад, щях да го направя. Бях ядосан и те нараних. Не заслужаваш това.

— Наистина не го заслужавам — тя отиде да донесе вода и кошницата с бинтовете и мехлемите си. Знаеше, че скоро щеше да му прости, макар че нямаше да забрави.

Раната наистина беше малка. Беше загубил кръв, но не бяха засегнати мускули. Дебелото му вълнено палто беше спряло ножа да влезе по-навътре. Все пак от гледката на разрязаната му плът й призляваше. Ръцете й трепереха леко, докато затваряше раната и я бинтоваше.

— Трепериш — каза той.

Тя се обърна, борейки се с напиращите сълзи.

— Бих искала да се откажеш от тази работа с договора.

— Не мога.

Почувства ръцете му да я прегръщат. Склони глава на гърдите му и зарида тихо и безпомощно. Усети ръката му да я гали. Опита се да пропъди мисълта за престъпната среща на съвета, която скоро щеше да ги раздели.