Джанет Дейли
Волни и горди (12)

Глава 12

Темпъл спусна тежките завеси заради сутрешното слънце, после се обърна и погледна майка си, която най-после беше заспала. Провисналата й черна коса беше разпиляна по възглавницата и още повече изостряше чертите на изпитото й бледо лице. Въпреки че Черната Каси редовно й пускаше кръв, изглежда състоянието й се влошаваше, вместо да се подобри.

Може би този път щеше да бъде различно, помисли си Темпъл. Излезе на пръсти от стаята, затвори тихо вратата зад себе си и се запъти към стълбището.

— Мис Темпъл, мис Темпъл! — извика Черната Каси отдолу. В гласа й звучеше тревога.

— Тихо — изсъска Темпъл. — Ще събудиш мама.

— Мис Темпъл, най-добре елате бързо.

— Какво има сега? — попита тя с нескривано раздразнение. Откакто се наложи да се заеме с домакинските задължения поради болестта на майка си, нямаха край задачите в кухнята, изискващи участието й.

— Насам идват ездачи, мис Темпъл. Приличат на джорджианци.

— Какво? — Темпъл спря по средата на стълбите.

— Побързайте, мис Темпъл — подкани я Черната Каси. — Идват по пътя, страшни като Сатаната. Нещо лошо ще се случи. Знам го.

Темпъл слезе на един дъх по останалите стълби и се втурна към предния прозорец на трапезарията. Силният мартенски вятър гонеше сухите листа по ливадата. Мислите й препускаха със същата скорост. Пауните доловиха чуждото присъствие и нададоха уплашен писък. Тревогата завладя и нея. Бяха сами, без мъж, който да ги защити. Баща й беше все още във Вашингтон, а чичо й отиде да купува семена за посев.

— Виждаш ли ги? — Черната Каси се суетеше около нея.

— Не.

Тогава Темпъл ги съзря между дърветата. Бяха половин дузина. Мъже на коне, с ниско нахлупени над очите шапки и вдигнати яки, за да ги предпазят от вятъра. Бяха се насочили към училището, където бяха Ксандра, Кип и братовчедите й заедно с мис Хол.

Потискайки страха си, Темпъл се дръпна от прозореца.

— Къде е Шадрак? Това момче никога го няма, когато ми трябва.

— Той е в училището, мис Темпъл.

Темпъл си спомни, че Шадрак и Фийби посещаваха сутрешните занятия.

— Върви в конюшнята възможно най-бързо и кажи на Айк да отиде до дома на господаря Стюарт.

— Но той не може да напусне без разрешение за минаване.

— Няма време за това. Върви. Прави каквото ти казах.

— Не, мадам — Черната Каси стоеше на мястото си и клатеше упорито глава. — Ако спрат моя Айк по пътя и той няма разрешение, ще го помислят за беглец.

— Ще направиш каквото ти кажа! — изкрещя Темпъл гневно и удари жената през лицето. Никога преди не беше удряла слуга, но не беше имала причина. — Джорджианците са в училището. Чуваш ли? — като видя страха в очите й, тя я бутна към вратата. — Върви. Кажи му, ако някой го спре по пътя, да го доведе тук.

— Да, мадам.

Темпъл се върна до прозореца и погледна навън. Един ездач водеше коня си покрай училището и спря до прозореца. Темпъл повдигна роклята си и изтича навън.

Като чу тропота от ботуши по стъпалата на училището, Елиза затвори буквара пред себе си и стана от стола. Минута по-късно вратата се отвори с трясък и фигурите на двама едри мъжаги в дълги зимни палта изпълниха входа.

— Кои сте вие и какво искате? — без да се замисли, Елиза грабна показалката — единственото нещо под ръка, което можеше да послужи като оръжие. Още един изкачи стъпалата, а други трима чакаха отвън.

Първият огледа стаята внимателно.

— Къде е съпругът ви?

— Нямам съпруг — Новият закон — Елиза със закъснение си спомни за новия закон, влязъл в сила преди четири дни, на първи март. Според него всички бели мъже на територията на чероките трябваше да се регистрират. В противен случай ги очакваше четири години затвор.

Погледът му, остър и обвиняващ, се спря пак на нея.

— Чухме, че в тази плантация живеел бял човек учител, който не е регистриран.

— Аз съм учителката. Тъй като съм жена, не е необходимо да се регистрирам.

— Вие сте учителката? — той я погледна с насмешка и се изплю на пода. — По-скоро сте една от белите им метреси.

Елиза не обърна внимание на думите му. Излезе напред и застана между тях и децата.

— Все още не сте се представили и не сте ни казали какво търсите тук.

— Така ли? — той се засмя подигравателно, после се изпъчи. — Така се случи, че сме с джорджианските войници.

— Тогава трябва да се срамувате от себе си, че се вмъквате тук, плюете на пода и плашите децата. Чероките, които познавам, съвсем не се държат толкова грубо, както вие и хората ви.

Спътникът му го смушка с лакът.

— Погледни тук! Това негърче не държи ли книга?

Първият мъж погледна Шадрак и очите му светнаха от злоба.

— Хей, ти. Ела тук, момче.

— Стой на мястото си, Шадрак — Елиза не сваляше поглед от мъжа.

Изведнъж навън настъпи раздвижване. Темпъл тичаше към училището. Опитваше се да се промъкне между мъжете. Едва беше успяла да се откопчи от този на стъпалата и я хвана друг. Тя се бореше яростно да се отскубне. Мъжът се изсмя и я хвана за китките.

— Виж тук. Хванах истинска индианска принцеса. Я виж колко е войнствена.

— Пусни я! — извика Елиза. Когато видя, че не обръща внимание на думите й, тя го удари с показалката през ръцете. Мъжът извика от болка и отстъпи назад. Темпъл се освободи от хватката му.

Първият направи крачка към Елиза. Тя вдигна пак показалката, готова да я използва.

Той спря, вперил студен поглед в нея.

— Току-що ударихте джорджиански войник.

— След като нападна едно момиче — със свободната си ръка Елиза придърпа Темпъл към себе си.

Той смени тактиката.

— Какво правят тези негри тук?

— Те са мои ученици.

— Противозаконно е да се обучават негри в Джорджия.

— За щастие това не е Джорджия. По една случайност сте в земите на чероките.

— Грешите, мадам. Тази земя тук принадлежи на Джорджия.

— Това ще реши Върховният съд, сър — през целия си досегашен живот Елиза не беше попадала в по-опасна ситуация. Силата й беше в ума й. Нито тя, нито Темпъл можеха да се противопоставят на тези груби мъже.

— Все още твърдя, че тук има бял мъж учител — вторият разтриваше удареното място. — Скрили са го някъде.

— Казах ви, аз съм учителката — настояваше Елиза. Усети ръката на Темпъл върху своята, сякаш търсеше опора.

— Претърсете училището и къщата, ако трябва — каза Темпъл, очите й блестяха гневно, — но ви предупреждавам — ако посегнете на някого или повредите нещо, ще ви арестуваме.

— Ще ни арестувате? — първият изсумтя с пренебрежение, после погледна дяволито останалите. — Чухте ли я да ни заплашва с арест, момчета? — другите двама поклатиха глави и се изхилиха безучастно. — Нямаш никакви права тук, малка принцесо. Можем да правим каквото поискаме и ти не можеш да ни спреш.

— Аз мога — обади се Елиза. — Мога да свидетелствам срещу вас. Нито един от фалшивите ви закони не може да ми забрани това. Аз съм бяла, не чероки.

Мъжът се сепна от правотата на думите й, но бързо се съвзе.

— Не можете да ни спрете да потърсим учителя.

— Не бих си позволила да преча на задълженията ви — каза Елиза по-меко, доволна, че овладя ситуацията, — но ще наблюдавам всяко ваше действие.

Под зоркия й поглед мъжете претърсиха училището и района около него.

— Може да се е скрил в голямата къща — предположи един от ездачите.

Водачът им погледна злобно Елиза и поклати глава.

— Досега сигурно е избягал в гората.

Елиза си отдъхна едва след като си заминаха. Бързо затвори вратата и се облегна премаляла на нея. След като опасността беше вече отминала, Елиза почувства страх. Не беше сигурна дали силното туптене, което чуваше, бяха ударите на сърцето й или нещо друго. Видя вперените в нея девет чифта очи и се помъчи да се усмихне окуражително.

— Отидоха си.

Темпъл се приближи към нея.

— Добре ли сте?

— Да, добре съм — Елиза се опитваше да успокои треперещото си тяло.

— Бяхте необикновено смела — Темпъл я гледаше с нараснало уважение и възхищение.

— Бях необикновено изплашена — призна тя с треперещ глас. — Тези грубияни трябва да ги набият с камшик затова, че нахълтаха тук и изплашиха децата.

— Трябва да видя как е мама — Темпъл тръгна към вратата.

— Може би е по-добре всички да отидем в къщата — реши Елиза. — Елате. Нека да сложим всичко на мястото му. Бързо.

Двадесет минути по-късно всички бяха в къщата, с изключение на Фийби и Шадрак, които отидоха в кухнята да приготвят обяда. Черната Каси искаше най-напред да се увери, че бяха невредими. След това ги попита какво се случи, Фийби остави Шадрак да говори. Чувстваше страха, обзел майка й, но не можеше да го разбере.

— … и единият от тях каза на мис Лиза: „Какво прави това негърче с книгата?“ — Шадрак се опита да имитира гласа на мъжа. — „Ела тук, момче“ — заповяда той, но мис Лиза каза: „Шадрак, остани си на мястото.“ И аз останах. — Черната Каси започна да хленчи и да клати глава. Почти не слушаше, когато той й разказа как мис Темпъл пристигнала точно тогава и как мис Елиза удари мъжа с показалката — и тогава мъжа каза, че е противозаконно да се обучават негри в Джорджия.

Тя захленчи още по-силно, като се клатеше напред-назад, сякаш я болеше нещо.

— Знаех си. Знаех си, че нещо лошо ще се случи.

— Не, мамо. Всичко е наред — Шадрак се намръщи. — Мис Лиза му каза, че тук е Джорджия, земята на чероките.

Черната Каси прегърна и двамата.

— Те ще дойдат през нощта. Точно това ще направят. Виждала съм и преди. Ще дойдат, ще ви измъкнат навън и ще ви бият, докато ви одерат кожата.

— Но… защо? — Шадрак се измъкна от прегръдката й и я погледна с недоверие.

— Защото ученето е за белите. Те няма да позволят черните да знаят. Казвах на Айк: „Не пускай децата да ходят в училището. Нещо лошо ще се случи.“ И то се случи.

Говореше толкова убедително, че Фийби се разтрепери. Сърцето й подскочи, когато чу конски копита да приближават към къщата.

— Връщат се — Черната Каси стисна Фийби, а Шадрак изтича към вратата. — Махни се оттам. Ще трябва да ги спрем.

— Не са те, мамо. Господарят, Острието и Дю са. Татко е с тях — той изхвърча от кухнята. Когато Острието стигна до къщата, Темпъл излезе отвътре. Той скочи от коня, още преди да спре. Хвана я за раменете и я погледна.

— Добре ли си?

— Да.

— Другите?

— Също.

Едва сега Острието се успокои малко.

— Кога си заминаха?

— Преди не повече от двадесет минути.

Стиснал здраво зъби, той се обърна и погледна към пътя. Очите му блестяха заплашително.

— Какво се случи?

Темпъл му обясни набързо и добави:

— Мис Хол каза, че е заради новия закон. Търсят нарушители. Да беше видял мис Хол, когато един от тях ме сграбчи!

— Той какво? — изрева Острието.

— Не ме нарани — успокои го тя. — Мис Хол се намеси.

— Ако беше го направил, аз… — не довърши заканата си, но изражението му беше достатъчно красноречиво.

Кожата около белега му контрастираше със загара на лицето му. Темпъл докосна мястото и погали бузата му.

— Скъпи — прошепна тя, — влюбена съм във всяка частица от тялото ти.

Той долепи устни до нейните и я притегли към себе си. Заля я живата му страст и я завъртя в огнен вихър. Бурна, необуздана любов — това искаше, от това се нуждаеше. Страстта пронизваше като светкавица тялото й и я разтърсваше.

— О, Темпъл, какво ли не си помислих, когато Айк дойде — измърмори той, като се опитваше да сдържа чувствата си. — Чичо ти колко време ще го няма? — той взе лицето й в ръцете си.

— Трябва да се върне утре или вдругиден — нежните му пръсти галеха бузите й. Темпъл затвори очи с удоволствие.

— Ще остана дотогава — каза той твърдо, сякаш очакваше възражения.

— Добре.

— И когато баща ти се върне?

Темпъл отвори очи. Погледът му беше сериозен и властен.

— Да? — подкани го тя.

— Искам да станеш моя жена — на едната му буза се появи трапчинка, а очите му светеха леко присмехулно. — Ще кажеш ли нещо?

— Не си спомням да си ме питал за него — отговори му тя със същия тон.

— Точно това искаш. Сватбата беше в ума ти от самото начало.

— Но не беше в твоя.

— Не — призна си Острието. — Съпруга, дом, семейство — все още не исках това. Когато бях в планините, аз следвах златната жила, накъдето ме водеше. Копаех, разбивах, разчиствах отпадъците. Правех всичко това заради скъпия жълт прах и няколко парчета. Тогава открих това, което го прави толкова скъпо. За да имаш това, което желаеш, трябва да приемаш всичко, което го съпътства.

— А ти желаеш ли ме? — искаше да чуе отговора му. Искаше той да й разкрие чувствата си.

— Желание? Това е слабо казано — той зарови лице в косата й. — Да дишам и да не вдишвам уханието на косата ти, да чувам и да не слушам любовния ти зов, да гледам и да не виждам черните ти очи, да докосвам… — той погали шията й — и да не чувствам копринената ти кожа, да имам вкус… — той приближи устни към нейните, дъха му я милваше — и да не вкусвам сладостта на устните ти — това не е живот, Темпъл.

— И аз изпитвам същото — само с Острието се чувстваше истинска жена.

Докосването на устните им отново събуди страстта му. Колкото повече утоляваше жаждата си в целувките й, толкова тя растеше. В този момент той разбра, че времето няма да охлади чувствата му. В това беше удивителната сила и красота на любовта.

Когато Фийби и Шадрак не дойдоха на училище на следващата сутрин, Елиза удари втори път звънеца, но без резултат. Тъй като не можеше да чака повече, започна сутрешните занятия без тях.

В обедната почивка децата излязоха да играят навън. Яденето все още не беше сервирано, затова Елиза реши да потърси Фийби и Шадрак. Намери ги в кухнята с Черната Каси. Когато я видя на вратата, Шадрак наведе глава и съсредоточи цялото си внимание върху беленето на картофи. Приведените му рамене издаваха унинието му. Фийби също с неохота срещна погледа й.

— Не бяхте на училище тази сутрин. Липсвахте ми.

— Ние имаха работа — измърмори Фийби.

— Ние имахме работа — поправи я Елиза.

— Да, мадам — тя хвърли кос поглед към жената до печката.

Елиза чувстваше, че нещо не беше наред. Чудеше се дали си мислят, че ще ги накаже заради тази сутрин. Сигурно досега са разбрали, че не беше привърженик на телесното наказание.

— Елате по-рано утре и ще прегледаме уроците, които взехме днес — каза тя топло, за да им покаже, че не беше сърдита.

Шадрак най-после вдигна глава, очите му бяха пълни с болка и негодувание.

— Ние не можем да идваме повече — той пак наведе очи. — Мама каза така.

— Но… защо? — Елиза се обърна към Черната Каси.

— Те няма да идват повече във вашето училище.

— Те научиха толкова много — възпротиви се Елиза. — Шадрак е един от най-умните ми ученици. Как можете да им откажете тази възможност да получат образование?

— Тя мисли, че онези бели мъже ще се върнат — каза Фийби.

Изумена и малко ядосана, Елиза гледаше към Каси.

— Сигурно няма да позволите на тези грубияни да ви плашат и да спрете децата от училище? Това не е Джорджия. Нищо не могат да направят.

— Напротив. Вие не знаете, мис Лиза, но аз знам. Няма да разрешат на черни да се образоват. Ще ги спрат, сигурно е. Обаче те няма да наранят дечицата ми, защото те няма повече да ходят на училище. Знаят мястото си и ще останат там.

Елиза понечи да спори с нея, но изведнъж си спомни начина, по който войниците гледаха Шадрак и Фийби — в очите им се четеше омраза. Нима вчера децата бяха в по-голяма опасност, отколкото тя си мислеше? Законите за робството, приети от южните щати, включително и Джорджия, не само осъждаха обучението на негри като престъпление, но и предвиждаха строго наказание за нарушителите. Имайки предвид начина, по който тези банди от джорджиански разбойници тормозеха чероките с побоища и грабежи, Елиза заключи, че Каси има причина да се страхува за децата си. Не можеше с чиста съвест да я моли да ги излага отново на опасност.

— Разбирам — каза тя и излезе. Чувстваше се виновна и безпомощна, защото нищо не можеше да направи.

Липсваше й прехласнатото лице на Шадрак, вторачено в нея. Първите три дни Елиза държеше под око прозореца с надеждата, че може да слуша отвън, както правеше по-рано, обаче той не се появи.

Натрапчивата песен на козодоя огласяше тихата вечер. Елиза се върна към училището, за да си вземе шала, който беше забравила там. Въздъхна дълбоко, чудейки се дали Шадрак и Фийби се чувстват измамени както нея. Те, защото ги лишаваха от възможността да учат, а тя — да им преподава.

Изведнъж забеляза слаба светлина през един от прозорците. Да не би някой да е подпалил училището? Обзе я страх. Джорджианците — така ли искаха да я принудят да не учи роби? Тя забърза, а после се затича. Когато се качваше по стълбите, чу отвътре шум.

Отвори вратата и извика:

— Кой е там?

Когато прекрачи прага, някой скочи през страничния прозорец. Елиза спря. Стаята беше съвсем тъмна. Нямаше никаква светлина. Неканеният гост беше истински, нямаше съмнение. Изтича до прозореца точно когато кръглата луна се показа иззад един облак. На светлината й видя как малка черна фигурка бяга бясно към близкото дърво. Обърна се и огледа стаята на бледата светлина. На пода имаше нещо. Наведе се и видя буквар и свещ. Разтопеният восък беше още топъл. Елиза вдигна книгата и се усмихна.

„Шадрак — прошепна тя и притисна книгата до гърдите си. — Скъпи малък Шадрак. Искаш да учиш, нали? Няма да те уплашат. Не се тревожи. Аз ще ти помогна и никой няма да разбере. Това ще бъде нашата тайна. Обещавам.“

Запали свещта и я занесе до бюрото. С една ръка бършеше сълзите си, а с другата внимателно пишеше указания за урока на следващия ден. Умишлено не го адресира до никого и не го подписа. Остави го върху буквара и свещта до него, после си взе шала и излезе.

Когато мина покрай дървото на път за къщата, нещо одраска по кората.

— Много ме изплаши, мистър Луна — каза тя на висок глас. — Мислех, че има някой в училището, а това си бил ти, нали? Радвам се, че влязох. Забравих указанията за утрешния урок на чина.

Елиза мина покрай дървото, без дори да погледне дали Шадрак беше там. На следващата сутрин Елиза намери указанията, буквара и свещта почти на същото място, където ги беше оставила. От този ден нататък оставяше различен учебник всеки път, заедно с упътване и свещ.