Джанет Дейли
Волни и горди (25)

Глава 25

Острието бавно водеше коня си към портата на лагера. Оградата беше направена от разцепени дънери, заострени в единия край и забити в земята. Зад нея се чуваше приглушеният шепот на множеството, затворено вътре. Този лагер не се различаваше много от предишните три военни постове, където беше потърсил Темпъл и сина си.

Преди една седмица беше видял патрулите, които бродеха из страната и събираха чероките от домовете им, нивите, становете, а после ги караха като говеда към фортовете, мушкаха непокорните с байонетите си или ги биеха с камшици. Бе отишъл незабавно до най-близкия пост. Обясни, че е защитник на договора и получи разрешение да потърси семейството си.

Когато стигна до портала, пазачът провери разрешителното му и го пусна вътре. Докато яздеше към щаб — квартирата на командващия офицер, Острието огледа кошарите, високи шестнадесет стъпки, където държаха пленените чероки.

Слезе пред канцеларията и подаде юздите на Дю.

— Чакай ме тук.

Влезе в сградата и мина по коридора. Обутите му в мокасини крака не вдигаха почти никакъв шум. Сержантът до бюрото вдигна глава изненадан, когато фигурата му спря слънчевия поток, идващ от вратата на стаята.

— Идвате да се предадете ли? — сержантът огледа облеклото му — мокасини, кожени панталони, ловджийска риза и червена кърпа на главата. Накрая погледът му се спря на белега.

— Търся жена си и сина си — Острието му показа пропуска си. — Били са арестувани преди десетина дни. Името е Стюарт.

— Имената не помагат много тук. Повечето от тях няма да кажат кои са. За Бога, ние не знаем кого сме задържали.

— Какво искате, лейтенант? — Темпъл стоеше пред него, а черните й очи святкаха от възмущение и недоверие. Синята й рокля беше изцапана, подгъвът — скъсан и оплескан с кал при преминаването на реките.

Джед се опита да не си спомня колко различно изглеждаше само преди две седмици.

Пот избиваше по шията му и под яката на униформата. Слънцето прежуряше безмилостно. Той погледна към дългата редица от дървени кошари, препълнени с пленници. Само някои от тях, като семейство Гордън, имаха заслон, който ги пазеше от силното слънце. Почувства погледа й върху себе си. Не само топлината беше причина да се поти.

— Разреших на баща ти да се върне вкъщи и да натовари останалия багаж — макар че Джед се съмняваше, че беше останало много след грабежите и плячкосването, което още продължаваше. — Той взе каруцата и Айк, слугата. Предполагам, че ще минат два-три дни, преди да се върне.

— И вие сте притеснен, че няма да се върне — каза тя язвително. — Не е нужно. Имате цялото му семейство за заложници.

— Знам, че ще се върне — увери я Джед. Тонът й го огорчи, макар че не можеше да я вини. — Просто исках да ви известя за заминаването му и да попитам има ли нещо друго, с което мога да ви помогна — всичко, което е във възможностите ми.

Тя се усмихна на предложението, но изражението й си оставаше саркастично. Чертите й се смекчиха, като видя сина си да припка към нея, захапал парче невтасал хляб. Когато отново погледна Джед, предишната й враждебност беше изчезнала, в очите й се четеше загриженост и мълчалива молба.

— Можете ли да ни дадете по-хубава храна?

Храната, която им даваха, беше обикновена — затворническа храна — осолено свинско месо и брашно. Джед знаеше, че беше съвсем различна от храната на чероките — зеленчуци, говеждо и пресни плодове.

— Няма никакви други запаси — започна той неохотно.

— Тогава позволете на някои от нас да потърсят в гората боровинки, див лук или нещо друго — това не беше нито молба, нито искане, а нещо средно.

Джед се поколеба. Осъзнаваше риска: някой можеше да се опита да избяга.

— Мисля, че мога да го уредя.

На своя отговорност разреши на шест жени, включително и Темпъл, да отидат в гората. Като предпазна мярка нареди на двама войници да ги придружават. В последната минута се присъедини и той, като вървеше близо до Темпъл.

В гората полъхваше съвсем лек ветрец, но поне не вонеше като в лагера. Дърветата пазеха сянка от безмилостното слънце. Наоколо се виждаха последиците от сушата, която обхващаше цялата страна. Земята беше спечена и твърда, потоците пресъхнаха, листата увяхваха на дърветата, горските плодове бяха дребни.

Джед погледна Темпъл, която се опитваше да достигне клонче с маслини, скрито навътре в храста. Той се чудеше колко дълго щеше да продължи сушата. Вече получаваха съобщения за пресъхнали потоци, за падналото ниво на реките, което правеше плаването, рисковано. Група от осемстотин чероки беше тръгнала в началото на месеца, натоварена на малка флотилия, която се състоеше от параходче и шест лодки. Още една група трябваше да тръгне в близките дни. Ако не завалеше скоро, щеше да се наложи да преустановят транспортирането на петнадесет хиляди чероки по вода до новите им домове на запад.

Пръстите й хванаха мекия плод и го дръпнаха. Когато отдръпваше ръката си, един остър трън я одраска. Веднага потече кръв. Тя я попи с края на роклята си. Джед извади чиста кърпичка от джоба си.

— Може ли? — той взе ръката й и притисна кърпичката към раната. Наблюдаваше как кръвта попиваше и остави червено петно, което се увеличаваше. Усещаше допира на топлата й ръка и близостта на тялото й. Когато вдигна очи, срещна погледа й.

— Изцапахте си кърпичката — каза тя.

— Няма значение — той нежно я обви около ръката й и направи импровизирана превръзка. Не искаше този миг на физически контакт да свърши толкова скоро.

— Не съм забравил времето, което прекарахме заедно във Вашингтон. Спомням си, че те научих да танцуваш валс първата вечер, когато се срещнахме — той все още я виждаше в мислите си такава, каквато я видя вечерта на запознанството им. Беше облечена в бяла рокля със златни нишки.

— Да — тя се усмихна леко, сякаш си спомняше същата вечер, после помръкна. — Това беше доста отдавна! Много неща се случиха оттогава… Много неща се промениха.

Необяснимо защо Джед реши, че имаше предвид съпруга си. Натъжи се.

— Темпъл, извинявай, мисис Стюарт, ако искаш, бих могъл да направя справка в някои от другите лагери дали съпругът ти е задържан в някой от тях.

Такава задача нямаше да бъде лесна. С малки изключения повечето чероки отказваха да кажат имената си. Това упорство затрудняваше войската да събере членовете на едно семейство, които са арестувани поотделно и заведени в различни лагери.

Най-напред Темпъл се зарадва на предложението, после помръкна.

— Не.

Джед се намръщи.

— Какво се случи? Изостави ли те?

— Аз го напуснах.

Думите кънтяха в ушите му. Тя беше свободна жена. За първи път се осмеляваше да се надява, че има шанс.

— Темпъл… — започна той, но веднага спря. Отново се хващаше, че използва малкото й име, и се засмя. — Изглежда не мога да мисля за теб по друг начин. Темпъл, искам да знаеш, че много съжалявам за всичко, което се случи през последните две седмици и че се разкайвам за участието си. Имаш пълно право да…

— Не мога да те обвинявам за това, което се случи. Ако по-рано се държах нелюбезно, то беше заради… условията, в които се намираме сега.

— Но нали аз ви докарах тук — той мразеше ролята си в този „театър“.

— Тези, които подписаха фалшивия договор, ни доведоха тук. Твоята роля е несъществена в сравнение с тяхната — тя се обърна. — Ако не възразяваш, предпочитам да не говоря за това.

Тя взе кошницата с набраните плодове и понечи да тръгне. Джед инстинктивно протегна ръка, за да я спре. Не искаше да я остави да избяга, както преди няколко години.

— Темпъл…

Хвана я за ръката. В момента, в който усети гъвкавата й плът под пръстите си, забрави какво искаше да каже. Нищо нямаше значение, освен приятното усещане от допира на ръката му до нейната. Тя не се възпротиви. Окуражен, той застана зад нея, хвана двете й ръце и ги потърка нежно. Цялата любов, която си мислеше, че е изкоренил от сърцето си, се върна отново, по-силна от всякога.

— Не мислех, че е възможно да станеш още по-красива. Сега виждам, че съм се лъгал — каза той дрезгаво.

Темпъл си спомни, че някога бе влюбен в нея. Дали все още я обичаше? Тя копнееше да бъде милвана и обичана! През последните две години се чувстваше толкова самотна. Беше започнала да си мисли, че това никога нямаше да се промени. Сега той й предлагаше топлина, загриженост и привличане, обещание за любов и задоволство — всички неща, които й липсваха. Трябваше само да се обърне. Изкушаваше се, изкушаваше се от приятните спомени за по-щастливо време, когато се усмихваше и танцуваше с този мъж. Тогава имаше надежда за бъдещето. Искаше да улови това време, да се притисне към него и някак си да отблъсне грозното настояще. Отчаяно искаше да го направи, но не се обърна. Нещо я спираше. Все пак се остави той да я обърне. Гледаше втренчено устните му и русите мустаци. Той бавно наведе глава към нея. Един глас в нея крещеше „НЕ!“, но тя не помръдна.

— Лейтенант Пармли! — долетя нечий глас. Джед се изправи и бързо дръпна ръцете си. Единият от пазачите приближи тичешком.

— Една от индианките изчезна, сър.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Джед.

— Изчезна — адамовата ябълка на войника подскачаше. — Мисля, че е избягала, сър.

— От колко време я няма?

— Отскоро, сър. В един момент вадеше корени до едно дърво, в следващия вече я нямаше.

— Върви да я намериш — заповяда той рязко. — Ние ще съберем останалите жени на път за лагера. Кажи на другите пазачи, че е забранено в бъдеще излизането на затворници.

— Да, сър.