Джанет Дейли
Волни и горди (15)

Глава 15

Вашингтон декември 1831

След като оставиха палтата си на гардероба в изискан хотел във Вашингтон, Темпъл и Острието се отправиха към голямата зала за приеми, украсена с имел и борови клонки. Когато влязоха, Острието забеляза начина, по който някои извърнаха глави след жената до него. Тя беше зашеметяваща с роклята си от бял сатен със златни нишки, която разкриваше раменете й.

— Виждаш ли баща ми? — попита Темпъл.

Острието го зърна сред голяма група в ъгъла.

— Оттук — те се насочиха към Уил Гордън, като Острието не пусна ръката й през цялото време.

Уил Гордън ги забеляза и се усмихна.

— Не видях кога сте дошли — отбеляза той. Събеседникът му се обърна към новодошлите. — Трудно ли намерихте файтон?

— За щастие, не — отговори Острието.

— Тази изключително красива жена не може да бъде дъщеря ти, Уил — таза Пейтън Флечър.

— Напротив — каза Уил гордо. — Темпъл, искам да ти представя най-после моя стар и скъп приятел от Масачузетс, Пейтън Флечър. Пейтън, дъщеря ми Темпъл Гор… Стюарт.

— Отдавна желая да се запозная с вас, мистър Флечър. Баща ми често ми е говорил за вас.

— Скъпа ми Темпъл, прости ми. Нямам думи — с претенциозен жест на галантност той й целуна ръка. — Баща ти ми е споменавал за теб, но аз не вземах сериозно повечето от думите му. Смятах, че това са бащински хвалби. Сега виждам, че не е преувеличил нищо.

— Нито пък е преувеличил умението ви да си служите с думите, мистър Флечър — на устните й заигра усмивка.

— Толкова умна, колкото и красива — готов съм да благоговея пред вас.

— Вярвам, че вече сте срещали зет ми, Острието Стюарт — вметна Уил.

— Да, за кратко. Радвам се да ви видя пак, мистър Стюарт — сърдечна усмивка озари още един път лицето му, докато се ръкуваше с Острието. — Няма нужда да ви казвам какъв щастливец сте, че сте женен за такава прекрасна жена.

Острието се усмихна в отговор, но не се чувстваше поласкан. Добре виждаше раздвижването, което създаваше жена му. Чувствата му бяха смесени.

— Това не е ли представител на чероките от западните райони? — Уил посочи един мъж, който влизаше в залата.

— Мисля, че е — каза Пейтън Флечър. — Ние не сме единствените, които се мъчат да спечелят подкрепа.

— За нещастие, те искат нашето преселване, така че може да спечелят повече земя на запад и по-голяма годишна рента — промърмори Уил.

Темпъл знаеше, че преди двадесет и три години, през 1808, отряд от хиляда и двеста чероки, начело с техния вожд Тахлонтески, доброволно се беше преселил в земите на запад от река Мисисипи. Година преди това Тахлонтески и Двойната глава бяха взели подкупи от федералното правителство, за да отстъпят голяма част от земята на чероките, нарушавайки Кръвния закон. Двойната глава впоследствие беше екзекутиран заради участието си в сделката. Тахлонтески, опасявайки се, че ще го сполети същата съдба, предпочете да напусне родната си земя с някои от хората си. Оттогава те наричаха себе си западната банда на чероките.

— Съмнявам се, че ще имат голям успех в завземането на повече земя — каза Пейтън, после забеляза някого в тълпата. — Има един млад човек тук, с когото искам да те срещна, Уил — той вдигна ръка. — Джед! Джед! Ела тук! — след като привлече вниманието на мъжа, той каза на Уил: — Джед е моят кръщелник. Завърши военната академия в Уест Пойнт миналото лято и беше назначен тук, във Вашингтон.

При споменаването на войската в съзнанието на Темпъл веднага изплува мисълта за джорджианските войници. Обаче младият мъж в униформа, който се присъедини към тях, нямаше нищо общо с онези груби мъже. Косата му беше тъмноруса, подобно на тютюневи листа. Имаше красиво, гладко избръснато лице и ясни сини очи.

— Уил, може ли да ти представя кръщелника си лейтенант Джедедия Пармли, доскоро живял в Бостън, Масачузетс, а сега във Вашингтон. Джед, това е много скъп мой приятел, Уил Гордън.

— Приятно ми е, сър — с военна точност Джед Пармли протегна ръка към мъжа, който стърчеше пет инча над него, но след това не си спомняше нищо. Погледът му се закова върху невероятно красивата жена до Уил Гордън.

Мислеше, че такава красота съществува само в картините или в мъжкото въображение. Очите му попиваха жадно всяка нейна черта, черната коса, бялата и деликатна кожа, очите — черни, загадъчни и живи. Изглеждаха почти дръзко любопитни. Минута по-късно той осъзна, че тя го гледаше.

— Тази очарователна млада дама — чу той гласа на Пейтън — е неговата съпруга, Темпъл Стюарт.

Съпруга? Думата се вряза в съзнанието му, като разби надежди, мечти и желания, преди още те да бяха приели напълно някаква форма.

— За мен е чест, мисис Стюарт — той се поклони сковано. Не вярваше, че може да направи нещо повече. Зачуди се кой беше съпругът й. Сигурно онзи с белега, който го гледаше така, сякаш знаеше точно какво мисли. Сигурно беше той. За един миг му мина безумната мисъл да го предизвика на дуел. С пистолети, от десет стъпки разстояние.

Но благоразумието и дисциплината, на които го бяха научили в Академията, отрезвиха мислите му. Той се усмихна.

— Бях се запътил към бюфета. Искате ли да ви донеса нещо, мисис Стюарт?

— Бюфета?

Тя зарея поглед над тълпата, сякаш търсеше мястото й. Джед долови любопитството й.

— Може би предпочитате да го разгледате сама. Масата е в другия край на залата… където има най-много хора. Ще бъда щастлив да ви придружа дотам — предложи той.

— Чудесна идея, Джед — Пейтън веднага даде съгласието си. — Има някои неща, които искам да обсъдя с Уил и Острието. Сигурен съм, че Темпъл ще ги намери доста скучни.

— Съмнявам се в това, мистър Флечър — отговори тя. — Но съпругът ми вече ми обясни, че вие, американците, се чувствате неудобно, когато обсъждате политически въпроси пред жена. Извинете ме, господа, ще отида с лейтенант Пармли до бюфета.

Когато го хвана под ръка, съпругът й не изглеждаше много доволен, но не възрази. Лейтенантът не забеляза това. Все още мислеше върху думите на Темпъл за американците.

— Откъде казвахте, че сте, мисис Стюарт? — беше му трудно да отклони поглед от дълбокото й деколте.

— Нашата плантация е на час път от Нова Екота… в земята на чероките — добави тя.

— Земята на чероките? — той се намръщи. После изведнъж си спомни, че кръстникът му беше му говорил засвоя приятел индианец, Уил Гордън. — Тогава вие сте…

— Чероки?

— Да. Учудва ли ви това?

— Не — той спря. — Трябва да ми простите, че се изразих толкова лошо. Извинете, ако съм ви обидил, мисис Стюарт. Нямах такова намерение.

— Всичко е наред, лейтенант. Напоследък се натъквам на реакция, подобна на вашата. Не трябваше да обръщам внимание на думите ви. Моля ви, простете лошите ми маниери и умишления опит да ви объркам.

— Заслужих си го — не можеше да не се възхити на гордостта й, макар че все още му беше трудно да повярва, че тази пленителна жена беше с индиански произход. Черната коса и очи говореха за това, но кожата й беше бяла и гладка като най-добрия порцелан.

— Да, така е.

Най-напред, смаян от откровеността й, Джед избухна в смях, но после въздъхна със съжаление.

— Съпругът ви трябва да е много щастлив.

— Също като мен — вниманието й се насочи в друга посока. — Какъв е този танц?

Джед се обърна и с изненада откри, че веселата музика, която чуваше, беше истинска. Тя някак си изглеждаше част от мига. Погледна девойките, които се въртяха грациозно.

— Валс.

— Много е красиво.

— В някои кръгове валсът се смята за скандален. Все пак какво по-добро извинение от това за един мъж да държи една жена в прегръдките си? — изучаваше профила й, докато тя наблюдаваше танцуващите двойки, явно заинтригувана. — Стъпките са много лесни и се научават бързо. За мен ще бъде чест да ви науча.

— Бих искала да се науча.

— В такъв случай всеки мъж тук може да ми завиди — Джед й се поклони.

Той й показа стъпките. Докато обиколят един път залата, тя ги беше усвоила и го следваше без усилие, гъвкава като върба в ръцете му.

— Съвсем сигурен ли сте, че го правя правилно? — попита тя скептично. — Хората ни гледат.

— Те гледат вас. Вие сте най-красивата жена тук, най-красивата жена във Вашингтон… може би дори в цялата страна.

Тя се засмя. Смехът й беше топлият и гърлен смях на жена, а не хихикане като на момичетата, които познаваше.

— Вие сте толкова неразумен в оценките си, колкото и мистър Флечър — укори го тя.

— Говоря истината. Никога не съм срещал толкова красива жена.

Думите му я озадачиха. Погледна го с повече любопитство, отколкото враждебност.

— Съпругата ви не би одобрила думите ви, ако ги чуеше. Женен ли сте, лейтенант Пармли?

— Не — той не спомена за Сесилия. Никой не бе споменал за годежа му. Не искаше да мисли за нея, не тази вечер.

 

 

В хотелската стая на „Индианската кралица“ Фийби махаше последната фиба от косата на Темпъл и когато напълно я освободи, прокара пръсти през нея. Темпъл й подаде четката и погледна косо Острието. Вратовръзката, сакото, жилетката и ботушите вече бяха предадени на грижите на слугата. Той беше се излегнал на стола, вдигнал крака на дивана.

— Сигурно сте обсъждали нещо друго, освен подготовката за процеса, който мисионерите завеждат срещу Джорджия във Върховния съд — каза тя. Усещаше, че той не беше в настроение да говори по въпроса.

— Много неща, но нищо ново. Все едно и също е, отново и отново — измърмори той. Мрачният му вид показваше вътрешно неспокойствие. Тя се усмихна при мисълта за начина, по който тази потискана енергия можеше да се изразходи.

— Достатъчно, Фийби — каза тя.

Когато момичето излезе от стаята, Темпъл стана от стола си.

— Споменах ли ти, че лейтенант Пармли предложи да ми покаже Вашингтон някой ден, когато вие сте заети със срещите си?

Острието подскочи от стола си.

— Този мъж е влюбен в теб.

— Ревнуваш ли?

— Трябва ли?

— Не — тя се приближи до него и прокара ръка по гърдите му. Почувства как мускулите му се свиват. — Със съпруг като теб нямам нужда от любовник.

— Запомни това — ръцете му я обгърнаха.

Темпъл се притисна към него, уверявайки го, че в едно отношение му принадлежеше изцяло.

През останалата част от декември и първите дни на януари единствената цел на Джед Пармли през свободното му време беше да успее да види Темпъл Стюарт. Той присъстваше на всяко светско събитие, на което беше и тя. Понякога успяваше да поговори с нея няколко минути, преди някой да му я отнеме. Веднъж пиха чай заедно. Друг път той я разведе из Вашингтон. Разказа й за завземането на града от британците, изгарянето на президентската резиденция.

В началото Джед се опитваше да се успокои, че търсеше компанията й от учтивост. Тя беше без приятели в града и съпругът й беше зает през по-голямата част от времето. Кръстникът му би одобрил желанието му да я забавлява. Обаче истината винаги изплуваше в съзнанието му — беше влюбен в нея. Влюби се в момента, в който я видя. Без значение колко абсурдно или глупаво романтично звучеше, беше станало точно така.

Как щеше да завърши това? Той беше сгоден, а тя — омъжена. Освен това той беше джентълмен, завършил в Уест Пойнт. Беше въпрос на гордост и чест да не играе ролята на влюбения лебед, нито пък да й позволи да разбере чувствата му… дори когато му съобщи за предстоящото си заминаване от града.

— Толкова скоро? Конгресът е още в сесия и Върховният съд трябва да разгледа делото ви. Защо тръгвате сега? — дойде му на ум възможната причина за заминаването им. — Видял ли се е съпругът ви или някой друг от делегатите с президента?

— Не — тя обгърна с поглед голямата стая в хотела, която служеше за фоайе, бар и кантора. — Мистър Джаксън все още отказва да се срещне с тях. Макар че е приел делегацията на западните чероки — добави тя с горчивина. — Обаче министърът на войната е предал писмо от президента, в което той ясно изразил позицията си.

Темпъл си го спомняше добре. Съдържанието се беше запечатало в съзнанието й. Пилето — Змия Джаксън, както Джон Ридж го наричаше, съжаляваше за тях, но не можеше да им помогне. Напротив, съветваше ги да се изселят на запад от Мисисипи и да изоставят земята на дедите си.

Темпъл не сподели нищо от това с лейтенанта.

— Съпругът ми и Джон Ридж решиха да се присъединят към Елиъс Будинот, издателя на нашия вестник, който тръгва на пътуване за събиране на средства в Северните щати. Баща ми и другите делегати ще се грижат за работата тук — обясни тя. — Съпругът ми ми каза, че ще спрем в родния ви град Бостън.

— Ще помоля в писмо родителите си да се погрижат за топлото ви посрещане.

Поговориха още малко, след това тя се качи в стаята си. Днес искаше да й каже много други неща, но насаме. Изпрати я с поглед, докато се качваше нагоре по стълбите, следвана от прислужницата си. Не вярваше, че ще я види отново. Не, това не беше вярно! Щеше да я вижда винаги — в сънищата и в мечтите си.

Пътуваха до Филаделфия с пощенска кола. Острието, ядосан от безкрайните и безрезултатни срещи във Вашингтон, се зарадва на смяната на обстановката и заниманията. След обезсърчаващия им престой в столицата, Града на Братската Любов изглежда ги посрещаше с отворени обятия.

От Филаделфия се отправиха към Ню Йорк, гъмжащ, пулсиращ град със задръстени от хора улици. Две успешни събрания в Клинтън Хол донесоха осемстотин долара и допълниха с шест хиляди подписа петицията до Конгреса, с която обсъждаха действията на Джорджия към чероките. Продължиха към Ню Хевън Кънектикът, където имаха подобен успех.

В края на февруари пристигнаха в Бостън. Събранията се водеха в старата Южна църква от Лиман Бийчър и Джон Пикъринг, студент по индиански езици. В края на последното събрание възрастна, добре облечена двойка, придружавана от млада жена, се приближи към Темпъл. Възрастната двойка се представи като родители на лейтенант Пармли.

— Той ви изпраща много поздрави и се надява, че ще прекарате добре в Бостън, независимо от зимното време — обясни майка му.

— Вашият син беше много мил с мен, докато бяхме във Вашингтон — отговори Темпъл. Чу слаб звук, който приличаше много на пренебрежително сумтене. Той дойде от младата дама с тях. Под бонето се виждаше светлорусата й коса и сини очи. Две розови петна бяха избили на бузите й. Напомняше на Темпъл за една порцеланова кукла, която някога имаше. Лицето на жената беше така безизразно, макар че около нея витаеше враждебност, която объркваше Темпъл.

— Простете ми — каза мисис Пармли. — Пропуснах да ви представя годеницата на сина си, мис Сесилия Джейн Касъл. Сесилия, мисис Стюарт.

Темпъл погледна учудено мисис Пармли. Лейтенантът не беше споменавал за годеница. Само можеше да гадае причините му.

— Удоволствие е да се запозная с вас, мис Касъл.

— Мисис Стюарт — Сесилия наведе глава, но не се усмихна. Презираше тази жена, чиято красота всички превъзнасяха. Някои я наричаха Индианска принцеса. Може би имаше царствен вид с кадифената си рокля и великолепно държание, но все пак беше индианка. Само един поглед към тези пълни устни и омайни очи беше достатъчен за една почтена жена да разбере, че беше развратница.

Сесилия въздъхна с облекчение, когато родителите на Джедедия се сбогуваха. Едва ги изчака да свършат и бързо се отдалечи.

Неспокоен и отегчен от разговора около себе си, Острието зяпаше през прозореца на сградата, в която се помещаваше Американския комитет на чуждите мисии. Прекараха там три месеца в разговори, и за какво? За да съберат средства, необходими за издаването на вестника още няколко месеца, може би година. Какъв напредък бяха постигнали по отношение на подобряване положението у дома? Никакъв. Още по-отчайващо беше, че не виждаше никакъв план. Бяха забравени, очаквайки решението на Върховния съд.

Трябва да останем единни. Тези думи Острието чуваше ден след ден. Благородни думи, но трудно осъществими. Представителят на комитета препоръчваше търпение, вяра в Божествения Създател и учител. Острието се съгласи да се обръщат към съдилищата и обществеността, но ако този план не успее, какво щяха да правят?

Никой, с изключение на него, не искаше да обсъжда този въпрос. Изглеждаше така, сякаш всички, включително и Темпъл, бяха слепи за вероятния развой на събитията. Малкото пъти, когато се беше опитал да изрази загрижеността си и желанието си да сменят тактиката, Темпъл му възразяваше с думите: Никога няма да се случи. Няма да загубим. Не можем да загубим.

Отмести поглед от голите дървета в парка на площад Пембъртън и я погледна.

— Кога ще разберем решението на Върховния съд, мистър Флечър? — попита тя.

— Днес е първи март. Смея да се надявам, че ще стане всеки момент — той се завъртя на пети, пъхнал палци в джобовете на жилетката си, под която се очертаваше големият му корем. Той погледна Острието. — Обаче ако решението е във ваша полза, трябва да знаете, че съществуващите закони не дават право на президента да наложи спазването му.

— Той не може да наложи спазването на федерален закон? — Острието присви очи. — Как може да стане това? Той заплаши, че ще нахлуе във всеки щат, който дръзне да отхвърли федералните закони или се отцепи от Съюза.

— Но той ще трябва да потърси помощта на конгреса, преди да предприеме нашествие. Президентът не е упълномощен да действа самостоятелно и да нареди на войските да оправят положението.

Преди Острието да успее да разпита повече за това ново разкритие, пристигна един джентълмен, познат на Джон Ридж, Елиъс Будинот.

— Върховният съд на Обединените щати е решил, че законът, по който са осъдени Самюел Уорчестър и доктор Илайзър Бътлър, е неконституционен и Джорджия изцяло е в земята на индианците — заяви Будинот. — Маршъл каза, че народът на чероките е „самостоятелно общество“, населяващо собствената си територия, и законите на Джорджия не са валидни там. Той добави, че този акт на Джорджия трябва да бъде обявен за недействителен.

Напрежението експлодира в буря от радостни възклицания и поздравления.

— Това е чудесно — каза Джон Ридж екзалтирано. — Постигнахме го! — Темпъл хвана развълнувано ръката на Острието.

Първоначално в суматохата мълчанието на Острието остана незабелязано. Той се усмихваше заедно с останалите и се ръкуваше весело.

Въпросът, отнасящ се за правата на чероките върху земята им, беше завинаги уреден. Спорът сега беше между правителството на Обединените щати и Джорджия.

Острието отчаяно искаше да вярва, че това беше сигнал за края на проблемите им, но се страхуваше, че само се поставя началото на нова битка.

След няколко дни до тях достигна слух за отговора на Джаксън, когато научил за решението на Върховния съд. Говореше се, че думите му били: Джон Маршъл е взел решението, нека да го приложи, ако може.

Скоро вестниците писаха, че „достоверни източници“ във Вашингтон потвърждават, че президентът няма да признае решението на Върховния съд.

Делегатите се върнаха веднага във Вашингтон. Този път Джаксън веднага се съгласи да им даде аудиенция. Когато застанаха пред него, Острието почувства напрежението в групата.

Той беше все още с малко груби маниери, останали от живота му като градинар. Беше елегантно облечен. Личеше си, че беше енергичен и решителен човек. Неслучайно правнуците му бяха дали прякора крал Андрю. Острието разпозна в него един сериозен враг. Ако веднъж Джаксън тръгнеше по един път, нищо не можеше да го отклони.

Веднага след поздравите преминаха на въпроса. На Джаксън изглежда му се понрави, когато Джон Ридж постави проблема направо.

— Какво могат да очакват чероките? Ще бъде ли използвана силата на Обединените щати, за да се изпълни решението на Върховния съд и да се унищожи законодателството на Джорджия?

— Не, няма — Джаксън замълча, оставяйки делегатите да проумеят смисъла на думите му, докато той наблюдаваше реакцията им. — Вървете си вкъщи и кажете на хората си, че единствената им надежда за спасение е да напуснат земята си и да се изселят на запад.

Явно разтърсен, Джон Ридж не можеше да отговори. Нямаше какво повече да се каже и да се направи. Делото беше спечелено, но безполезно, тъй като Джаксън отказваше да направи необходимото, за да го приложи.

Острието разбираше, че бяха спечелили битката, но не и войната. Докато Джаксън беше на страната на Джорджия, нямаше надежда да си върнат земята. В този момент Острието не беше сигурен дали чероките ще оцелеят, ако не приемат действителността такава, каквато беше. Излязоха от стаята. Никой не се съмняваше, че бяха чули истината.

Слизайки надолу от кабинетите на втория етаж, Острието зърна долу Темпъл да крачи нервно напред-назад. Когато го видя, тя спря за момент, после се затича към тях.

— Не можех да чакам в хотела — каза тя. — Какво се случи? Какво каза той?

— Джаксън няма да наложи спазването на съдийското решение — отговори баща й.

— Не! — Темпъл се отдръпна назад. Не вярваше на ушите си. Местеше поглед ту към един, ту към друг от мъжете и виждаше в призрачните им лица потвърждение на думите му.

— Не трябва да се отчайваш — Уил Гордън я придърпа към себе си и я прегърна. — Сега Джаксън седи в президентския кабинет, но изборите през ноември ще вкарат Хенри Клей вътре. Той ще ни помогне. Трябва още малко да бъдем търпеливи.

— Да… да, прав си — съгласи се тя и се опита да разсее разочарованието си.

Острието улови унилия поглед на Джон Ридж и разбра, че синът на майор Ридж имаше същите опасения като него. И двамата знаеха, че каузата им е загубена. Това, от което Острието се страхуваше, сега изпълваше съзнанието му като единствената осъществима възможност: да преговарят и да се преселят.

Делегацията остана във Вашингтон. Възобновиха събранията, на които търсеха подкрепата на поддръжниците си. Някога верните им съюзници от Конгреса започнаха да се отдръпват от тях, изразявайки съчувствието си и давайки прагматични съвети.

По време на един следобеден чай лейтенант Пармли се суетеше около Темпъл и разказваше анекдоти, за да я разсмее. Тя не му обръщаше внимание. Напрягаше се да подочуе разговора на съпруга си с Дейвид Крокет — конгресмен, представител на Тенеси. Той беше проницателен и хитър политик.

— Разбирам, че сте били във връзка със съдията Джон Маклийн. Какво каза той?

— Съобщи ни, че съдът няма власт да накара Джаксън да изпълни решението му.

— Чух също, че ви е посъветвал да потърсите нов договор и е предложил да служи като един от изпълнителите на тази задача.

— Така е, но ние не сме променили мнението си. Няма да се откажем от земите си — Острието повтори познатите думи, но вече не беше убеден в правотата им.

— Това са благородни думи, приятелю, но няма полза от тях — каза Крокет. — Знам, че министерството на войната ви е предложило някои либерални условия за договор. Давало ви е земя в Арканзас и ви е позволило да изпратите делегати в Конгреса, освен другите неща. Честно казано, не виждам къде имате избор. Разумната тактика е да седнете и да преговаряте най-добрите условия за хората си — думите бяха повторение на съветите от всички техни бивши поддръжници. Делегацията беше получила писмо от Американския комитет на чуждите мисии в Бостън — някога най-отявлените им привърженици, — в което ги съветваха да преговарят.

От всички делегати само Уил Гордън продължаваше да вярва, че имаше надежда. Той запуши уши за съветите на бившите им съюзници. Правеше се, че не вижда как радетелите за каузата намаляваха. Още един човек, освен Уил Гордън отказваше да приеме безсмислието на упорството им… Темпъл.

Острието й хвърли бърз поглед. Сега по този въпрос между тях съществуваха сериозни противоречия. Само намек за това, че другите може да са прави, я ядосваше. След два разгорещени спора той вече избягваше този въпрос пред нея.

Погледът му попадна върху лейтенанта. Донякъде беше доволен, че Пармли я ангажираше в разговор, за да не чуе думите на Крокет. Но го възмущаваше вниманието, с което я обсипваше, криейки се под маската на приятел.

— Ще предам на съвета думите ви, мистър Крокет.

Темпъл чу уклончивия отговор на съпруга си. В същия момент лейтенант Пармли каза нещо.

— Извинете? Какво казахте, лейтенант?

— Искате ли още чай?

— Не, благодаря.

— Нещо не е наред ли? Простете ми, че съм толкова нахален, но изглеждахте замислена.

— Мислех си за дома — това донякъде беше истина. — Тръгваме след няколко дни.

— Вашингтон ще изглежда много пуст без вие да го освежавате.

— Не останах с такова впечатление. Всеки, когото срещнах, изглежда чакаше с нетърпение чероките да си тръгнат — в закачливите й думи се долавяше горчивина.

— Не и аз. Мисълта, че никога няма да ви видя отново… — той не довърши. Лицето му замръзна в безизразна маска, сякаш се опитваше да скрие страстта в гласа и очите си. — Може би ще се срещнем някой ден.

— Може би.

На петнадесети май делегацията се отправи към къщи. Когато се върнаха, намериха семействата си в радостно настроение от решението на Върховния съд, макар и озадачени от продължаващото затворничество на мисионерите. Смущаваха ги и тълпите бели, идващи от Джорджия, които обикаляха Гордън Глен и Седемте дъба, отбелязваха дърветата и разделяха плантациите на парцели по сто и шестдесет акра, които щели да бъдат раздавани в лотария през есента.

Със свито сърце Елиза слушаше Уил Гордън, който обясняваше, че нищо не се беше променило, но той вярваше, че отмъщението им ще дойде с изборите през ноември, избори, които ще провъзгласят нова администрация, която ще бъде по-благоприятно разположена към законните права на чероките. Елиза вярваше и искаше жените да имат право на глас. Беше уморена от пасивната си роля на морален привърженик и желаеше да участва по-дейно в решаване въпросите на нацията.