Джанет Дейли
Волни и горди (16)

Глава 16

Гордън Глен Коледа 1832

Клоните на дърветата бяха натежали от мокрия сняг, а ливадата беше като застлана с бяло одеяло. Трапезарията беше празнично украсена със зеленина. Огънят пукаше в запалената камина. Масата беше отрупана с разнообразни ястия. Около нея бяха насядали членовете на семействата Гордън и Стюарт, а също и Елиза, и гостуващият Натан Коул.

С наведени глави слушаха кратката молитва, която Натан четеше в чест на светия ден. Само тригодишният Джони се въртеше нетърпеливо.

Когато Натан завърши, Уил Гордън разряза порцията си агнешко месо.

— Виктория, приготвила си ни наистина изобилен обяд — каза Уил и погледна съпругата си в отсрещния край на масата.

Виктория изглеждаше по-слаба и по-бледа, отколкото преди година.

— Има причина. Това е първият път от няколко години насам, когато си вкъщи за Коледа. Обаче по-голяма заслуга за днешния обяд има Елиза. Тя ръководеше повечето приготовления — тя погледна Елиза с благодарност и нарастващо доверие.

— Ако месото е толкова вкусно, колкото изглежда, свършили сте чудесна работа, мис Елиза Хол — каза Шавано Стюарт. — Най-много обичам овнешко месо. Знаехте ли това?

— Не. За това трябва да благодарите на мисис Гордън. Тя избира ястията. Аз само наглеждах дали се изпълняват желанията й.

Тъй като здравето на Виктория беше нестабилно през последните месеци, Елиза се опитваше да помага, с каквото може и постепенно пое много от тежката работа. Останалата част от задълженията даваше възможност на Виктория и да си почива. Елиза нямаше нищо против допълнителната работа, особено сега. Опита се да прогони тези мисли от главата си. Не искаше да разваля празника с мрачното настроение, което ги налегна след отказа на Джаксън да се намеси.

— Мис Хол окичи и зелените клонки — вметна Ксандра весело. — И ни научи на коледна песен, която да ви изпеем след обяда.

— Колко си глупава, Ксандра — Кип изгледа сестра си с презрение. — Няма да пеем нищо.

— Защо? — попита тя разочаровано.

— Защото Чарли Том и другите не са тук, за да пеят техните думи. Ето затова.

— Забравих — тя наведе глава.

Елиза видя болката в очите на Уил Гордън. Напрегнато мълчание последва нетактичната забележка на Ксандра. Всички се опитваха да не подхващат този разговор, но явно той ги занимаваше.

Темпъл въздъхна.

— Исках чичо Джордж и леля Сара да бяха останали поне до утре. Празникът не е същият без тях.

— Решението беше тяхно — напомни й Уил.

— Мислиш ли, че са стигнали до планината Лукаут, преди да завали? — зачуди се Темпъл.

— Би трябвало — отговори Острието.

— Мокрият сняг често е причина за лавини в планините. Какво ще стане, ако са изоставени някъде?

— Сигурна съм, че са в безопасност — опита се да я успокои Елиза.

— Не трябваше да позволяваш на тези хора да вземат къщата им. Чичо Джордж я строи сам. Тя принадлежи на него и леля Сара — гласът на Темпъл трепереше от едва сдържан гняв. — Лотарийният билет, който мъжът имаше, не значеше нищо. Джорджия няма право да раздава земя и сгради, които не й принадлежат.

— За нещастие не можем и да направим нищо, за да ги спрем — Уил сложи голямо парче месо в чинията на Шавано Стюарт.

— Цялата работа с лотарията и раздаването на земя на някой арендатор срещу хартиен билет е пълна пародия. Никога не съм мислил, че може да се случи — каза Натан. — Не вярвах, че Джорджия ще има нахалството да извърши такава явна кражба.

— Сега, когато Джаксън беше избран за втори мандат, Джорджия ще стане още по-дръзка — предупреди Острието.

— Не можем да сме сигурни в това — възрази Елиза. — Виж как Джаксън се изправи срещу Южна Каролина. Изпрати военен кораб и няколко катера в Чарлстън и заплаши, че ще изпрати войската след опита на Южна Каролина да престъпи федералния закон и да обяви собствен суверенитет. Ако се чувстваше толкова силен — до такава степен, че да рискува избухването на гражданска война — тогава няма да разреши на Джорджия да наруши закона. Южна Каролина не е празна, но Джорджия е. Той ни го каза миналата пролет.

— Чух, че Джаксън се страхува, че ако застане и срещу Джорджия, тя ще се присъедини към Южна Каролина и ще се отдели от Съюза — обади се Натан. — При това положение гражданската война ще стане реалност.

— Джаксън не се страхува от нищо — отвърна Острието. — Самият Уилям Уърт каза, че след двойната победа на Джаксън в изборите той може да остане президент до края на живота си, ако реши. Врагът е на власт и нашето положение само ще се влошава.

— Ние ще оцелеем — каза Уил тихо.

— Как? — попита веднага Острието. — Какъв план има Рос?

Напрежение витаеше във въздуха. На срещата на съвета през октомври Острието, Джон Ридж и Елиъс Будинот застъпиха идеята за изпращането на делегация във Вашингтон, която да преговаря за условията на нов договор. Уил и болшинството от присъстващите бяха разтревожени от този план. За тях емиграцията на запад не беше алтернатива. Това доведе до разцепление сред тях.

— Сега не е моментът да го обсъждаме — каза Уил Гордън рязко. — Днес е празник. Нека го посрещнем в мир.

— Съгласен съм — Шавано Стюарт хвърли укорителен поглед към сина си.

Фийби влезе в кухнята. Шадрак стоеше до мивката с навити до лактите ръкави и потопени във водата ръце. Търкаше тенджери и тигани. Погледна скришом през рамо, за да се увери, че майка й не беше наблизо, после извади от джоба на роклята си кърпичка, свита в малък вързоп.

— Виж. Донесох това за теб. Знам колко много го обичаш.

Шадрак избърса ръце в престилката и го взе. Напипа съдържанието му и засия.

— Карамелизирани бонбони?

— Ъ-хъ.

Той внимателно я разгъна, отчупи малко парче от слепналите бонбони, направени със сусамени семена и го пъхна в устата си.

— Мисис Темпъл направи много. Мисля, че няма да разбере, че съм взела малко. По-добре мама да не те чува да дъвчеш — предупреди го тя. — Ще си помисли, че си ги откраднал от мисис Виктория.

— Тя не е правила тази година — каза той. Лявата му буза се издуваше от бонбона.

— Все пак е по-добре да ги сложиш в джоба си. Ако мама разбере, ще започне да се вайка колко беди може да ти донесе това.

— Тя само това прави — Шадрак го скри в джоба си. — Нали я видя днес как си взе от всичко. Каза, че само опитвала. Опита целия обяд.

— Знам — Фийби се усмихна. Не можеше да повярва колко много беше пораснал. Последния път, когато го видя, едва стигаше до рамото й, а сега беше почти до очите й. — Пораснал си като тръстика в блато.

— Защото не си ме виждала отдавна. Без тебе не е същото тук — призна той. — С другите не мога да говоря така, както с теб. Мама не я показва.

— Не го показва — поправи го Фийби, докато Дю поправяше нея.

— Не го показва много, но аз знам, че й липсваш.

— И вие ми липсвате. Всички — макар че беше щастлива с Дю и много го обичаше, имаше моменти, в които копнееше да бъде със семейството си. Същото четеше и в очите на брат си.

Той извърна поглед.

— Разкажи ми как беше на север. Наистина ли видяхте всички онези градове, за които разказва Дю?

— Всичките, дори повече. Господарят Острието ни освобождаваше, когато той и мисис Темпъл не бяха в хотела, така че можехме да се разхождаме. Видях голямата бяла къща, където живее президентът на Обединените щати. Почти всеки ден цял поток от хора отиваше нататък. Разбира се, ние не можехме да влезем вътре. А когато бяхме във Филаделфия, Дю ме заведе да видя Залата на Независимостта. Той каза, че там е родена американската държава. Показа ми голямата камбана на кулата. Каза, че на нея пишело: „Оттук проповядвай към всички хора свобода по цялата земя.“ Това било от Библията. И Ню Йорк… — тя тръсна глава и погледна към тавана. — Това е най-шумното място, което съм виждала, с толкова много хора. Дю искаше да ме разведе наоколо, но се страхувах, че ще се загубим. Казах му да върви сам. Не излязох от хотела нито заради него, нито заради някой друг. Бостън ми хареса. Всички там бяха щастливи, но зимите на север са страшно студени. Понякога беше толкова лошо, че носът ми ставаше на кокал. Веднъж видях шушулки на брадата на един файтонджия. А какъв сняг има, Господи, това не е нищо. Някъде ми стигаше до кръста, а един приятел ни каза, че е виждал преспи, по-високи от прозорец на къща, почти до покрива. Зимата продължава вечно. Толкова ми беше мъчно за дома, че когато плантацията се показа в далечината, се разплаках. Доволна съм, че видях всичко това, Шадрак, но никога не бих живяла там.

— Там има ли негри като нас?

— Няма роби. На север няма роби. Видяхме няколко свободни негри.

— Образовани ли бяха?

— Не знам — Фийби сви рамене, после го погледна съучастнически. — Дю ме учи. Господарят Острието му разрешава да взема книги от библиотеката. Четохме за някакъв рицар Айвънхоу и за умен грък — Платон, мисля, че така беше.

— И аз уча — призна Шадрак полугласно. — Мис Елиза ми оставя книги и отбелязва уроците. Понякога дори оставя лист хартия и аз се упражнявам и го оставям под възглавницата й.

— Тя го прави скришом заради теб? Тази жена е пълна с изненади — Фийби поклати глава в недоумение.

— Да — кимна той, после лицето му помръкна. — Какво мислиш, че ще стане с нас, Фийби?

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се тя, озадачена от въпроса му.

— Всички тези неприятности с Джорджия… Какво ще стане, ако дойде някой бял и накара господаря Уил да напусне? Знам, че господаря Джордж взе робите със себе си, но аз го чух да казва на господаря Уил, че ще продаде някои, за да може да започне отначало в Тенеси. Може би това ще се случи и с нас.

— Може би — беше страшно да се мисли за това. Точно тогава вратата се отвори рязко и Черната Каси влезе вътре. Когато видя Фийби и Шадрак, спря.

— Момиче, какво правиш тук? Не трябваше ли да приготвиш соса за пудинга?

— Тъкмо се канех да го направя — излъга Фийби.

— Хм — изсумтя майка й недоверчиво. — Докато се наканиш, снегът навън ще се разтопи. Аз го направих, ти върви и изчисти чиниите. Побързай. Мисис Темпъл не те е взела тук да стоиш и да говориш, сякаш си бяла.

— Да, мамо — Фийби се усмихна на Шадрак и излезе от кухнята.

 

 

От прозореца на малкия салон Елиза се радваше на зимния пейзаж. Бялата покривка създаваше усещането за чистота и спокойствие. Клоните на дърветата бяха отрупани със сняг, а кедрите се свеждаха под тежестта му. След напрегнатата обстановка на обеда й беше приятно да се наслаждава на снежната картина.

— Забравила съм колко е красиво, когато вали… Отдръпна се от прозореца и отиде до камината.

Натан вглъбено съзерцаваше огъня. Бяха сами. В библиотеката Уил преглеждаше сметките на плантацията. Виктория беше легнала с малкия Джони. Семейство Стюарт си беше тръгнало малко след обеда, защото в снега се пътуваше трудно. Поне тази беше причината, която изтъкнаха. Елиза подозираше, че разногласията между Уил и Острието изиграха голяма роля за ранното им заминаване.

Обхвана я тъга, тъга за всичко. Опита се да не мисли колко празно ще бъде училището без четирите деца на Мърфи, но не можеше изцяло да се освободи от мрачните мисли.

— Ето, ние сме тук, седнали пред игривия огън, стомасите ни са пълни с вкусна храна. Не мога да престана да мисля за двамата си приятели — мисионери, затворени в килиите си на Коледа. Сигурно и ти мислиш за тях? — каза тя. Допускаше, че това беше причина за замисления му вид. — Как изглеждаха мистър Уърт и доктор Бътлър, когато ги посети миналата седмица?

Натан не отговори веднага, сякаш искаше да скрие нещо.

— Нещо не е ли наред? — намръщи се Елиза. — Кажи ми!

— Не — увери я той, но не изглеждаше убедителен. — Само това, че… двамата бяха много разтревожени. Както знаеш, адвокатът Уърт е представил друго дело пред Върховния съд, за да принуди Джорджия да се подчини на предишното му решение и да ги освободи.

— Да, знам.

— Губернаторът на Джорджия предложи компромис. Ако оттеглят делото, ще ги помилва.

— Но те са затворени несправедливо — възмути се Елиза. — Не могат да приемат сериозно това предложение. Ако приемат помилването, помисли как ще изглежда отстрани. Чероките ще решат, че са се отказали.

— Някой може да го възприеме така — призна Натан. — Но тяхното затваряне изпълни целта си. Спечелиха делото в съда. Ако продължават да упорстват, Джорджия може да се съгласи с Южна Каролина. Заплахата от гражданска война още не е предотвратена. Това може да я ускори. Те са мисионери, Елиза. Вината, която биха чувствали, ако започне конфликт в резултат на постъпките им… Мисля, че ще им тежи на съвестта.

— Сигурно е така — отстъпи Елиза.

— Това е истински компромис. Джорджия не изисква от тях да положат клетва, а само да преустановят по-нататъшни законни действия срещу щата.

— И какво ще правят? — Елиза чувстваше, че и в двата случая щеше да има последици.

— Не са решили. Писали са до Бостън да видят какво ще ги посъветват, но все още не са получили отговор.

— Писмата на майка ми стигат до тук за две седмици.

Във внезапен прилив на раздразнение Натан се отдръпна от камината.

— Не трябваше да обсъждам това с теб — той я погледна укорително. — Не трябва да се занимаваш с такива въпроси.

Тя беше участвала в прекалено много политически разговори през последните две години и сега не можеше да се чувства обвързана с условности или да приеме глупавото схващане, че като жена не беше достатъчно интелигентна да разбере тези спорове. Натан изглеждаше разстроен. Тя се опита да се пошегува.

— Ако не поговориш с мен за това, с кого тогава?

Напрежението му веднага се стопи. По лицето му се четеше искрено разкаяние.

— Не исках да прекараме така времето си заедно.

— Знам. Бих предложила да изсвирим няколко дуета на пианото, но Виктория спи, а мистър Гордън работи. Би било неучтиво. Да се поразходим ли?

— Не, моля те, нека седнем до огъня — той отиде до канапето пред камината.

— Добре — съгласи се с готовност тя и седна в единия край, а той — в другия. Изглеждаше нервен, но тя го отдаде на разгорещения им спор преди малко.

— Онзи ден ми мина през ума, че се познаваме повече от две години — каза той, сякаш случайно.

— Понякога ми се струва, че е по-дълго.

— И на мен също — той се оживи от отговора й, а после помръкна. — Мисля, че откровено можем да кажем, че се опознахме добре.

— Съгласна съм — имаше чувството, че я подготвяше за нещо. Чудеше се дали са го повикали обратно и искаше да се сбогува. — Станахме приятели.

— Точно така — той се хвана за това. — Приятелството е много важно. Хората имат нужда да се грижат един за друг.

— Вярно е. Аз съм привързана към теб, Натан.

— И аз съм привързан към теб… много привързан — той протегна непохватно ръка и хвана нейната. В ума й премина бързо една мисъл, но тя изглеждаше толкова невероятна. — Ще бъда много щастлив, ако се съгласиш да станеш моя жена. Вече говорих с мистър Гордън и му съобщих за намеренията си…

— По-добре да не беше го правил, Натан — изтърси тя, без да се замисли. Стана й жално, когато видя болката и объркването в очите му. — Ти си най-скъпият ми приятел, но трябва да отхвърля предложението ти.

— Защо? Уверявам те, че няма пречка за брака ни. Мистър Гордън се съгласи да те освободи от работа.

— Не искам да бъда освобождавана — Елиза не можеше да напусне Гордън Глен и да изостави семейството, което беше приела като свое. Нямаше да ги напусне в тези несигурни времена, както постъпиха много други. — Аз съм учителка. Това е животът ми.

— Но ти можеш да продължаваш да преподаваш в училищата в мисията, както правят другите съпруги на мисионери.

— Не. Няма… Няма да бъде същото. Няма да бъде Гордън Глен!

Тя отдръпна ръката си. Натан я гледаше с подозрение.

— Има ли някой друг? Трябваше да ми кажеш…

— Не — веднага отрече тя. — Уверявам те, че няма никой, в когото да съм влюбена.

— Тогава… не разбирам. Ти си привързана към мен. Разбираме се добре. Можеш да продължиш да преподаваш. Тъй като много обичаш децата, мисля, че би искала да имаш свои собствени. Защо не искаш да ми бъдеш другар в живота? Едва ли би желала да бъдеш винаги сама.

— Разбира се, че не — знаеше, че точно това ще се случи. Тя се поколеба, спомняйки си самотата, която лъхаше от последното писмо на майка й. Такава ще бъде и нейната участ. Наведе глава.

— Прости ми, че ти говоря така, Елиза, но… ти не си млада.

— Нито пък красива — добави тя предизвикателно. Добре осъзнаваше недостатъците си. Знаеше, че може да не получи друго предложение за брак.

— Не е вярно, Елиза — дългите му пръсти се мушнаха под брадичката й и я принудиха да вдигне глава. Ръката му я докосваше нежно. Разбра, че беше проявил нетактичност. — Ти си много хубава жена.

Почти му повярва, но само за миг. Доста често беше стояла пред огледалото, освен това беше достатъчно умна да се повлияе от комплимента му, макар и така ласкателен. Все пак, когато докосна с поглед косата и очите й, бузите и устните й, тя се поколеба за момент. Искаше Натан да не изглежда толкова искрен.

Раздразнена от тези трепети на глупава суетност, Елиза извърна глава и стана.

— Направих грешка, нали? — каза Натан от канапето. — Говорих без заобикалки, защото мислех, че отношенията ни са искрени. Не беше романтично, нали?

— Това няма значение, Натан. Наистина няма значение.

— Има. Приятелството не е ухажване. Трябваше да разбера това.

Затвори очи и се опита да си представи тя да бъде ухажвана от Натан, но не успя. Нещо повече — не го искаше. Да се омъжи за него, дори само да насърчава задълбочаването на отношенията им, щеше да бъде грешка, за която да съжалява.

— Няма значение, Натан. Няма да променя решението си — гласът й звучеше безразлично, без никакво чувство.

— Елиза! — молеше я да помисли пак.

Тя се обърна към него.

— Съжалявам, Натан. Повярвай, не искам да те нараня. Но в сърцето си знам, че ще е грешка. Приеми обяснението ми и нека да останем приятели.

Лицето му беше бледо и изопнато.

— Изглежда нямам избор.

В този момент Елиза разбра, че загуби не само евентуален ухажор, но може би и приятел. Сигурно никога повече отношенията им нямаше да бъдат същите. Искаше да се разплаче от тази несправедливост. Не искаше да й прави предложение, не го търсеше. Не беше му дала никакъв знак, че гледа на него по този начин. Нима той си мислеше, че само защото беше стара мома, има такава отчаяна нужда от съпруг, че ще се хване за предложението му като избавление?

Той стана. Очите му избягваха нейните.

— Ще помолиш ли някой от слугите да оседлае коня ми?

— Заминаваш ли?

— Да. До Нова Екота е малко повече от един час път. Ако тръгна сега, ще стигна преди мръкване.

Може би трябваше да се възпротиви поне от учтивост, но не можеше да си наложи лицемерно поведение. Беше най-добре, че тръгва. Ако останеше, и двамата щяха да се чувстват неудобно. Напрежението можеше да скъса и последните връзки на приятелството.

Елиза не искаше това да се случи.

— Ще изпратя Шадрак — излезе от салона. Никога в живота си не беше се чувствала по-нещастна.

 

 

Този ден Уил Гордън отбеляза в дневника си: „Мисионерът Натан Коул изрази намерението си да се ожени за детската учителка Елиза Хол.“

Уил Гордън гледаше втренчено думите, написани със собствения му почерк.

Изправи се рязко от стола и отиде до камината. Енергично разръчка огъня с ръжена. Дъжд от светещи искрици полетя нагоре. Сложи друго дърво и се заслуша в засиления пукот на огъня.

Въздъхна унило. Хвана се за ръба на полицата и застана неподвижен, загледан в пламъците, които поглъщаха лакомо дървото. Не преставаше да се чуди защо думите на проповедника го изненадаха толкова. Нали често ги беше виждал да се разхождат заедно? Заминаването й беше неизбежно. Знаеше това, и все пак…

На вратата се почука.

— Да? — той се намръщи, ядосан на натрапника, но може би така беше по-добре.

Вратата се отвори. Уил се извърна и видя Елиза, която стоеше до входа. Изражението й беше напрегнато от неясно предчувствие, но не това видя той, когато я погледна. Той виждаше само красотата в линията на строгите й черти.

Кога започна промяната? Защо не беше я забелязал преди? Все пак не беше изненадан от този обрат. Жените бяха като цветята. Някои чакаха лятото, а други — късната есен. Само няколко дръзваха да цъфтят и през зимата.

— Може ли да говоря с вас, мистър Гордън?

— Разбира се. Влезте — той се обърна и се върна до бюрото. Спря пред него с гръб към нея. Думите, които щеше да му каже, бяха в дневника му.

Тя отиде до камината, стиснала здраво ръце.

— Най-напред мисля, че трябва да знаете, че преподобният Коул си замина. Реши да се върне в Нова Екота днес — тя замълча за момент. — Помоли ме да ви предам думите му за довиждане и благодарността му за гостоприемството ви.

Уил се обърна намръщен и я погледна.

— Мислех…

— Не — прекъсна го тя рязко, после продължи по-спокойно. — Отговорът ми беше не.

Заля го вълна на облекчение. Приближи се и застана зад нея. Докато се взираше в къдриците на шията й, осъзна, че всъщност нищо не беше се случило, освен това, че тя нямаше да се омъжи за мисионера.

— Съжалявам — измърмори той.

— А аз не. Винаги съм приемала Натан Коул като приятел. Съжалявам само, че той е мислел, че може да бъде за мен нещо повече и че е говорил с вас, преди да узнае чувствата ми.

— Нямах това предвид. Виждате ли, мис Хол… — Уил спря. Беше му трудно да изрече думите. — Материалното ми положение е такова, че не мога повече да си позволя да ви плащам заплатата. Когато преподобният Коул ме помоли да ви освободя от работа, за да можете да се ожените, си помислих, че това е разрешение, което задоволява и двама ни. Сега се страхувам, че трябва да ви съобщя, че ще ви освободя. Мога да ви предложа една месечна заплата и пътните разноски до Нова Англия.

Елиза не можеше да повярва на ушите си. Щеше да бъде освободена от работа! Смътно долавяше, че положението в Гордън Глен не беше блестящо, но не предполагаше, че ще я засегне.

— При сегашните обстоятелства е най-добре да тръгнете по-скоро — продължи той. — Днес или утре може да се почука на вратата и вие ще останете без покрив.

— Същото се отнася и за вас.

— Да — топлият му, нежен поглед я обгръщаше. — Но аз не мога да искам от вас да споделите несгодите, от които може би ще страда в бъдеще моето семейство. Ще бъде несправедливо от моя страна.

— Не сте прав. Не мога да напусна. Няма да напусна.

— Елиза! — той поклати глава, развълнуван от думите й.

— Вие се нуждаете от мен. Знаете, че е така. Нямам предвид само обучението на Ксандра и Кип. Виктория — мисис Гордън, не е добре. Ако не си почива, ще стане още по-зле. Как ще върши всичката работа, ако няма кой да й помага? Парите нямат значение. Няма нужда да ми плащате.

— Не мога да направя това — искаше да вярва, че тя знае какво говори.

— Тогава ще ми дължите парите. Не очаквайте да си тръгна, когато знам колко съм нужна тук. Може би вие нямате нужда, но Виктория има, Кип, Ксандра и малкия Джони също. Много се привързах към това семейство. Не… ме отпращайте — гласът й се разтрепери накрая.

Тя не се молеше. Искаше, спореше, убеждаваше, но не се молеше. Беше прекалено горда да го направи. Гордостта й беше качество, което Уил разбираше така добре, както и силата и решителността й. Все пак имаше нещо в изражението й, което му напомняше за изгубено и изплашено дете, нуждаещо се от комфорт и сигурност.

— Няма да ви отпратя — обеща той най-после. Не можеше да признае, че имаше нужда от нея, а още по-малко — нежните чувства, които събуждаше в него.

— Благодаря ви — каза тя. — Обещавам, че няма да съжалявате.

— Надявам се нито един от двама ни да не съжалява.

Докато излизаше, тя чувстваше погледа му върху гърба си.

Качи се до стаята си на третия етаж. Останала сама, тя се отпусна на първия стол. Краката й трепереха.

Не искаше да си признае защо отказа на Натан и защо беше твърдо решена да остане в Гордън Глен. Всички причини, които изтъкна, бяха верни, но не каза главната. Несъзнателно беше сравнявала Натан с Уил Гордън и откри, че вторият я привличаше. Не чувстваше само уважение и възхищение към Уил Гордън. Някога, някак си, без да го осъзнава, беше започнала да го харесва.

Покрусата беше пълна. Елиза Хол, заклетата стара мома, харесваше женен мъж. Колко нелепо романтично и трагично звучеше, но я болеше прекалено много, за да се смее. Закле се, че никой не трябва да научи за чувствата й. Никой.