Джанет Дейли
Волни и горди (20)

Глава 20

Темпъл старателно огледа излъскания сребърен поднос за останали петна, като внимаваше да не го докосне с почернелите си пръсти. Тази работа й беше неприятна. Единственото нещо, което мразеше повече от това, беше осоляването на месо.

Занесе подноса на малката масичка и го остави сред другите излъскани съдове, после се върна, за да провери работата на двете прислужници. Оставаха още шест съда. Когато изчистят и тях, всичко в къщата ще блести от чистота.

Успя да свърши много работа, докато Острието и Шавано отсъстваха. Работеше до пълно изтощение всеки ден. Това й помагаше да заспи по-бързо вечер в празното легло и да забрави, че тайнствените „пазачи“ на къщата тръгнаха в същия ден, в който заминаха Острието и Шавано. Отсъствието им беше по-изнервящо от присъствието им.

— Мисис Темпъл! Мисис Темпъл! — Фийби се втурна в стаята развълнувана. — Един конник идва насам. Видях го от горния прозорец.

— Острието?

— Не съм сигурна. Язди през гората толкова бързо, сякаш Сатаната го гони. Мисля, че е той — знаеше как господарят и Дю понякога препускат към къщи, сякаш нямат търпение да се приберат.

Темпъл погледна изцапаните си ръце и мръсната престилка, която беше сложила върху най-старата си рокля.

— Погледни ме — изпъшка тя. — Той ще си помисли, че съм чистачка. Бързо, Фийби, помогни ми да се преоблека.

Втурна се към задното стълбище. Докато тичаше нагоре, махна бялото кепе от главата си и развърза престилката. Хвърли и двете на леглото в спалнята и веднага отиде до мивката.

— Развържи ми роклята — нареди тя и потопи ръце във водата. — И ми донеси синята рокля.

— Да, мадам.

Изстърга мръсотията от ръцете си, доколкото можеше и започна да съблича роклята. Входната врата се отвори, докато тя се мъчеше да се справи с единия ръкав.

— Темпъл! Темпъл! — извика някой отдолу, но гласът не беше на Острието.

— Кип — тя излезе в коридора.

— Темпъл, къде си? — долетя резкият му глас. Вече не се съмняваше, че беше брат й.

Тя се приближи до стълбите.

— Горе съм, Кип — когато той се появи долу, тя се сепна от изражението му. — Какво има? Какво се е случило?

— Той тук ли е?

— Не, още не се е върнал.

Кип се втурна по стъпалата, вземайки по две-три наведнъж.

— Събирай си нещата. Тръгваш с мен!

Когато я хвана за ръката, Темпъл се дръпна назад.

— Никъде не тръгвам, докато не ми кажеш защо е всичко това.

— Ти си ми сестра! — събралият се в него гняв изригна като вулкан. — Няма да ти позволя да останеш и една минута в къщата на тези предатели.

— Престани! — тя дръпна ръката си. — Не искам повече да слушам как обиждаш съпруга ми.

— Ти не разбираш, Темпъл. Копелетата го направиха. Подписаха договор с посредника на Джаксън снощи в Нова Екота. Продадоха земята ни!

— Не! — тя се дръпна назад. Ръцете й се разтрепериха. Умът й отказваше да го приеме. — Не и Острието. Той никога не би направил такова нещо.

— Ти си глупачка. Името му е там, наред с имената на другите изменници. Защо мислиш, че дойдох?

— Не ти вярвам.

— Мислиш ли, че бих излъгал?

— Не знам — Темпъл се обърна към стената. Главата й бучеше. Не можеше да събере мислите си.

— Какво доказателство искаш? Трябва ли да видиш договора с очите си? Името му е там, казвам ти, и това на баща му също. Те пристъпиха Кръвния закон. Не можеш да живееш с един Юда! Този път не се задоволиха само с разговори. Отидоха твърде далеч. Подписали са договора. Говоря истината, Темпъл. Ако не ми вярваш, питай него.

— Ще го питам! — огорчена от презрителния му поглед, тя се обърна.

Пред нея стоеше Острието. Лицето му беше безжизнено като камък, а очите му — студени като стомана.

— Питай го — повтори Кип уверено. — Питай го дали е подписал договор за продажба на земите ни.

Тя се изплаши от това, което видя изписано на лицето му.

— Вярно ли е?

— Да — дори и окото му не трепна.

— Ти ще умреш за това! — извика Кип.

— Но ти ще живееш. Чудя се къде е справедливостта — гласът на Острието беше циничен. — Махни се оттук, Кип, преди да съм забравил, че си й брат.

Кип се обърна към нея.

— Идваш ли с мен?

Но Темпъл не можеше да помръдне. Стоеше и гледаше втренчено съпруга си — мъжа, когото обичаше — мъжа, който беше станал предател.

— Получи отговор на въпроса си — каза Острието. — Тя остава.

Кип се втурна надолу по стълбите. Когато входната врата се хлопна, Острието се обърна към нея. Пронизващият му поглед някак си успя да я отърси от шока.

— Как можа? — тя едва сдържаше чувствата си. — Истина е. Те ще те убият.

— Да.

В този момент той виждаше не Темпъл пред себе си, а сцената от предишната вечер. Групата от двадесет мъже се беше събрала в къщата на Елиъс Будинот. В съзнанието му изплува стаята, осветена от пламъка на свещите. Запалили лули, те прегледаха документа, който определяше условията за отстъпване на земята. Настъпи моментът да се подпише. Последвалото колебание не трая дълго. При пълна тишина всеки един пристъпваше напред и вземаше перото. Майор Ридж беше последен. Той се взря в поставения кръст и каза:

— Подписах смъртната си присъда.

Всички останали бяха сторили същото. С тази постъпка те нарушаваха Кръвния закон. Наказанието беше смърт.

Той се взираше в бялото й лице и червените й устни. Бавно се приближи и обви ръце около кръста й. Не обърна внимание на опитите й да го отблъсне.

— Люби се с мен, Темпъл. Люби се с един мъртвец.

Впи устни в нейните и задуши протестите й. Най-после тя се предаде. Зарови пръсти в косата му. Тялото й, тръпнещо от възбуда, се притисна към неговото. Той я взе на ръце и я занесе до спалнята.

След минути двамата лежаха голи на леглото. Тя милваше тялото му, докато той галеше нейното. Пръстите им докосваха всяка извивка и очертание. Надвисналата сянка на смъртта превръщаше любовта им в любов на отчаянието и й придаваше необуздана страст. Взаимното привличане ги издигаше над разногласията и за известно време ги караше да забравят всичко, освен любовта си.

Но след това болката се върна. Докато Темпъл бавно завързваше синята си рокля, любимата му, чу, че той се облича зад нея. Тялото й все още беше топло от допира до неговото, поело миризмата му, но мозъкът й се свиваше при мисълта за това, което беше направил.

Тя се обърна и го погледна.

— Направихте го за нищо. Вашият договор никога няма да е валиден.

Той се поколеба само част от секундата.

— Ако това накара Рос да направи друг договор, тогава моята цел е постигната — той се изправи, изпивайки я с поглед. — Оставаш ли?

— Засега — не беше сигурна кое щеше да бъде по-трудно — да го напусне или да стане свидетел на смъртта му.