Джанет Дейли
Волни и горди (21)

Глава 21

Гордън Глен юни 1836

Любопитна пчела жужеше около Елиза, докато тя оглеждаше през оградата огромната градина. Пред нея се простираха правите редове, засети с жито, зеле, сладки картофи, захарно цвекло, лук, тикви и много други. В другия край се виждаше една негърка и двете й деца, наведени над мотиките.

— Нещо не е наред ли, Елиза? — въпросът на Темпъл прекъсна мислите й. — Изглеждаше замислена.

— Бих могла да кажа същото и за теб — отвърна Елиза. — Страхувам се, че тази работа с договора хвърли сянка върху живота на всички — съзря болката в очите на Темпъл. — Не трябваше да казвам това.

— Защо не? Това е истината — каза Темпъл и гордо, почти предизвикателно наклони глава. — Договорът е измама, която Джаксън се опитва да ни наложи, но няма да успее. Твърде много гласове в Конгреса протестират срещу това безчинство, това са силни гласове, принадлежащи на хора като Хенри Клей, Даниел Уебстър, Дейвид Крокет и Джон Куинси Адамс. Фалшивият договор никога няма да бъде ратифициран. Имената на хиляда и шестстотин човека, записани в петицията, която Джон Рос занесе във Вашингтон, доказват, че договорът не е подписан със съгласието на мнозинството.

Елиза беше поразена от противоречието в присъдата на Темпъл. Чрез острото осъждане на договора тя осъждаше и действията на съпруга си, въпреки това оставаше при него.

— Ти го обичаш много, нали?

— Да — краткият отговор показваше ясно чувствата й. Тя се отдръпна от оградата. — Градината ти върви много добре.

— Дъждът миналата нощ я съживи — Елиза уважи желанието й да смени темата. Споменаването на „нейната градина“ я изпълни със смесени чувства. Виктория не беше в състояние да работи каквото и да е поради напредващата туберкулоза. На практика Елиза беше господарка на плантацията.

— Отдавна не си споменавала нищо за преподобния Коул. Нямаш ли новини от него? — Темпъл тръгна по отъпкания път, който водеше към конюшните. Елиза я последва.

— Имам писмо от него миналия месец — това беше първото писмо от Натан за повече от година. — Пише ми, че заминава на запад. Като повечето мисионери, той вярваше, че присъединяването на чероките към заселилите се вече там, беше само въпрос на време.

— Преди няколко години бях убедена, че ще се омъжиш за него — подметна Темпъл небрежно.

— Ние сме добри приятели. Нищо повече.

Изведнъж Темпъл спря и се залюля несигурно. Вдигна ръка и я притисна към челото си. За момент Елиза си помисли, че ще припадне. Бързо я хвана през кръста.

— Темпъл, какво има?

— Нищо.

Но явно Темпъл не беше добре. Елиза често се грижеше за болните в плантацията и не можеше да сбърка.

— Шадрак — каза тя на момчето, което вървеше на почтително разстояние отзад. — Помогни ми да заведем мисис Темпъл до къщата.

— Не, моля те — възрази настойчиво Темпъл. — Ще мине след минута. Ще бъда добре, обещавам.

Елиза погледна капчиците пот, които избиха над горната й устна. Бледостта Й изчезваше постепенно. Лицето й възвърна нормалния си цвят.

— Ти почти не докосна обеда си — спомни си Елиза.

— Не можах — Темпъл наведе очи. — Аз съм… бременна.

Темпъл го каза толкова тихо, че Елиза не беше сигурна дали е чула добре. На лицето й грейна усмивка.

— Темпъл, това е чудесно! — възкликна тя, после се намръщи, като видя тъжния й поглед. — Не е ли?

— Искам да е така — погали с ръка корема си. — Но как е възможно, след като бащата на бебето ми е предател?

— Той е твой съпруг — напомни й Елиза меко.

В пристъп на раздразнение Темпъл се дръпна настрани.

— Понякога искам… — тя спря и въздъхна. — Вече не знам какво искам. Може би трябваше да послушам Кип и да го напусна, когато за първи път заговори за договора.

— Не го мислиш.

— Така ли? — Темпъл се засмя горчиво. — Ако знаех какво ще се случи, мисля, че щях да го направя. Обаче аз останах. Може би си мислех, че ще мога да му докажа къде греши. Не знам.

— Той знае ли… за бебето?

Темпъл поклати глава.

— Никой не знае, освен ти и Фийби. Как мога да родя бебето в къща на изменници, Елиза? Как мога да го оставя да носи този срам? Това го очаква, ако остана.

Разбираше, че Темпъл беше разкъсвана от противоречиви чувства. Щеше да страда, независимо от решението си. Все пак Елиза не се решаваше да й даде съвет.

За момент Темпъл потъна в мислите си.

— Искам това бебе, Елиза. Това е всичко, което ще ми остане от съпруга ми. В следващата седмица, месец или година, Острието ще бъде наказан за предателството си. Той знае, че един ден ще лежи в собствената си кръв. Аз бих могла да го понеса, но бебето — не искам то да види това. Мисля, че и Острието няма да го иска.

— Тогава… го напусни.

— Искам да родя тук, в Гордън Глен — имаше нещо трогателно в погледа й, насочен към къщата, част от която се виждаше между дърветата. — Това е място, където той може да расте горд и силен.

Елиза почувства, че очите й се просълзиха. Опита се да се отърси от обзелата я тъга.

— Толкова ли си сигурна, че ще бъде момче? — помъчи се да оживи атмосферата тя.

— Не. Може би ще е по-добре, ако е момиче. Хората няма толкова бързо да й лепнат позорното петно. Ако е момче, ще стане точно така.

— Темпъл! — промърмори Елиза, обхваната от състрадание и болка.

— Недей. Независимо от думите ми, не съжалявам за нищо, което съм направила — говореше толкова уверено.

Елиза не можеше да не й завиди за смелостта в такъв труден момент. Искаше да притежава поне наполовина толкова кураж. Темпъл погледна към момчето, което се шляеше няколко крачки зад тях.

— Шадрак, изтичай напред в конюшнята и кажи на Айк да оседлае кобилата ми и да ме чака.

— Да, мисис Темпъл.

След като Темпъл си замина, Елиза се запъти към къщата. Картини от минали дни нахлуха в главата й, това бяха картини от по-безгрижните дни — дните, когато още не познаваше любовта. Минавайки покрай поточето, си спомни знойните летни следобеди, когато играеше с децата, газеше в хладката вода и ловеше попови лъжички.

Спря пред училището. Никой не беше стъпвал вътре повече от две години. Вече имаше повече домакински задължения, освен това единствените й ученици останаха Ксандра, Кип и малкият Джони. Елиза реши, че беше по-удобно да се занимават в къщата. Много пъти искаше да огледа сградата — дали няма нужда от поправка, но винаги възникваха по-належащи работи. Сега обаче имаше достатъчно време.

Когато тръгна по пътеката, Шадрак се втурна пред нея и отвори вратата. Очакваше вътре да гъмжи от мишки и други, също толкова противни същества. За нейна изненада не я посрещнаха тичащи животинки.

Спря на прага, смаяна от гледката, която се разкри пред нея. Училището беше безупречно чисто. Подът, прозорците, масата, столовете — нямаше и прашинка. Дървета и разпалки бяха оставени в камината. На масата й, в чаша бяха натопени лилави перуники.

Зашеметена, Елиза прекоси стаята и докосна цветята. С крайчеца на окото си долови движение и се обърна към Шадрак. Той отбягна погледа й.

— Исках винаги да има прясно мастило в случай, че искате да напишете нещо.

— Ти направи всичко това, Шадрак?

— Да, мадам — той поклати глава и огледа тъжно стаята. — Помислих си, че някой ден може пак да поискате да преподавате тук.

Сълзи бликнаха от очите й. Зрението й се замъгли и предметите в стаята се размазаха. Толкова се развълнува, че не знаеше какво да каже.

— Нямах време да се занимавам с теб, нали?

Залисана в собствените си грижи, беше забравила жаждата му за знания.

— Всичко е наред — увери я той. — Чета през всяка свободна минута. Няколко пъти вземах книги от библиотеката на господаря Уил. Някои от тях бяха трудни за разбиране, но аз се опитвах да си представя за какво се разказва.

— Понякога това е най-добрият начин да учиш, Шад. Не е най-лесния, но… радвам се, че си упорит. Не спирай да учиш, независимо от това какво се случва или колко трудно става.

— Няма — обеща тържествено той.

Елиза избърса сълзите си и се усмихна.

— От всички мои ученици, мисля, че най-много се гордея с теб.

— Наистина ли? — очите му светнаха от радост.

— Наистина. Знаеш ли какво си мисля?

— Какво? — той беше целият в слух.

— Мисля, че в тази горещина можем да спрем работа. Защо да не отидем всички до потока и да поиграем?

— Мога ли и аз да дойда?

— Може ли — поправи го Елиза, после добави: — Разбира се, че може да дойдеш. Ти ще трябва да бавиш малкия Джони, нали?

— Да, мадам.

 

 

На път за дома от полето Уил Гордън чу смях и викове откъм потока. Вниманието му беше привлечено от гласа на възрастен човек. Той се насочи натам, вече сигурен какво ще намери.

Пръски вода мокреха гърба на Елиза. Нагазила боса в потока, тя се мъчеше да се добере до брега. Дългите поли на роклята й се събраха отпред и й пречеха. Ксандра и Шадрак я пръскаха отзад и се превиваха от смях. Дори малкият Джони участваше във веселието.

— Трима срещу един! Не е справедливо.

— Татко — извика радостно Ксандра, като видя баща си. Елиза се обърна и сърцето й подскочи радостно, но не го показа. Само му се усмихна сърдечно.

— Надявам се, че си дошъл да ме спасиш от тези водни дяволчета.

— Не — той застана в края на потока, до Елиза. — Спрях да ти помогна да ги разгромиш.

С бързина, която изненада всички, той скочи с викове към шестгодишния Джони. Момчето изпищя и хукна да бяга, когато Уил нагази в плитката вода, след него Елиза подгони Ксандра. Скоро и двете деца търсеха накъде да избягат.

За по-малко от минута заградиха децата до стръмно място на брега. Когато Джони се опита да избяга, Уил го сграбчи. Момчето избухна в смях и извика на сестра си.

— Помощ! Ксандра, помощ!

Тя му се притече на помощ и Елиза не се намеси. Върна се на брега и седна на паднал дънер, откъдето наблюдаваше играта и се усмихваше от удоволствие. От многото си задължения Уил рядко намираше време да поиграе с децата.

Наблюдаваше го как се смее. Беше се измокрил почти колкото тях. Беше хубаво да го видиш така щастлив и безгрижен, оставил настрана всекидневните проблеми.

Елиза изрази и пред него мислите си по-късно, докато се прибираха. Двамата вървяха пеша, а Джони и Ксандра яздеха сивия му кон.

— Убедена съм, че лудуването ти се отрази толкова добре, колкото и на децата. Всички имаме нужда от време на време да оставим настрани проблемите и да се насладим на обикновените радости, които животът ни предлага. Така постигаме уравновесяване, от което всички се нуждаем.

— Децата те научиха на това, нали?

— Да — топло чувство смекчи чертите й. Той се зачуди дали тя знаеше, че току-що бе показала дълбоката си привързаност.

— Децата много те обичат, Елиза — те отдавна не се придържаха към официалните обръщения. Уил не си спомняше кога за последен път се беше обърнал към нея с „мис Хол“. Смяташе я за член на семейството.

— И аз ги обичам.

Когато приближиха къщата, Уил забеляза, че по пътя приближава конник.

— Имаме посетител.

— Може би носи добри новини от Джон Рос от Вашингтон.

Конникът носеше новини от Вашингтон, но не бяха добри. На седемнадесети май Конгресът на Обединените щати беше ратифицирал фалшивия договор. Шест дни по-късно президентът Джаксън го беше подписал, като по този начин го провъзгласяваше за закон.

Немислимото се беше случило.

Същата вечер, след като децата си легнаха, Елиза седна в малкия салон да плете. За да успокои нервите си, тя бясно потракваше с куките.

— Един глас — ядосваше се тя гласно. — Договорът е бил ратифициран само с един глас повече. Ако още един член на Конгреса беше гласувал против, тази ужасна пародия никога нямаше да се случи.

— Знам — Уил седеше прегърбен под товара на новините.

Елиза долови суровите нотки в гласа му и остави куките.

— Какво ще правите сега?

— Ще се противопоставим, разбира се.

— Как? Имам предвид: ще се биете ли така, както правят семинолите във Флорида? — беше чела разкази за схватките в блатата между американските войници и индианците. Мисълта, че Гордън Глен може да се превърне в бойно поле, я ужасяваше.

— Да се бием с какво? Не сме фермери. Нямаме други оръжия, освен ловните пушки срещу хищници.

— Тогава каква възможност остава?

— Имаме само една. Да удвоим усилията си във Вашингтон. Договорът фантом беше ратифициран само с един глас. Ако можем да намерим начин да го отменим, може би ще имаме по-голям шанс. Имаме две години да направим това, преди федералното правителство да наложи спазване условията на договора.

— Две години е… — Елиза беше прекъсната от глухо тупване на тежък предмет в стаята над главите им. Тя се усмихна и остави плетката. — Нещо ми подсказва, че Джони пак е паднал от леглото.

— Вече се случва почти всяка нощ.

— Така е — каза тя и стана от стола. — Ще отида да го вдигна.

Преди да направи и една крачка, от втория етаж се чу силен вик.

— Господарю Уил, господарю Уил, елате бързо! Нещо стана с мисис Виктория — беше Сали Мей, прислужницата, която зае мястото на Фийби в домакинството и трябваше да се грижи за Виктория.

Уил и Елиза се втурнаха едновременно към вратата. Той я изпревари, защото дългите поли й пречеха.

Когато стигна площадката на втория етаж, Елиза чу приглушения шум от раздиращата я кашлица. Затича се към отворената врата на господарската спалня. Поколеба се само за част от секундата, когато видя Уил да придържа съпругата си, която не спираше да кашля. Бързо прекоси стаята.

— Сега ще я спрем.

Виктория погледна нагоре. Черните й очи бяха пълни със страх и молба за помощ.

— Тук съм. Ще се справиш — Елиза й се усмихна окуражаващо.

— Пристъпите идват един след друг. Сами — той се суетеше край леглото. — Няма време да си поеме дъх.

— Ще намериш шише с лауданум в горното чекмедже на тоалетката, Уил. Донеси ми го.

Стори им се, че мина цяла вечност, преди кашлицата да утихне достатъчно, за да може Виктория да изпие лекарството. Елиза леко избърса лицето й с влажна кърпа, за да я успокои, докато то подейства. Изтощението й ускори ефекта му.

Уверила се веднъж, че пристъпите няма да се повторят, Елиза взе кърпичката от ръката й. Понечи да я остави настрани, когато забеляза петната от кръв. Погледна към Уил, разтревожена повече от всякога.

— Какво е това?

Тя му кимна да мълчи и му подаде кърпичката.

— Ще й донеса чиста.

В коридора отекнаха стъпки. След секунда Кип влезе в стаята, следван от Черната Каси. Той се загледа в майка си. Упоена от лауданума и изтощението, Виктория лежеше безжизнена и бледа като смъртта.

— Мамо — той пристъпи към леглото. Гласът му трепереше.

— Тя си почива, Кип — каза Елиза. Разкая се, че го мислеше за суров човек. Не беше вярно, че единственото му познато чувство беше гневът.

Кип се обърна към баща си. Уил държеше изцапаната кърпичка в ръка, за да не я види Кип.

— Доведох Черната Каси възможно най-бързо — каза той.

— Добре си направил, Кип — Уил сложи ръка на рамото му, а кърпичката пусна в джоба си. — Майка ти ще се оправи.

— Аз ще се грижа за мисис Виктория. Не трябва да се тревожите за това, господарю Уил. Искате ли да й сложа вендузи? Нося си нещата.

— Не — Елиза отговори вместо Уил. — Сега се нуждае от сън.

— Да — съгласи се той. — Утре премести нещата на мис Елиза в стаята на Темпъл, Каси — погледът му срещна този на Елиза. — Искам да бъдеш наблизо в случай, че Виктория има нужда от теб.

— Разбира се — кимна тя.

— Сега се върни в стаята си, Кип — каза Уил. — Тук не можеш да помогнеш повече.

Кип излезе с нежелание. Последва тишина, нарушавана само от движенията на Каси. Уил наблюдаваше как Елиза се грижеше за Виктория. Впечатли го вниманието и компетентността й, особено след справедливото й избухване по повод ратифицирането на договора. След малко Елиза стана от леглото и се приближи до него.

— Сега си почива — каза тихо. — Ела — направи му знак да я последва в коридора. Когато излязоха, тя спря — ще помогна на Каси за преместването на нещата ми. Ако започне да кашля пак, можеш да й дадеш лауданум, но не повече от десет капки — предупреди го тя.

— Десет капки — повтори той. — Всички започнахме много да разчитаме на теб, Елиза.

— Надявам се да е така — думите му я накараха да се чувства неудобно.

За момент Уил се опита да си представи Гордън Глен без Елиза и къщата му се стори сива и нерадостна. Елиза беше се превърнала в нещо повече от лечителка и домакиня, беше станала като майка за децата му. Нещо повече, ако някога си заминеше, нямаше да липсва само на децата, а и на него също. Спомни си оживените им разговори край масата, задушевната обстановка, когато понякога вечер си говореха за децата или писмата, които му пишеше, когато не беше вкъщи — писма, пълни със смешни случки от плантацията.

— Чудя се дали преподобният Коул знае какво загуби, когато отказа да се ожениш за него, Елиза.

— За втори път днес се споменава името на преподобния Коул: най-напред Темпъл, а сега и ти. Не мога да разбера този внезапен интерес към него.

— Може би и двамата разбираме колко сме щастливи, че остана тук, при нас. Радвам се, че остана, Елиза.

— Благодаря, но с нищо не съм заслужила благодарността ти.

— Аз не предлагам благодарност — погледът му беше достатъчно красноречив.

Страхувайки се, да не би да не е разбрала правилно думите му, Елиза не каза нищо. Той се върна в стаята при Виктория. Елиза имаше чувството, че сърцето й щеше да се пръсне на милиони парчета. Каква глупост. Сърцата не се пръскат. Хората си въобразяват такива неща.