Джанет Дейли
Волни и горди (27)

Глава 27

Ретълснейк Спрингс, Тенеси октомври 1838

Пушекът от хилядите огньове се стелеше ниско над земята като син воал и насищаше хладния сутрешен въздух с натрапчивата си миризма. Под него на площ от десет квадратни мили се виждаха палатки, каруци, коне и говеда, готови за път. Чероките се готвеха за дългото си пътуване на запад.

Уил Гордън огледа големия лагер, в който кипеше трескава работа. Последният ден на септември докара дъждовни облаци от Димящите планини. Дъждът намокри изгорелите земи на Тенеси и Джорджия и сложи край на продължителната лятна суша. Потоците забълбукаха отново, реките покачиха нивото си и колелата на водениците се завъртяха.

Съгласно уговорката между Джон Рос и генерал Скот тук, в Ретълснейк Спрингс, близо до представителството на индианците се бяха събрали около тринадесет хиляди души, заедно с негрите. Те дойдоха без усмивки, с натежали сърца и мрачни мисли.

— Уил?

Разпознавайки гласа на Елиза, той се обърна.

— Време е.

— Знам — задържа за момент погледа си върху нея — върху златистите точици в кафявите й очи и разкошните й светлокестеняви къдрици. Любов и благодарност към тази несломима жена изпълваха сърцето. Той не искаше Елиза да разбере мислите му, затова отмести поглед.

— Трябва да се съглася с Острието — каза Елиза след няколко минути мълчание. — Един народ се прави от хора, а не от земя. Техният общ дух го формира, а не границите. Всички тези хора пътуват като един народ със своите закони, конституция, правителство. Това е забележително постижение, с което те могат да се гордеят.

Уил мълчаливо се съгласи с думите й. В сградата на съвета в Ред Клей всички официални документи бяха грижливо опаковани, за да отпътуват на запад с тях. Сред документите бяха конституцията и законите им, а освен това договорите, които бяха сключили в усилията си да задоволят апетитите на белите си съседи, а също и кореспонденцията с всеки президент на Обединените щати от Джордж Вашингтон до Мартин Ван Бурен.

— Не го разбирам.

— Кого?

— Острието. Той предаде всички ни, като подписа този договор, а в лагера не се опитваше да се ползва с привилегии. Всички знаем, че поддръжниците на договора получиха специални облаги от федералното правителство. Той не помоли за увеличаване на дажбите му от храна. Той можеше да се присъедини към групата от седемстотин-осемстотин човека, която тръгна на единадесети с карети и да пропътува разстоянието от хиляда и двеста мили в относително удобство. Щеше да бъде сред приятели, вместо да е сред тези, които го смятат за предател и го гледат с омраза и презрение.

— Постъпките му в миналото никога не са били продиктувани от желание за лична изява. Думите ти доказват това. Мисля, че това стана ясно и за останалите. Може би греша или вече съм свикнала с това, но враждебността към него не изглежда толкова силна, колкото в началото. Дори Кип се държи малко по-толерантно.

— Признавам, че част от уважението ми към него се върна. Може би след време ще му простя, но никога няма да забравя какво направи.

— Знам. Също и той. Чудя се кое е по-лошото?

Нямаше отговор на това и Уил го знаеше. Загледаха се във върволицата от каруци, която се проточи през гората. Темпъл и другите от семейството се бяха събрали до най-близката каруца. Елиза и Уил отидоха при тях.

Четири каравани бяха тръгнали няколко дни по-рано. Около четиридесет каруци бяха натоварени с фураж за животните — одеяла, кухненски прибори и провизии за началото от пътуването. По-нататък щяха да купят още.

Само най-възрастните и най-малките, болните и недъгавите можеха да се возят в каруците. С изключение на десетте конници от леката кавалерия на чероките, които трябваше да охраняват влака, всички останали трябваше да вървят, носейки личните си вещи на гръб.

Уил сложи Виктория в каруцата. Беше отслабнала и прежълтяла. В очите й се четеше меланхолия и скръб. Настани я възможно най-удобно. Добре поне, че с тях щеше да пътува лекар.

— Почивай си.

Тя го хвана за ръката, преди да се отдалечи.

— Мъртвите ни деца, Уил… винаги съм искала да ме погребат при тях, а сега заминаваме.

— Знам — той я потупа по ръката.

Децата — винаги децата. Някога негодуваше, че искаше да я погребат до децата, а не до него. Вече се беше примирил. Уил се поколеба, целуна я по бузата и скочи от каруцата.

Темпъл забеляза мрачното му лице, докато местеше Лиджи в другата си ръка.

— Мама добре ли е?

— Да.

И двамата знаеха, че не беше вярно, но Темпъл не каза нищо. Погледна кервана от каруци пред себе си. Тук-там хора се сбогуваха с приятели и роднини, които щяха да ги последват скоро.

Острието се суетеше около предното колело на каруцата. Ксандра беше неизменно до него. Темпъл чувстваше погледа му върху себе си, но не се обърна.

Чу приближаващия тропот на конски копита. Погледна през рамо и видя син кивер и синя униформа с офицерски пагони. Обърна се, почти сигурна, че беше Джед Пармли. Лиджи започна радостно да пляска с ръце, като видя коня.

— Кон, мамо — сините му очи я гледаха гордо.

— Да, кон, Лиджи — съгласи се Джед. — Ще си помислиш, че вече е свикнал с тях — говореше така, сякаш бяха се видели вчера, а не преди един месец.

— Надявах се, че ще можем да се сбогуваме, преди да тръгнеш — каза Темпъл и хвана ръката на Лиджи, който се опитваше да погали коня.

— Няма да се сбогуваме все още. Ще яздя с вас през целия път до индианската територия, но само в качеството си на наблюдател, разбира се.

Темпъл понечи да отговори, но в този момент конят вдигна задните си крака и я накара да се отдръпне. Не беше сигурна дали се радва или не, че ще пътува с тях. В момента чувстваше само объркване.

— Ще бъде дълга езда — каза тя най-после.

— И дълго вървене.

Дадоха заповед за тръгването на кервана. Над конете и воловете заплющяха камшици. Коларите викаха и псуваха. Каруците потеглиха със скърцане. Темпъл се обърна и също закрачи напред със сина си на ръце.

Конят на Джед опъна нетърпеливо юздата, но той я държеше здраво. В този момент го настигна кон с двама ездачи — съпругът на Темпъл и сестра й. Джед срещна погледа на Острието и видя гнева му. Въпреки това не чувстваше вина. Макар че бяха женени, не се държаха като мъж и жена. Може би беше глупаво да си мисли, че има шанс, но все пак трябваше да опита.

Отпусна юздата и конят се втурна напред в лек галоп. От лявата страна на пътя се простираше гората — пъстра палитра от цветовете на есента — жълто — златисто — оранжево.

Върволицата от каруци и хора се проточваше на повече от четвърт миля. Джед я оприличи на военен поход — офицерите водеха колоната, каруците в средата бяха оградени от двете страни от конници; други ездачи яздеха отзад, а пехотата — в случая това бяха мъже, жени и деца — бъхтеше пеша, събрани на малки групи след всяка каруца.

Няколко мили след Ретълснейк Спрингс керванът премина северната страна на река Хиваси с ферибот. После продължиха надолу по течението до устието й, до река Тенеси, следвайки маршрута на миналите преди тях. Оттам пътят щеше да ги заведе на юг от Пайксвил до Макминвил и Нешвил и към Къмбърленд. Най-напред трябваше да пресекат Тенеси.

Темпъл стоеше до Елиза, облегната на парапета на ферибота и се взираше във водата пред тях. Лиджи беше заспал. Носеше го на гръб във вързоп, направен от одеяло, краищата, на което бяха завързани с ленти от плат за раменете й. Дългото им пътуване едва беше започнало, а краката и тялото вече я боляха нетърпимо. От едната страна на реката се издигаше Уолдън Ридж. Темпъл погледна стръмното плато на Къмбърленд, което трябваше да изкачат. Чувстваше как тялото й негодуваше срещу това изпитание. Несъзнателно се наведе към Елиза.

— Колко ли има да изкачваме?

— Може би е по-добре да не знаем — Елиза извърна поглед от обезсърчаващата гледка. Най-дългата й разходка пеша беше около две мили. Сега й предстоеше пътуване от повече от хиляда мили.

Когато фериботът попадна в течението, започна да се клати, съпротивлявайки се на мощната сила, която се опитваше да го повлече надолу по реката. Силно опънатите въжета скърцаха под тежестта му.

Достигнаха отсрещния бряг. Богато облечен бял мъж спря Уил в момента, в който той стъпи на брега, водейки коня си.

— Казаха ми, че вие сте Гордън, оня с голямата плантация в Джорджия.

— Аз съм — Уил се отмести встрани, за да не задържа колоната.

— Дължите ми осемдесет долара за семената и аз си искам парите. Сигурно си мислехте, че ще заминете, без да ми платите, но грешите.

— Платих всичките семена, когато ги купих. Имате грешка.

— Вие имате грешка, като си мислите, че ще се измъкнете, без да ми платите. Сега си искам парите. И не ми казвайте, че нямате, защото знам, че правителството ви плати добре за имуществото.

— Подадох иск за личните вещи и имуществото, което трябваше да изоставим, но не получих обезщетението, преди да тръгнем. Само някои от нас получиха. Информацията ви е невярна, претенциите — неоснователни.

— Ще си взема парите, независимо по какъв начин — закани се мъжът, после видя Кип, който приближаваше с коня си. — Кой е този?

— Синът ми.

— След като не можете да ми дадете парите, ще взема конете ви — Той дръпна юздите от ръката на Уил.

Уил се опита да спори с него, но беше безполезно. Войниците от леката кавалерия, членове на полицията на чероките, нямаха власт над белите, а само над собствените си хора. Бяха безсилни да се намесят. Джед също нямаше право да се намеси. Всичко, което той можеше да направи, беше да докладва.

Същата вечер Джед записа инцидента в дневника си. Питаше се доколко бяха верни твърденията на мъжа. Това беше първият от многото такива случаи, на които щеше да стане свидетел. Бяха взети коне, волове, дори каруци под предлог за неизплатени дългове. Тази форма на ограбване беше само част от разбойничеството, с което се сблъскаха чероките. Скоро Джед научи, че имаше и други. Бяха увеличени таксите на фериботите. Земеделците искаха данък за преминаване през собствеността им. Фермери и търговци увеличиха цените на хранителните продукти два, три и дори четири пъти.

Алчността на сънародниците му го огорчаваше, особено когато всеки ден виждаше страданията на тези горди хора. Умората и отчаянието се отпечатваха все по-дълбоко по лицата им. Краката им кървяха от ходенето. Независимо от заповедите, които беше получил, Джед помагаше, с каквото можеше: да извадят затънала кола или спираше, за да починат изтощените.

Когато измина една трета от стръмното изкачване, Темпъл спря, за да си поеме дъх. Лиджи, уморен да седи завързан за гърба на майка си, скимтеше и шаваше. Платнените ленти се врязваха още по-дълбоко в плътта й. И на нея й се искаше да заплаче и да се отърве от този товар.

Една каруца, теглена от два конски впряга, изтрополи покрай нея. Животните вървяха с наведени глави, хамутите им бяха силно опънати от товара. Коларят ги подканяше ядосано, псуваше и размахваше камшика. Темпъл гледаше тъпо, заслушана в скърцането на каруцата. Елиза спря до нея.

— Добре ли си, Темпъл?

Темпъл се обърна и погледна загорялото й от вятъра лице. С кестенявата си коса и кафяви очи Елиза изглеждаше като чероки.

— Добре съм.

— Дай да понося Лиджи.

Беше готова да се съгласи, но видя големия вързоп на гърба на Елиза и се засрами, че носеше само детето.

— Ще се оправя.

Наведе глава и отново тръгна. Подметките на полуботушките й се бяха износили. Все по-осезаемо чувстваше камъчетата и бучките пръст, които дразнеха изранените й крака. Кожата на бедрата й се беше ожулила от продължителното вървене.

Пътят извиваше в по-стръмен завой. Темпъл се наведе напред, за да намали тежестта на товара си. Пред нея вървеше възрастната, прегърбена мисис Ханкс, като се подпираше на един счупен клон. Старата жена нямаше да се изкачи до върха без помощ. Продължи замислен, когато един камък се изтърколи изпод крака й. Подхлъзна се и единият й крак се свлече надолу. Падна напред, като инстинктивно протегна ръце, за да облекчи удара. Няколко минути не можеше да мръдне от това полулегнало, полуклекнало положение. Дланите я смъдяха, а краката й трепереха от болка.

— Темпъл.

Като чу гласа на Елиза, Лиджи започна да плаче силно. Темпъл искаше да остане седнала за малко, докато премине първоначалната болка.

— Аз… — тя спря, когато видя обути в мокасини крака да спират пред нея. Острието я хвана за ръцете и я изправи.

— Боли ли те?

— Не — тя погледна стиснатите му устни, после — коня зад него. Ксандра стоеше на седлото, мълчалива както винаги. Не отместваше поглед от него нито за миг. Тъй като бяха постоянно заедно, някой случаен човек би си помислил, че Ксандра беше съпругата му. Темпъл не позволи ревността да се прокрадне в сърцето й, защото я смяташе за грозно чувство.

— Седни зад Ксандра, докато стигнем върха — каза Острието.

Изпитваше голямо желание да го послуша, но в същото време нещо я спираше.

— Не.

— Може да язди моя кон — Джед Пармли скочи на земята.

— Тя ще язди моя, лейтенант. Вие сте само наблюдател.

— Няма да яздя нито един от двата — каза Темпъл рязко. — Помогнете на мисис Ханк или на онова момче с превързания крак. Аз мога да вървя.

— Независимо от това няма да вървиш — Острието не й даде възможност да възрази, а я сложи на седлото зад Ксандра.

— Мога да вървя — повтори тя, но той вече водеше коня нагоре по склона.

Беше й приятно просто да седи и да чувства краката си да висят свободно във въздуха. Обви ръце около кръста на Ксандра и сложи глава на рамото й. Умората надделя.

Когато минаха покрай мисис Ханк, изпита угризение. Малко се успокои, като видя, че Джед спря да помогне на старата жена.

За съжаление, имаше и други в същото положение. Темпъл затвори очи, за да не гледа как бъхтеха пътя и се спъваха. Острието носеше момчето с ранения крак, а един старец се държеше за опашката на коня, за да го тегли нагоре. Останалите трябваше да се справят сами.

На върха терена беше по-равен и конят спря. Темпъл неохотно слезе. Когато докосна земята, краката й се огънаха. Тя се облегна на хълбока на коня и погледна към сестра си.

— На теб ти няма нищо, Ксандра — упрекна я тя. — Всеки трябва да върви. Ти също.

Не последва отговор, но Темпъл и не очакваше. Продължи пеша. По-късно, когато стигнаха до мястото, където щяха да нощуват, видя, че Ксандра беше слязла от коня. Когато на следващата сутрин тръгнаха отново, Ксандра вървеше пеша.