Джанет Дейли
Волни и горди (35)

Глава 35

Първите дни след смъртта на Шавано бяха най-тежки за Темпъл. Ужасът от трагедията се беше загнездил дълбоко в съзнанието й. Прилошаваше й само като видеше нож. Освен това се измъчваше и защото не знаеше къде е Острието. Някой бе казал, че го видял с хората на Уоти, но не можеше да бъде сигурна…

Единственото й успокоение беше, че лошите новини се разпространяваха по-бързо от циклон. Ако беше мъртъв, след няколко часа щеше да разбере. Затова всеки път, когато видеше да се приближава конник, сърцето й се свиваше.

Лиджи също беше озадачен. Не спираше да пита кога ще се върне баща му и къде е отишъл татко Стюарт.

Носеха се най-различни слухове. Говореше се, че Уоти и хората му търсеха убийците под дърво и камък, за да им отмъстят. Въоръжени банди пък бродеха из околността с намерението да изкарат предателите от скривалищата им. Бъркотията се увеличаваше от драгуните от форт Гибсън, които проверяваха достоверността на всеки слух и разпитваха всички в стремежа си да разберат кои бяха убийците. Рос протестираше, че това е въпрос, който трябваше да се реши между чероките без намесата на войската. Темпъл се чудеше дали Кип ще бъде арестуван.

На първи юли се състоя специална среща на Националния съвет, чиято цел беше да обедини различните фракции посредством компромис. Едно от първите решения на съвета беше да даде амнистия за престъпленията, извършени след пристигането им. Кип беше оправдан за участието си в убийството на Шавано Стюарт. Убийците бяха обявени за престъпници, както и всички останали, подписали договора.

Това означаваше, че Темпъл е омъжена за престъпник. Съветът излезе с предложение да оттегли обвинението от всеки, който публично признае, че е сгрешил. Тя знаеше, че Острието никога няма да се съгласи. Той все още вярваше, че е действал, ръководен от интересите на целия народ. Рос беше сгрешил, а не той.

Положението изглеждаше по-безнадеждно отпреди. За да не мисли за това, Темпъл се впусна в работа. Така не усещаше времето и изразходваше енергията си. Имаше много неща за надзираване, освен постоянните й задължения на господарка — строежът на новата къща, работата на воденицата и на полето. В края на деня се чувстваше напълно изтощена.

През втората седмица на август дойдоха нечакани посетители. Един ден пред бараката спря каруцата, натоварена с едно семейство и цялата им покъщнина. Отзад вървяха вързани шестима негри — четирима мъже и две жени. Темпъл ги огледа. И шестимата бяха млади и силни. Имаше нужда от работници в полето и се чудеше дали мъжът ще се съгласи да й продаде някой.

— Предполагам, че вие сте мисис Стюарт — каза мъжът.

— Аз съм — преди да успее да каже още нещо, той извади от джоба си писмо и й го подаде.

— Казвам се Харв Джейкъбс, това е жена ми Моди и трите ни деца.

Почеркът беше на Острието. Темпъл прочете набързо писмото, като се опитваше да успокои треперещите си ръце. То само представяше Харв Джекъбс като новия надзирател, който беше наел. Нямаше лични съобщения.

— Съпругът ми… добре ли е? Знаете ли къде е?

— Не, мадам. Той ме нае в Арканзас и каза да дойда тук. После ми даде тези негри. Това е всичко, което знам.

— Разбирам — тя се опитваше да скрие разочарованието си. Мислеше си… надяваше се, че може да й изпрати бележка — ако не за нея, тогава за Лиджи.

Това беше първата вест от него от два месеца насам. Все едно, че преживяваше отново агонията от предишната им раздяла. Поне част от грижите щяха да се свалят от плещите й. Сгъна писмото и го мушна в джоба си.

През следващата седмица, в най-горещия ден на август започнаха родилните болки на Фийби. Темпъл седеше до леглото и бършеше реките от пот, които се стичаха по лицето й. Осем часа по-късно положението беше същото. Нямаше никакви признаци, че ще ражда. Чернокожата акушерка седеше на люлеещия стол в ъгъла и плетеше. Темпъл искаше да й извика да направи нещо, но нямаше сили. Изцеди парцала и продължи да бърше лицето на Фийби.

Последва друга контракция, Фийби извика и стисна ръката й толкова силно, че Темпъл имаше чувството, че костите й ще изпукат. Говореше й тихо нещо, без да се замисля над думите си. След малко контракцията утихна, Фийби се отпусна на сламения дюшек, дишайки тежко.

— Дю. Искам Дю. Защо не е тук?

— Мъжът не трябва да стои до родилката, знаеш добре — по-добре да не беше го споменавала. Това само й напомняше за Острието.

— Искам го тук. Искам моя Дю.

— Знаеш, че не може да дойде.

— Защо? Преди идваше, когато вие с господаря бяхте разделени.

— Тогава беше различно. Сега не може да дойде. Може да го проследят, когато си тръгва оттук. Няма да го направи, Фийби, знаеш, че няма.

— Но ние ще имаме бебе.

— Ти ще имаш бебе — сопна се Темпъл, после измърмори на себе си — и бих искала да побързаш.

Мина още час. Най-после акушерката остави плетката и отиде до леглото.

— Няма да трае още дълго.

След по-малко от двадесет минути Темпъл държеше в ръце кресливо негърче, оцапано със слуз и кръв.

— Момче е, Фийби — усмихна се тя. За момент забрави колко беше уморена. — Голямо здраво момче.

Фийби се усмихна и затвори очи.

— Дю ще се гордее с него.

Темпъл го изкъпа, пови го и го даде да го нахранят. Наблюдаваше го как сучеше лакомо.

— Толкова е голям. Ще го кръстим Айк, на баща ти. Прилича ми на него. — Като господарка Темпъл имаше право да дава име на децата на слугите си.

— Името ми харесва, мисис Темпъл — Фийби приглади мокрия пух на главата му.

Жегите бяха непоносими. Дори нощите не носеха отмора и хлад. След четири безсънни нощи Темпъл заповяда да изнесат навън две легла за нея и за Лиджи, но без резултат. Никакво движение не се долавяше във въздуха. Беше уморена, но сънят не идваше. Една светкавица проблесна в небето, но не вещаеше дъжд. Темпъл въздъхна и затвори очи. Добре поне, че Лиджи спеше.

Изведнъж долови шум от боси крака, които вървяха в праха. Обезпокоена, тя се надигна на лакти. Една фигура идваше към нея.

— Кой е там?

— Аз съм, Дулси. Фийби ме изпрати да ви доведа. Каза да дойдете веднага.

— Бебето? — Темпъл скочи от леглото и грабна халата си. — Малкият Айк болен ли е?

— Не каза. Само ми каза да ви доведа.

— Остани при Лиджи, докато се върна.

— Да, мадам.

Темпъл влезе бързо вътре и взе от шкафа кошницата с лекарствата, после се отправи към бараките на негрите, тичайки. Когато стигна тази на Фийби, вратата беше затворена, въпреки жегата.

— Какво има? Айк ли… — замръзна на мястото си с отворена уста, като видя мъжа, който стоеше до Фийби с бебето в ръце. Искаше да протегне ръка към него, но не можеше да я помръдне. — Острието — прошепна тя. — Мъртъв е, нали?

— Не, мисис Темпъл — Дю се усмихна. — Жив е, кълна се!

Темпъл си отдъхна. Едва сега забеляза, че беше оставила вратата отворена, затова побърза да я затвори.

— Не трябваше да идваш, Дю. Може да наблюдават плантацията.

— Навън няма никой, мисис Темпъл. Ние проверихме.

— Ние? Острието е тук?

— Наблюдава от безопасно място. Каза да не го търсите…

— Защо той не може да… — Темпъл не довърши. Нямаше значение. Нямаше да дойде, защото не искаше да я вижда. Все още вярваше, че е знаела за планираното покушение над баща му и не го е предупредила.

— Иска да знае дали надзирателят си върши добре работата.

— Да — Темпъл не искаше да говори за плантацията, нивите или къщата. — Изглежда опитен и разбира от земеделие. Строг е, но не съм чула да е бил много груб с работниците. Къщата ще бъде довършена до септември.

— Иска да знае дали имате нужда от нещо.

Да, от него. Обаче не можеше да го каже на Дю.

— Не. Справяме се добре. Кажи му… — тя спря, сдържайки сълзите си. — Кажи му, че липсва на сина си. И… на мен също. Грижи се за него, Дю.

— Добре.

Очите й плувнаха в сълзи. Обърна се и излезе бързо, но продължи да върви спокойно в случай, че някой друг, освен Острието я наблюдава.

Дали той я виждаше? Сигурно. Несъмнено беше избрал място, откъдето можеше да държи под око бараката на Дю. Може би се криеше в залесения склон отдясно. Оттам се виждаха не само негърските бараки, но и сечището зад къщата. Темпъл погледна нататък, но призрачните форми на дърветата и храстите се сливаха в една черна маса.

Без да знае, за момент тя бе гледала право към мястото, където се криеше Острието. Той се дръпна. Измина цяла секунда, преди да осъзнае, че не може да го види. Беше тъмно и скривалището му беше много добро. Но откъде разбра, че е тук? По дяволите, беше казал на Дю да не й казва.

Постепенно гневът му към нея изчезна, докато гледаше призрачната й фигура, осветена от слабата лунна светлина. Изглеждаше така, сякаш се носеше над земята. Косата й, с цвят на абанос, стигаше до кръста. Стори му се самотна и изоставена. Почти беше готов да излезе от прикритието си, но разумът надделя.

Беше опасно. За него навсякъде беше опасно. Освен това не беше сигурен доколко може да й се довери. Знаеше, че няма да го издаде на брат си, но ако някой се опита да го убие, какво щеше да направи? Той беше престъпник. Всеки можеше да го убие безнаказано. Колко далеч щеше да отиде, за да го защити, като се има предвид, че го смята за виновен? Беше ли позволила баща му да попадне в засадата? „Кип ме предупреди“ — бяха думите й, а после твърдеше, че не знае за плана. Кое беше вярно? Кип беше един от убийците. Това знаеше Острието. А предварителната информация на Темпъл… всеки път, когато беше склонен да й повярва, си спомняше окървавеното тяло на баща си и думите й: „Кип ме предупреди.“ Съмненията се връщаха отново.

— Защо, Темпъл? — измърмори той. — Защо?