Джанет Дейли
Волни и горди (23)

Глава 23

„Широко е разпространено мнението, че е невъзможно индианците да се цивилизоват в този смисъл, който ние влагаме в думата. Но има един забележителен пример, който, изглежда, дава убедителен отговор на скептицизма по този въпрос. Цял индиански народ изостави езическите обичаи на предците си, прие християнската религия, чете книги, отпечатани на собствения му език, подчинява се на старейшините си, строи къщи и храмове, изхранва се със земеделие и ражда способни мъже, които да го управляват и на които той доброволно се подчинява. Не са ли тези най-великите принципи на цивилизацията? И когато им отнемаш всичко — религия, социално положение, — то е не защото не могат да бъдат цивилизовани, а защото пасмина от псевдоцивилизовани същества, които са по-силни, искат владенията им!“

Джордж Уфедърстонхоу

Хиваси 10 май 1838

В пълно парадно облекло, лейтенант Джед Пармли стоеше пред около шестдесет индиански вождове, които бяха повикани от генерал Уинфийлд Скот, новия командващ офицер на федералните войски. Джед вече не беше онзи невинен младеж — идеалист, току-що завършил Уест Пойнт. Последните четири години беше прекарал в блатата на Флорида, където се биеше със семинолите. През тези години бе загубил много от илюзиите си, сред които и илюзията за величието на битката.

Той беше се бил, но беше живял, докато другите около него умираха. Вече не се питаше защо става така. Сега лейтенант Джед Пармли беше професионален войник, ветеран, който се биеше, защото на това го бяха научили. Беше предан на униформата, която носеше, макар че невинаги се гордееше с това.

От субтропичното слънце лицето му беше добило бронзов загар, а мустаците му бяха изсветлели, както и тъмнорусата му коса. Вече гледаше на света от позицията на човек, който е преживял много. Чувстваше се стар, толкова стар, колкото и някои от индианците срещу него. Наблюдаваше каменните им лица, докато чакаха генерал Скот да прочете прокламацията си към тях.

— Чероки! Президентът на Обединените щати ме изпрати заедно със силна армия да ви накарам, подчинявайки се на договора от 1835, да се присъедините към тази част от хората си, които вече се установиха и живеят добре от другата страна на Мисисипи — Скот говореше с твърд, но любезен тон.

Джед погледна косо към командира си. Погледът му се спря на шапката му, украсена с перо, а после на обшитата със златна сърма униформа и излъсканата сабя.

Прекомерната слабост на генерала към военната показност беше добре известна. Хората му го наричаха Старата Дама, но те знаеха, че с него шега не бива. Генералът впечатляваше с внушителния си ръст — шест стъпки и четири инча. На него беше възложено командването на военния поход срещу семинолите.

Миналия месец Джед пристигна във Вашингтон, за да приеме новото си назначение — адютант на генерал Уинфийлд Скот. Сесилия сияеше от радост. Отново започнаха да кроят планове за сватбата си, която отлагаха два пъти — първия, когато го изпратиха във Флорида, а втория — заради получени в битка рани. Но докато Сесилия и майка й пристигнат във Вашингтон, генерал Скот беше определен да командва военните операции по преселването на чероките. Щяха да напуснат града след няколко дни. Сватбата беше отложена отново.

— Пълната луна на май вече се нащърбява — заяви Скот. — И докато тя стане като сърп, всеки чероки — мъж, жена, дете трябва да бъде на път към далечния запад.

Договорът беше определил последния срок — двадесет и трети май 1838. До тази дата всички чероки трябваше да са на път. Бяха пристигнали в генералната щаб — квартира преди два дни, но Джед не виждаше никакви признаци, че чероките се готвят да напуснат. Напротив, повечето индианци работеха на полето, сякаш бяха напълно сигурни, че ще бъдат там наесен, за да приберат реколтата.

— Желанието на всеки от нас е да изпълним дълга си с ваша помощ. Но ако се съпротивлявате, ще ни принудите да използваме оръжие. Не дай Боже! Или ако избягате в планините и горите, ще трябва да ви преследваме.

Тишина. Джед огледа тълпата, опитвайки се да прецени реакцията им и да предвиди какво можеше да очаква. Някъде зърна познато лице и се опита да го намери отново. Ето, този мъж отзад, който беше по-висок от останалите. Уил Гордън.

Джед изведнъж осъзна колко трудно му беше да не мисли за нея, да не си спомня, че беше тук. Мисълта, че можеше да я види отново, не го оставяше. Темпъл. Образът й изплува пред него. Красивото й лице му изглеждаше толкова реално, колкото беше последния път, когато я видя.

— Аз съм стар войник — каза петдесет и шест годишния генерал в заключение — и съм присъствал на много убийства. Спестете ми, умолявам ви, ужаса да стана свидетел на избиването на чероките.

Няколко минути след това предупреждението на генерала ехтеше в ушите му. Джед настръхна при мисълта какво можеше да означава това за Темпъл и семейството й. След като генералът свърши, Джед използва възможността да потърси Уил Гордън. Не беше се променил много за последните шест години. Лицето му беше без бръчки, само тъгата в очите му беше по-лесно забележима. Въпреки леко посивялата му коса на слепоочията, той изглеждаше в разцвета на силите си.

Когато Джед го извика по име, Уил Гордън се обърна и се намръщи.

— Да?

— Не знам дали ме помните, но се срещнахме преди няколко години във Вашингтон. Пейтън Флечър е мой кръстник. Аз съм…

В очите му видя, че го позна.

— Лейтенант… Пармли, нали?

— Да. Радвам се да ви видя отново, сър. Предпочитах само да се срещнем при други обстоятелства.

— И двамата го предпочитаме — съгласи се Уил Гордън. Лицето му помръкна отново.

— Вашата дъщеря… Надявам се, че е добре.

— Темпъл? Да, в добро здраве е — Той се усмихна гордо. — Миналата година ме дари с внук.

— Поздравления — Джед се опитваше да скрие завистта и ревността, които го обхванаха. Вече съжаляваше, че му се обади. — Знам, че искате да тръгвате.

— Да, чака ме дълъг път.

— Моля ви, предайте поздравите ми на семейството си. Надявам се следващия път да се срещнем като приятели — той се поколеба, после добави: — Генерал Скот изрази съвсем ясно отношението на войската. Ние изпълняваме заповеди. Всеки опит за съпротива ще има трагични последици.

— Как можем да се съпротивляваме, лейтенант? Вече предадохме ловджийските си пушки, а лъковете, стрелите и томахавките отдавна сме оставили. Ние нямаме оръжие. Разчитаме на милосърдието ви — тъгата в очите му беше покъртителна. — Но вие трябва да разберете — тази земя е наша и ние никога няма доброволно да напуснем домовете си. Ще го направите ли?

Този въпрос преследваше Джед дни наред.