Джанет Дейли
Волни и горди (4)

Глава 4

Слънцето се беше издигнало високо в небето. Поради голямата горещина учебните занимания бяха свършили.

Темпъл наблюдаваше от задната веранда как учителката пресича моравата и води от двете си страни по едно момиче. Момчетата скоро изостанаха зад тях. Темпъл често наблюдаваше Елиза Хол в следобедите, когато играеше с децата. Всеки път учителката се държеше толкова безгрижно и щастливо, колкото и малките й възпитаници. Тя нямаше нищо общо със сериозната жена, която преподаваше в училището. Спомни си как очите й светваха понякога от вълнение и разбра, че тя се държеше сковано и резервирано само с нея и с майка й.

След половин час Темпъл изкара от конюшнята буйната си кобила. Заобиколи двойната редица от бараки, където живееха негрите и излезе на тесен път в нивите. Животното скачаше и лудуваше през цялото време, недоволно от бавния ход, който му налагаше ездачката.

На известно разстояние пътят минаваше успоредно на поточето, което течеше през Гордън Глен. През една пролука между върбите Темпъл съзря на отсрещния бряг Елиза с децата, наведени над нещо, което тя им показваше. Чифт полуботушки бяха оставени на камъните до водата, а от тях се подаваха и два чорапа. Темпъл разбра, че обувките бяха на Елиза. Искаше й се да беше минала по-рано, за да види самата мис Хол да гази в потока. Темпъл остави кобилата да се движи в лек галоп от сенчестата страна на пътя. Нивата с пшеница пред нея блестеше на слънцето като златна коприна. По-нататък се виждаше засят тютюн, а до него в далечината — жълтите свилени коси на царевицата, полюшвана от южния бриз. Когато наближи, Темпъл видя, че работниците чистеха плевели, привели гърбове над мотиките.

Баща й, яхнал жребеца си, беше застанал под сянката на едно дърво. Тя се приближи към него, както винаги с чувство на гордост, че този човек беше неин баща.

— Помислих си, че може да си тук — тя спря кобилата си до жребеца му и огледа полето пред тях. Чувстваше близостта между тях, която нямаше нужда да бъде изразявана с думи.

— Житото е израсло.

— Трябва да имаме добра реколта.

— Ще има ли забава на Зеленото зърно тази година?

— Не — Уил Гордън прочете в очите на дъщеря си разочарование. Много би искал да можеше да й даде друг отговор, но разходите за такъв празник бяха повече, отколкото можеше да си позволи след тези, които бе направил за построяването на училището, закупуването на необходимите книги и пособия и поемането на пътните разходи на учителката и заплатата й. Все още съжаляваше, че се получи така. От всичките му деца Темпъл беше негова любимка. Самият той се учуди на силните си чувства. Винаги беше мислил, че най-много ще обича сина си, но Темпъл му напомняше за баща му. Имаше същия горд дух и остър ум, същата дързост и енергия и усмивка, която можеше бързо да печели сърцата.

— Нима язди до тук само за да ме питаш за празника на Зеленото зърно?

— Не. Бях неспокойна — тя потупа загладената шия на кобилата си.

Наблюдавайки я, Уил забеляза промяната във фигурата й. Памучната й рокля очертаваше твърдите й заоблени гърди.

— Остани в Гордън Глен. Не напускай имението днес — преди да го попита за причината за необичайната забрана, той поясни. — Джорджианските войници са в района.

— Как разбра?

Въпросителният й поглед не издаваше страх, само изненада. Това му хареса.

— Те бяха на срещата на Националния съвет в Нова Екота.

— Създаваха ли неприятности?

— Не. Само стояха и наблюдаваха като онези черни врани, кацнали на оградата — Уил посочи черните птици.

Темпъл се засмя.

— Прав си, татко. Те са само крадливи врани — тя отиде до оградата и ги пропъди. — И подобно на враните, ние скоро ще ги изгоним от земята си.

Уил се въздържа да отбележи, че птиците пак кръжаха на същото място.

— Може и да са като врани, но са все още мъже. Запомни това.

— Добре.

Тя се отдалечи. Уил се загледа след нея, сигурен, че няма да престъпи волята му. Тя разбираше причината за това. Колкото и силно желание да имаше, нямаше да прояви непослушание. Когато се изгуби от погледа му, той насочи вниманието си пак към полето.

Темпъл се обърна на седлото и погледна към слънцето, като закри очи с ръка. Искаше да разбере колко е часът по местоположението му. С разочарование установи, че беше по-късно, отколкото си мислеше. Неохотно обърна кобилата назад към къщи и пресече овощната градина към главния път. Следобедната езда не беше я успокоила така, както очакваше. Дори напротив, беше още по-неспокойна.

Когато излезе на главния път, кобилата изпръхтя и се дръпна встрани, подплашена от нещо. Секунда по-късно чу приглушения тропот на конски копита. Спомни си предупреждението на баща си, затова се отби от пътя и се спря в храстите. Присъствието й подплаши една свиня, която даде тревожен сигнал и останалите бързо изчезнаха навътре в гората.

В далечината се появи двуколка, теглена от кон, придружаван от двама ездачи. Топла вълна на радост я заля, когато разпозна в ездачите Острието и неговия черен слуга. Винаги беше се възхищавала на високия, добре сложен негър, но днес вниманието й беше изцяло насочено към индианеца.

Още когато беше на възрастта на сестра си Ксандра, Темпъл искаше сините му очи да я забелязват. Дори когато я дразнеше, и то безмилостно, тя си мислеше, че няма по-чудесен човек от него.

Когато преди три години той замина на Север да учи в колеж, тя се гордееше с постиженията му, макар че й липсваше. Обаче, след като се разбунтува срещу затворения живот и ограниченията на колежа и избяга още първата година, чувствата й при завръщането му вкъщи бяха смесени. Решението беше удар за баща му Шавано Стюарт, който винаги беше споделял убеждението на Уил Гордън за ползата от образованието.

Темпъл би могла да му прости, че разочарова баща си, ако се беше върнал да заеме полагащото му се място до него. Той обаче се върна само за малко, после тръгна да обикаля Тенеси, Кентъки и най-накрая планинските находища на злато. Сега отново беше у дома, но за колко време? Ще се задържи ли някога на едно място, за да изпълни задълженията си към семейството и към рода си? Ще създаде ли някога свое семейство и деца? С нея?

Темпъл въздъхна с разочарование и излезе от гората, за да посрещне двуколката. Съзнателно не поздрави Острието, а се насочи направо към мъжа в двуколката. Тъмната коса на Шавано Стюарт беше прошарена със сребристи ивици. Възрастта беше оставила своя отпечатък и по лицето му, но сините му очи бяха силни и зорки като на младеж.

— Дълго време мина от последния път, когато те видях, Шавано Стюарт. Изглеждаш добре — поздрави го тя на езика на чероките. Той разбираше много добре английски, но произношението му беше неестествено.

— Темпъл, това си ти — отговори Шавано Стюарт, като ръкомахаше красноречиво по типично индиански маниер. — Станала си жена, грациозна и красива като лебед.

— И съска като него, татко — вметна Острието сухо. — Вероятно затова никой не е пожелал да я направи своя жена.

— Откъде знаеш, след като не живееш тук? — веднага му отвърна Темпъл.

Шавано се засмя, като чу хапливите реплики, които си размениха.

— Ще имате достатъчно време за остроумия по-късно. Ние сме тръгнали да видим баща ти.

— Последния път, когато го видях, беше на полето с жито. Потърсете го там, преди да отидете вкъщи.

Тя се отдалечи.

— Къде отиваш? — намръщи се Острието.

— Към овощната градина — това беше първото място, което й дойде наум.

— Джорджианските войници обикалят наоколо — предупреди я той.

— В такъв случай е най-добре да не се отделяш от баща си — без да изчака отговор, тя смушка коня в лек галоп. Когато чу следващите я конски копита, едва доловима усмивка се появи на устните й.

Спря коня до едно дърво и слезе да си откъсне зелена ябълка. Острието се носеше към нея. Когато отхапа от ябълката, изведнъж всичко й изглеждаше по-ясно и осезаемо — киселият вкус на ябълката, уханният аромат във въздуха и звукът от приближаващите конски копита. Тя се обърна по посока на шума. Сърцето й преливаше от радост.

— Трябваше да придружиш баща си. Аз съм в безопасност на територията на Гордън Глен — тя погледна ябълката и я хвърли. — Да не забравя да кажа на майка, че ябълките са още зелени за бране. — Тя тръгна бавно, водейки кобилата.

Острието се поколеба за момент, после тръгна до нея. За него тя беше почти като непозната, макар че все още бяха останали следи от момичето, което познаваше — гордо изправената глава и предизвикателството в блесналите черни очи. Всичко останало — плоските гърди, детинското нетърпение и невинната красота — беше изчезнало, а на негово място имаше тревожна зрялост.

— Не трябва прекалено много да разчиташ на това, че в Гордън Глен си в безопасност от войниците — каза той, изненадан от собствената си рязкост. — Те са решили да накарат хората да не излизат от домовете си.

— Знам — каза тя с безразличие. — Четох за такива случаи в нашия вестник. Вестникът на чероките беше пълен с разкази за домове, които са били плячкосани, добитъкът — откраднат, реколтата — изгорена, мъжете — бити, жените — изнасилени и никой не се притекъл на помощ.

Започнал да излиза преди две години и половина, вестникът беше гордост за чероките. Отпечатваше се на английски и на азбуката на чероките, създадена девет години преди това от майстора на сребърни изделия Секвоя, който понякога използваше английското си име Джордж Гес. Различни бяха предположенията колко хора можеха да четат и пишат на техния език. Някои казваха, че са почти всички, а други — половината, но всеобщо беше мнението, че всеки, който може да говори езика им, може да се научи да чете и пише само за няколко дни чрез азбуката на Секвоя.

Независимо каква беше точната цифра, степента на грамотност сред чероките надвишаваше тази на джорджианците, при които само три поколения ги деляха от времето, когато бяха станали каторжническа колония на Великобритания.

— Ти само си чела за тези инциденти — каза Острието. — А аз ги видях с очите си. Мога да твърдя със сигурност, че джорджианците изпитват удоволствие да подчиняват нашите жени по техния оскърбителен начин — в гласа му се прокраднаха нотки на гняв при мисълта за някой брутален джорджианец, хванал Темпъл в ръцете си.

Тя спря и се обърна към него.

— Тогава трябва да се сложи край на това.

— Не може да се направи много.

— Затова ли ти не правиш нищо?

Засегнат от критиката й, той отвърна рязко:

— Какво искаш да направя?

— Това, което правят бащите ни — срещат се, обсъждат и търсят начин да ги спрат. Обаче ти не можеш да се тревожиш за такива неща — тя тръгна отново. — Този път кога тръгваш?

— Може би съм решил да остана за малко.

— Наистина ли?

— Това интересува ли те?

— Колко характерно за теб — отвърна Темпъл с презрение. — Избягваш комплиментите и отговорността. Идваш и си отиваш, загрижен единствено за себе си.

Той я хвана за ръката и я накара да спре.

Чувстваше ускорения й пулс под пръстите си. Пусна юздите и обви с ръка кръста й.

— Ще спре ли Черния лебед да ме кори?

— Може би — прошепна тя тихо.

Острието чувстваше допира на твърдите й гърди и близостта на устните й. Те се разтвориха леко. Когато после си спомняше за тази случка, му се искаше да вярва, че я беше целунал само от любопитство.

Устните й бяха по-твърди, отколкото беше очаквал, и имаха вкус на зелена ябълка. Искаше да поеме киселия сок, за да стигне до сладкия им вкус. Чувстваше се по непознат дотогава начин.

Седнала на полуизгнилия дънер, Елиза правеше отчаяни опити да си обуе чорапа. Той залепваше за мокрия й крак и тя не можеше да го издърпа нагоре. Докато го обуе, се беше сгорещила и изпотила толкова, колкото, преди да нагази в хладните води на потока. Обу високите си до глезените обувки. Когато се наведе да ги завърже, една фиба падна от косата й. Разбра, че косата й щеше всеки момент да се освободи от кока, затова побърза да върне фибата на мястото й.

По пътя до потока се чу звук от тракане на колелета и конски копита. Елиза се намръщи, сигурна, че беше прекалено рано за робите да се връщат от полето. Когато вдигна глава, се увери, че не греши. Шумът идваше от двуколка, придружавана от двама ездачи.

Единият от тях беше Уил Гордън. Елиза въздъхна ужасена. Кокът й се беше развалил и няколко къдрици висяха свободно. Защо, о, защо се остави децата да я убедят да дойде да играе с тях при потока! Изглеждаше ужасно.

— Татко! Татко! — Ксандра се затича към групата.

Кип и останалите момчета веднага оставиха костенурката, която бяха намерили и я последваха.

Когато Уил Гордън погледна към мястото, където седеше Елиза, тя разбра, че няма да може да избегне срещата им. Побърза да се наведе и се зае с обувките си със слабата надежда, че ако се направи, че не го забелязва, той ще отмине.

Чуваше неколцината детски гласове, които се опитваха да привлекат вниманието му. Тревожеше я, че не чува конски копита. Явно беше спрял. Не вдигна глава, макар че кръвта, обагрила лицето й, я стопляше още повече.

Завърза здраво обувките си. Беше отделила прекалено много време на заниманието си, затова вдигна неохотно глава. Очите й срещнаха погледа на Уил Гордън. Малката Ксандра бе седнала пред него на седлото.

— Нямате ли уроци следобед?

Макар че въпросът беше адресиран към най-малката му дъщеря, Елиза знаеше, че е предназначен за нея. С мрачно чувство разбра, че Уил Гордън си мислеше, че не изпълнява съвестно задълженията си, дори по-лошо, че съзнателно ги пренебрегва.

— Когато е горещо следобед, мистър Гордън, уроците стават доста скучни. Децата трудно се съсредоточават върху тях.

— Знаеш ли как щурецът прави този цвъртящ звук, татко? — Ксандра извърна глава и го погледна. Лицето й, светнало от вълнение, беше загубило обичайния си срамежлив израз. — Той търка краката си един в друг и те стържат подобно на трион, който реже дърва. Мис Хол каза така. Тя знае много неща — каза Ксандра, а после млъкна, засрамена, че останалите слушаха.

— Кога ти каза това?

— Днес следобед — обади се Мери Мърфи. — Кип хвана щурче и искаше да му откъсне краката. Мис Хол каза, че не трябва, защото то беше неговият музикален инструмент — като пиано.

— Бяха — поправи я учителката. — Те бяха.

— Те бяха неговият музикален инструмент — повтори послушно Мери.

Уил хвърли бърз поглед към Елиза, готов да признае, че следобедът не беше минал само в игри. Определено беше успяла да заинтригува дъщеря му. Още преди години той се примири с факта, че тя не притежаваше умствените възможности на по-възрастните си брат и сестра. Мислеше, че Ксандра също долавя това. За да не привлича вниманието на околните върху мудността си, тя растеше като срамежливо и необщително дете.

Двуколката се придвижи малко напред и спря.

— Шавано — Уил се обърна към госта си. От уважение към стария си приятел и съсед той заговори на езика на чероките: — Това е учителката, която наех, мис Елиза Хол от Масачузетс — преведе думите си на английски заради мис Хол и добави: — Мис Хол, това е Шавано Стюарт, човек, който е добър приятел на семейството ни от много години. Той и синът му ще ни гостуват за вечеря.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мистър Стюарт.

— Синът ми спомена за вас, мис Елиза Хол — отговори Шавано на правилен английски. В очите му проблесна познатото весело пламъче, докато я изучаваше. — Той каза, че косата ви е къдрава като дървени стърготини. Очите ми ме убеждават, че е така.

За част от секундата Уил съзря в погледа й ужас и се усмихна.

— Мис Хол свири на пиано. Може би ще я убедим да ни позабавлява с музиката си след вечеря.

— За мен ще бъде удоволствие да ви посвиря, мистър Стюарт — каза Елиза, задъхана от вълнение. — Сега ще ви помоля да ме извините. Време е да възобновим занятията си.

Уил свали Ксандра.

— Ще се видим на вечеря, мис Хол.