Джанет Дейли
Волни и горди (29)

Глава 29

Брега на река Мисисипи от страната на Илинойс януари 1839

Бавните ритмични удари на кирката напомниха на Елиза за тъжните звуци на тъпан, свирещ погребална музика. Наблюдаваше мълчаливо, докато Острието, Дю и Шадрак копаеха гроба в замръзналата, покрита със сняг земя. Наблизо лежеше увитото в одеяло тяло. Черната Каси беше коленичила до мъртвия си съпруг и се люлееше бавно напред-назад. Фийби напразно се опитваше да я успокои. Тихите й ридания се смесваха със свистенето на вятъра.

Айк, ковачът на Уил, беше мъртъв. Изглеждаше невероятно, че толкова голям и силен мъж можеше да бъде повален от пневмония. След смъртта на много други, осеяли с гробовете си двете страни на пътя, Елиза не знаеше защо й беше толкова трудно да приеме и тази. Загърна се по-добре с одеялото. Скри носа си и остави само очите си открити.

Може би не беше точно смъртта му, която я правеше така потисната, а вледеняващият страх, който я завладяваше — това ужасно чувство, че беше хваната в капан. Преди десет дни бяха пристигнали на това място само за да открият, че не могат да продължат. Мисисипи беше замръзнала с прекалено тънък лед, който не можеше да издържи тежестта на каруците и прекалено дебел за преминаването на фериботите. Каравана след каравана се събираха на този полуостров, граничещ с реките Мисисипи и Охайо. Нямаха почти нищо, което да ги предпази от студа и бурите. Буквално всеки беше болен, като някои бяха по-сериозно болни от други. Към дизентерията, заушката, магарешката кашлица и плеврита от лагерите миналото лято се прибавиха измръзвания, настинки, туберкулоза и пневмония.

От другата страна на Мисисипи беше разположен нос Жирардо, Мисури. Никой не си задаваше въпроса кога ще стигнат дотам. Бяха изминали повече от половината път до крайната си цел. Първоначално се предполагаше, че пътуването ще им отнеме три месеца. Трите месеца бяха минали, а те все още имаха четиристотин мили път, след като прекосят Мисисипи.

Елиза се чудеше дали ще издържат, дали тя ще издържи до края. Господи, какво правеше тук? Само един поглед към Уил беше достатъчен, за да пропъди тези мисли от главата си. Той беше причина да остане с тях.

Джед Пармли се приближи до гроба, яхнал коня си. Елиза гледаше със завист дебелия му шинел, вълнения шал и топлите ръкавици, които носеше. Слезе от коня и отиде до гроба. Без да каже нещо, взе лопатата от Шадрак и започна да я забива в замръзналата земя. Шадрак вдигна увитите си в парцали ръце към устата си, за да ги стопли. После се обърна и отиде, накуцвайки, при майка си и сестра си. Краката му също бяха увити с парцали.

Най-после гробът беше изкопан.

— Време е, мамо — измърмори Шадрак и погледна разплаканото й лице и подпухналите й очи. — Сега трябва да го погребем — тя се разплака отново, когато той клекна до тялото и започна бавно да разгъва одеялото.

— Какво правиш? — попита Каси, хлипайки.

— Татко вече не се нуждае от него, а на нас ни трябва.

— Не! — тя го хвана за ръката. — Не можеш да го оставиш да лежи така в студената земя.

— Той не чувства студа. Знаеш, че и той би искал да ни е по-топло.

— Шад е прав — Фийби трепереше неудържимо, въпреки наметнатото одеяло и панталоните на Дю, които беше обула под тънката лятна рокля. — Щеше да ни каже да го вземем, ако можеше.

Каси плачеше, докато Шадрак развиваше одеялото. Дългото тяло на баща му беше облечено само в окъсана риза и панталони. Краката, ръцете и главата му бяха голи.

Цялото семейство, с изключение на Виктория, гледаше, докато Дю, Острието и Джед спускаха тялото в гроба. Беше твърде студено, за да се бавят. Всички поред пристъпиха, за да изкажат съболезнованията си на семейството му. Студът правеше физическият контакт невъзможен. После всички се върнаха до огньовете. Дю остана да зарине безименния гроб. Джед стоеше до огъня, скрил уста в шала си. Летните горещини бяха далечен спомен, но нали именно те доведоха до отлагане отпътуването на чероките. Ако Скот предполагаше колко щяха да страдат тези хора, тръгнали на път посред зима, той щеше да го отложи отново. Джед беше сигурен.

Бяха попаднали в смъртната схватка на зимата. Колко подходящ беше този израз за положението им, помисли си Джед. Степента на смъртност приближаваше двадесет процента, като в това число не влизаха слугите като Айк. Кога щеше да свърши това? Колко хора още щяха да починат, преди да достигне целта?

Никога не беше се чувствал толкова безпомощен. Беше раздал всички дрехи, които му бяха излишни — ризи, чорапи, долни гащи, панталони, ботуши и униформи — някои от тях служебни. Армията искаше да го порицае, че раздава държавна собственост, но не можеше да стои настрана и да не прави нищо, за да облекчи страданията им. Не беше единственият. Братът на Джон Рос — Луис, който караше една от първите каруци, лагеруващи близо до Джоунсборо, беше отишъл на север до Сейнт Луис, за да купи одеяла и дрехи със собствените си пари.

Зад него се чу пристъп на кашлица. Най-напред Джед не му обърна внимание, защото мислеше, че беше Острието. Беше го чул да кашля няколко пъти и предположи, че е настинал. Тогава разбра, че звукът не беше същият.

Погледна намръщено през рамо към двегодишния син на Темпъл, който си пое дълбоко въздух, закашля се и най-после изхвърли слузеста храчка. Джед се разтревожи от кашлицата му.

— Докторът видя ли Лиджи?

Темпъл поклати глава и зави детето със собственото си одеяло.

— Кашляше съвсем малко миналия ден. Явно състоянието му се беше влошило.

— Ще намеря доктора и ще го доведа.

След час Джед се върна с доктора. Той го прегледа набързо, после се подкрепи с чаша кафе, застанал до огъня.

— Синът ви има магарешка кашлица — обърна се той към Темпъл. — Сега не мога да направя много за него. Ако започне да повръща, препоръчвам да го храните няколко пъти на ден. Ще му помогне, ако спи повече. Ще ти оставя малко лауданум, но не му давай повече от четири капки и не по-често от три пъти на ден. Ако се влоши — например — има проблеми с дишането или нещо подобно, — изпратете някой да ме извика. В противен случай… — той сви рамене, вдигна канчето и отпи шумно. — Как е майка ти? Мога да прегледам и нея, докато съм тук — каза той и въздъхна тежко.

— Ще дойда с вас — предложи Елиза. — Тъкмо бях тръгнала да сложа горещи камъни под дюшека й.

— Горещи камъни, а? Майка ми слагаше горещи тухли в леглото, когато брат ми и аз бяхме деца. Беше дяволски неприятно, ако легнеш на някоя от тях — когато се отдалечи, Острието се закашля. Лекарят спря и се намръщи. — Не ми харесва тази кашлица. Гърдите болят ли те? Да прегледам ли и теб?

— Не.

— Пази се. За Бога, имам повече пациенти, отколкото мога да обслужвам. Напомни ми да оставя лауданума, преди да тръгна.

Между дърветата свиреше студен северен вятър. Елиза обикаляше в гората, търсейки счупени клони, заровени под снега. Всеки ден трябваше да ходят все по-далеч от лагера. Кога ли щяха да оберат всички клонки? Тогава трябваше да режат дървета. Добре поне, че имаше достатъчно. Ужасяваше я мисълта какво щеше да се случи, ако нямаше с какво да напалят огън.

Удари нещо с крак. Изчисти снега и вдигна голям клон. Спря и се огледа за Ксандра и Кип. За момент си помисли, че е съвсем сама, заобиколена от почернелите дънери на отрязани дървета. Долови някакво движение далеч зад себе си. Някой се наведе до едно дърво. Беше Ксандра, но Кип не се виждаше никъде.

Елиза погледна с тревога към тежките сиви облаци. Вече беше късно, а и можеше да завали. Къде беше Кип? Трябваше да вървят близо един до друг.

Отказа се да търси повече и се запъти към Ксандра. Смъкна одеялото от устата си и извика:

— Ксандра! Къде е Кип? Виждала ли си го? — но Ксандра не отговори. — Ксандра?

Елиза се разтревожи не на шега, после се затича. Студът пареше дробовете й. Докато стигне до момичето, едва дишаше. Спъна се и падна по колене. Ксандра седеше, свита на топка, до дървото.

— Ксандра, какво има? — остави одеялото си и вързопа със съчки. Вдигна главата й. Лицето й беше пребледняло и изкривено от болка. В очите й се четеше безграничен ужас и страдание. Отвори уста, но не можа да каже и една дума. Изведнъж се преви пак на две и изохка. Тогава Елиза забеляза, че се държи за корема.

— Боже Господи, не! Само не бебето — прошепна тя. Беше късно, прекалено късно. — Трябва веднага да се върнем в лагера. Хайде Ксандра. Помогни ми — хвана я през кръста с едната си ръка и се опита да я вдигне. Тогава видя кръв на снега. — Кип! — нямаше време за губене.

Хвана я под мишниците и започна да я влачи назад към лагера. Ксандра се извиваше и гърчеше от болка и така само се изплъзваше от ръцете й. Точно когато си мислеше, че не може да мръдне и една крачка по-нататък, и че ще трябва да я остави и да отиде за помощ, Кип се появи между дърветата.

Елиза крачеше неспокойно пред палатката на лагера. Трепереше, но не обръщаше внимание на студа. Уил стоеше до огъня и гледаше пламъците с празен поглед. Ако беше настоявала Ксандра да стои близо до него или ако беше я попитала как се чувства, преди да тръгнат, щеше да забележи, че нещо не е наред. Имаше много „ако“. За Бога, нейна ли беше вината? Елиза затвори очи, опитвайки се да заглуши болката и чувството за вина. Представи си петното кръв на снега. Пое дълбоко въздух, за да не се разплаче.

Обърна се и видя Острието, облегнат на една каруца. Не търсеше топлината на огъня, също както нея. Тя се приближи до него. Напоследък хората го бяха оставили на мира, заети с оцеляването си. Вече имаха други грижи, вместо да таят омраза към него за стари грешки.

Ксандра можеше да не оживее. Имаше толкова много кръв, помисли си тя.

— Докторът е при нея от доста време.

— Знам — Острието се закашля.

— Темпъл ще се тревожи. Може би някой трябва да се върне и да й каже, че все още няма новини.

— Изпрати Пармли. Няма да пропусне възможността да я утеши.

Болеше я, че отношенията между Темпъл и Острието бяха такива. Бяха заедно, и все пак толкова далеч един от друг. Елиза с нищо не можеше да заздрави любовта им — любов, която се изразяваше с всяка дума, всеки жест, всеки поглед.

Лекарят се появи. Няколко чифта очи се отправиха към него. Не каза нищо, но погледът му беше достатъчно красноречив.

— Съжалявам — промълви най-после той. — Не успях да я спася.

— Бебето? — попита Уил с надежда.

— Момче. Нямаше шанс.

— О, Боже — Елиза се опита да сдържи риданията си. — Защо не я открих по-рано?

— Дори и да беше тук при мен, когато се е случило… — започна лекарят. — Не мисля, че можех да я спася, не и при тези условия. Може би дори и най-добрите условия нямаше да помогнат.

Вероятно беше истина, но Елиза щеше винаги да се терзае. Когато Уил се приближи към нея, й се искаше да избяга — беше сигурна, че ще прочете в очите му обвинение. Но не, в тях имаше само скръб. Той избърса с ръка една сълза на бузата й.

— Знам, че и ти много я обичаше.

Тя зарови лице в гърдите му и се разрида.

Погребаха Ксандра и мъртвороденото момче на следващата сутрин.