Джанет Дейли
Волни и горди (30)

Глава 30

Синът му, дъщеря му и детето й, слугата му — всички бяха мъртви. Уил седеше на земята до огъня, загърнат с одеялото. Усещанията му бяха притъпени — не можеше нито да мисли, нито да чувства. Студът сковаваше тялото му, а скръбта — душата му. Беше в такова състояние, че не можеше дори да се разплаче.

Чу снегът да скърца под приближаващи стъпки, но не помръдна. Темпъл се наведе до него, но той не й обърна внимание. Тънка струйка дим се виеше над чинията с храна в ръката й.

— Мама няма да яде тази вечер. Продължава да пита за Ксандра — очакваше, че ще каже нещо, но той не отговори. — Няма да можем да го запазим в тайна от нея. Тя вече се досеща, че нещо не е наред. Трябва да й кажем.

Той затвори уморено очи. Не искаше да чува гласа й, който дълбаеше мозъка му като свредло. Да говори, означаваше да мисли, означаваше да чувства. Предпочиташе онази безчувственост, която го беше обхванала тази сутрин, докато я погребваха.

— Аз ще отида — чу гласа на Елиза.

— Не — най-напред той не осъзна, че изрече гласно мислите си. Беше станало прекалено бързо. Следващата му мисъл беше, че не можеше да позволи на Елиза да го направи, не заради вината, която чувстваше, а защото това беше негово задължение. Ксандра е… беше тяхна дъщеря — негова и на Виктория. Почти в същия момент, когато проговори, Уил усети топлината на огъня и студената земя под себе си. — Аз ще й кажа.

Стана и се запъти към каруцата. Вкочанените му, схванати крака отказваха да се движат. Каруцата се разлюля под тежестта му. Превит почти на две под брезентовото покривало, той се приближи до мястото, където лежеше Виктория.

— Темпъл каза, че си отказала да ядеш — той се вгледа в нея. Цялото й тяло беше увито в одеяла като египетска мумия. Само лицето й се виждаше. Наоколо миришеше на болест. Тя изглеждаше уморена и отчаяна. Уил се чудеше как да й каже за Ксандра. — Студено ли ти е? Мога да кажа на Черната Каси да затопли пак камъните.

— Къде е Ксандра? — попита тя с немощен глас и Уил погледна встрани, за да не срещне погледа й. — Мъртва е, нали?

— Да. Погребахме я тази сутрин — той очакваше, че тя ще избухне в плач.

Но тя само въздъхна.

— Знам. Сънувах я снощи. Държеше в ръце малка кукла и плачеше, защото беше счупена и не знаеше как да я оправи — ужасна болка стегна гърдите му. Притискаше го толкова силно, че не можеше да диша. Виктория гледаше брезента, който се поклащаше леко от вятъра. — Искам да ме погребете до нея, Уил! Обещай, че ще го направиш.

Той понечи да се съгласи, без да се замисли. След малко думите й достигнаха до мозъка му. Порази го изразът „до нея“ — сякаш очакваше, че смъртта й е близо.

— Не говори така, Виктория. Ти няма да умреш.

— Обещай ми — тя се опита да стане. Гледаше като обезумяла. Закашля се. Тялото й се разтресе. Той я хвана, докато пристъпът премине. Съжали, че просто не се съгласи.

Най-после се успокои, но изглеждаше така, сякаш кашлицата е отнела всичките й сили. Легна пак — по-бледа и изпита отпреди. Гледаше го умоляващо. Устните й образуваха думите „обещай ми“, макар че не се чу звук.

— Обещавам.

Тя затвори очи и се усмихна едва. Уил остана още дълго време при нея.

Виктория почина същата нощ. Когато Уил каза да я погребат в един гроб с Ксандра, Темпъл веднага възрази:

— Не, не е правилно.

— Майка ти искаше така и аз й обещах.

— Кога? Снощи? Тогава тя е знаела… знаела е, че ще умре.

— Мисля, че не би могла да понесе повече да бъде разделена от децата си. Не става въпрос само за Джони и Ксандра, а и за починалите ти братя и сестри.

— Но защо? Не разбирам?

— Ти си майка, Темпъл. Трябва да знаеш. Децата са на първо място, поне с Виктория винаги е било така… винаги — гласът му издаваше болка и съжаление.

Постепенно Темпъл проумя какво й говореше — че майка й бе обичала децата си повече от него. Това го беше наранило дълбоко, много дълбоко.

 

 

Денят беше ясен и слънчев, но студен. Темпъл се беше сгушила до огъня със сина си на ръце. Да се топлят, беше единственото им занимание. Основната мисъл, която направляваше всяко тяхно движение и имаше предимство дори пред храненето. Студът смразяваше всичко, дори скръбта и надеждата и ги заключваше в някое ъгълче на душата, заедно с другите чувства. Преди три дни бяха погребали майка й, а после се върнаха до огъня да я оплачат.

Огънят беше жизненоважен.

Темпъл се опита да си спомни онези лениви летни следобеди в Гордън Глен, когато слънцето печеше силно и ветрецът раздвижваше горещия въздух. Тази картина изглеждаше нереална. Имаше само студ, който сякаш щеше да продължи вечно, и прясно изкопани гробове извън лагера и покрай пътя. Може би всички те щяха да умрат. Прегърна по-силно момчето си. Лиджи се възпротиви и тя неохотно охлаби прегръдката си.

Чу, че снегът скрипти под приближаващи копита. Погледна безучастно и видя как Джед Пармли слезе от коня си и се приближи към огъня. Клекна и протегна ръце напред. От устата му излизаше топъл дъх като дим. Той погледна момчето в скута й.

— Как е Лиджи?

— Все същото — нито се влошаваше, нито се подобряваше. Това не я успокояваше, особено след като вече трима членове на семейството бяха мъртви.

— Добре. Докторът ми каза, че магарешката кашлица се развива за няколко седмици. Ще се оправи — освен ако не се получат усложнения, пневмония например, но Джед не й каза това. Напоследък животът й беше низ от трагедии. Не биваше да я тревожи излишно. — Ходих до реката. Изглежда, ледът ще се пропука. Ако така продължи още няколко дни, фериботът ще може да мине.

— Мисис Темпъл! — Фийби тичаше към огъня. — Мисис Темпъл, по-добре елате.

— Защо? Какво има?

— Господарят Острието. Много е болен. Не дава на Дю да доведе лекаря. Има ужасни хрипове. Не знам какво да правя. Трябва да му помогнете, мисис Темпъл. Той е в палатката. Дю е при него, но…

Когато Джед видя тревогата и страха в очите на Темпъл, го прониза ревност. Тя беше загрижена за него. Знаеше, че Острието иска тя да се върне при него, но си мислеше, че Темпъл… нямаше значение какво си мисли. Реакцията й показваше истинските й чувства.

— Погрижи се за Лиджи — тя подаде детето на Елиза и се обърна към него. — Ще доведеш ли доктора?

— Но господаря Острието каза… — започна Фийби.

— Не ме интересува какво е казал! — отвърна тя рязко. Раздразнението и тревогите я правеха нервна. — Доведи доктора!

— Веднага — обеща Джед, но тя вече беше тръгнала към палатката на Острието. Той гледаше след нея.

— Тя все още го обича — прошепна Елиза.

Той й хвърли свиреп поглед. Беше удивена от откритието и му се усмихна леко. Джед се запъти към коня си. Щеше да доведе лекаря, но нямаше желание да го прави. Знаеше, че няма да се почувства по-добре.

Когато Темпъл се шмугна в малката палатка, я посрещна силна кашлица. Дългото тяло на Острието беше увито с одеяла, а Дю люлееше главата му в скута си.

Дю вдигна глава.

— Ти дойде. Не бях сигурен, че ще го направиш.

— Как е той? — Темпъл коленичи.

— Зле. Опитах се да му помогна. Опитах се.

За момент погледите им се срещнаха. Дю го обичаше толкова, колкото и тя. Острието никъде не ходеше без него. Но той не смяташе, че отношенията им са нещо повече от отношения между предан слуга и признателен господар. Сега Дю държеше главата му в ръце, сякаш му беше брат. Откритието най-напред я изненада, но после вече нямаше значение.

— Докторът идва — каза тя и пипна челото му — пареше.

Той се размърда и отвори очи.

— Темпъл? — гласът му стържеше.

— Тук съм — насили се да се усмихне, но не успя. Беше много разтревожена от неговата отпадналост и хриповете, които издаваше при дишане. Спомни си как помагаше да изкопаят гроба на Айк, сам изкопа този на Ксандра и помогна да погребат майка й. Не искаше и той да умира.

Намръщи се. В очите му проблесна раздразнение.

— Дю, казах ти да не… — отново се закашля.

Темпъл запуши уши да не чува раздиращата кашлица. Обхващаше я пълна безнадеждност.

— Върви да стоплиш няколко камъка, Дю. Трябва да го държим на топло. Аз ще остана при него, докато дойде лекарят.

Дю се поколеба.

— Трябва да държиш главата му по-високо, мисис Темпъл. Иначе не може да диша.

— Ще го държа — точно това искаше, точно от това имаше нужда. Много месеци бяха минали от последния път, когато го държа в прегръдките си.

Когато кашлицата му утихна, тя зае мястото на Дю.

Той махна с ръка в знак на протест.

— Лиджи…

— Елиза се грижи за него.

Отговорът й изглежда го удовлетвори, или той просто нямаше сили да се съпротивлява повече. Нямаше значение. Сега синът им не се нуждаеше от нея толкова, колкото той.

Диагнозата беше пневмония. В продължение на два дни и две нощи Темпъл стоя до него неотлъчно. Даваше му топъл борш, сменяше лапите на гърдите му. Рядко позволяваше на Дю да я смени, и то не за дълго. Страхуваше се да заспи, страхуваше се, че ще се нуждае от нея, страхуваше се, че ще умре, ако не стои до него.

Досега не беше се страхувала така за живота му, макар да знаеше, че е обречен заради предателството си. Сега, когато беше на крачка от смъртта, мисълта, че можа да го загуби завинаги, я ужасяваше. Страхът й не беше логичен, както не бяха логични причините, поради които го напусна преди две години и половина.

Логиката на действията й се пропукваше.

Когато Дю дойде в края на третия ден, тя беше вкочанена от изтощение и студ. Залюля се несигурно и протегна ръка да поеме купата с топъл борш.

— Не. Аз ще го нахраня — Дю отказа да й я даде, а тя беше прекалено уморена да настоява. Той привдигна Острието и Темпъл изпълзя бавно встрани. Схванатите й крака отказваха да се раздвижат. — Добре е да си починеш малко.

Тя се съгласи мълчаливо, но не легна. Седна със свити крака, като не отместваше поглед от Острието.

Клепачите му трепнаха, когато Дю поднесе купата към устните му. Острието изви леко глава и измърмори нещо.

— Пийни от борша, господарю, Фийби го направи специално за теб. Ще се разсърди, ако не го опиташ. Хайде, опитай малко.

Острието се намръщи и бутна купата с брадичка.

— Темпъл. Мислех… мислех, че Темпъл… е тук.

— Тук съм — тя допълзя до него и се наведе, за да може да я види. — Тук съм.

Очите му се спряха на нея с явно усилие.

— Не ме оставяй… не ме оставяй отново — гласът му беше толкова слаб, че тя едва успя да чуе думите.

— Няма. Ще бъда тук, до теб — в момента, в който изрече тези думи, я обхвана странно спокойствие. Нямаше да го изостави, докато е болен, а и след като се оправи. Знаеше това, както знаеше, че слънцето винаги ще изгрява от изток. Ако можеше да върне назад времето, не би допуснала да бъдат разделени толкова дълго. Беше го наранила, себе си също.

Вярваше, че ще е най-добре за техния син, ако го напусне. Сега си спомни колко често беше ги виждала заедно през последните месеци — играеха на някаква игра или Лиджи просто пълзеше около него. Не беше ли най-добре детето да расте до баща си, дори ако чува, че другите говорят за него лоши неща. Нямаше значение дали бяха верни или не. Да, Острието не постъпи правилно, но и тя сгреши, като го напусна. Сега виждаше вината си и се молеше да не е прекалено късно.

— Изпий този борш. Трябва да се оправиш. Моля те! Моля те, оправи се! — тя сложи глава на гърдите му и заплака тихо.

Затвори очи само за момент, а когато се събуди, в палатката беше съвсем тъмно. Веднага почувства, че нещо не е наред. Изправи се и се наведе към него.

— Не! — изохка тя и се помъчи да го вдигне. Две ръце я дръпнаха назад.

— Оставете го да спи, мисис Темпъл — прошепна Дю в ухото й. — Шттт. Слушайте. Сега диша по-леко. Дробовете му вече не свирят така.

Тя се заслуша.

— Подобрява се, нали? — почти не можеше да повярва.

— След една-две седмици ще се разхожда съвсем здрав. Сега трябва да спите или ще се наложи той да се грижи за вас — тя се разплака от облекчение. Дю я сложи да легне до Острието и ги зави с одеялото. — Не се тревожете за нищо. Ще бъда тук цялата нощ.

 

 

Фериботът, натоварен с първите каруци, се отдели от брега и заплава между ледените блокове. Джед Пармли наблюдаваше от източния бряг на река Мисисипи. Отново бяха на път. В дневника си тази вечер той добросъвестно отбеляза възстановяването на пътуването след едномесечното забавяне. Задачата му беше да наблюдава и да записва, но много от видяното остана незаписано — например, когато Темпъл и онзи негър вдигнаха Острието на коня му и го завързаха. В най-тъмните кътчета на душата си Джед тайно се надяваше, че той ще умре. Личеше си, че Острието не се е излекувал напълно, а до края на зимата имаше още време. Презираше се заради тези мисли.

Най-после всички се събраха на отсрещния бряг на север от нос Жирардо. Тогава научиха, че фуражът по по-прекия, южен маршрут, през Арканзас, рязко е намалял. Бяха принудени да пътуват по другия маршрут, много по на север, през Мисури.

Леден вятър, дошъл от Арктика, фучеше над хълмистата прерия. Беснееше, завърташе се и се извиваше покрай пътниците. Изморени и лошо облечени, заслабнали от болестите и нещастията, групата изгнаници бяха изправени пред нови трудности.

Понякога краката на Джед бяха толкова вкочанени от студ, че едва се държеше на седлото. Когато видеше накладен огън, спираше да се постопли.

С всеки изминат ден гробовете край пътя се увеличаваха. Все пак Острието всяка сутрин биваше завързван за коня си, увит с одеяла. Темпъл често яздеше зад него.

Керванът рядко изминаваше петнадесет мили на ден. Средно изминаваха десет или малко повече. Времето беше все същото — ясно небе и леден вятър. Джед не беше сигурен дали чуваше само свистенето на вятъра или и стенанията на болните, умиращите и скърбящите. Вятърът ги съпровождаше през целия път от нос Жирардо, през Джаксън, Фармингтон, Потоси Рола и Лебанон до Спринфийлд, Мисури. Оттам колоната тръгна на югозапад и започнаха да валят дъждове. Понякога преминаваше суграшица, но винаги беше много студено.

Много малко хора от тези, покрай чиито имоти минаваха, им предлагаха храна или подслон за през нощта. Джед не можеше да ги обвинява. Чероките изглеждаха окъсани и жалки. Много от тях бяха болни от заразни болести, освен това нямаха пари да си платят за храна и подслон.

Мисури беше част от фронтира, наскоро измъкната от индианците. Думата индианци създаваше представа за диваци. Малко бяха тези, които вярваха, че чероките не разбират почти нищо от война, че те бяха просто фермери — някои, като Гордън например, притежаваха големи плантации, а други обработваха малки парцели, засети с жито, памук или тютюн. Изкарваха си прехраната от земята, както много от фермерите в Мисури.

Невежеството пораждаше недоверие. Джед не можеше да направи нищо, за да го промени.

 

 

Дрехите и одеялото на Темпъл бяха подгизнали от проливния дъжд. Тя обви ръце около Острието и се опита да го предпази поне малко. Тялото му постоянно се тресеше. Всеки път, когато си мислеше, че ще се справи, той се влошаваше. Не беше сигурна дали ще издържи още една нощ в мокрите дрехи върху влажната земя.

Чу кашлица до себе си. Погледна към Елиза, която цапаше през калта, наметната с одеяло. На гърба си носеше Лиджи. Той също имаше нужда от сухи дрехи.

Дю, който водеше коня, се обърна към нея.

— Правят лагер за през нощта, мисис Темпъл. Виждам няколко палатки.

Темпъл съзря да излиза бял пушек от комина на фермата пред тях. До къщата се виждаше хамбар. Без да се колебае, слезе от коня и пое юздите от Дю. Поведе коня встрани от пътя, право към фермата.

— Темпъл, къде отиваш? — извика Елиза.

— Всички елате с мен — отвърна тя, без да обърне внимание на озадачените им погледи. Нямаше сили за обяснения. Беше премръзнала, уморена и мокра.

Когато стигна до предната веранда, пусна юздите и развърза малко вързопче от седлото. Отнякъде се появи куче и залая яростно, когато тя приближи стъпалата. Беше принудена да спре. Гледаше разочаровано към вратата. Кучето залая още по-силно, когато баща й и Елиза се приближиха.

— Темпъл, няма смисъл — обади се баща й.

— Откъде знаеш?

Точно тогава на вратата се появи един мъж и сгълча кучето. Лаенето веднага премина в скимтене. Кучето се обърна и замаха опашка към господаря си. В момента, в който Темпъл се качи едно стъпало нагоре, кучето отново й препречи пътя и изръмжа заплашително.

— Вие сте от онази сбирщина индианци на пътя, нали? — мъжът ги гледаше изпод гъстите си вежди. Имаше посивяла коса и набръчкано, загрубяло от годините и суровия климат лице. Темпъл се опита да не мисли за пушката в ръцете му. — Ако сте дошли да просите, по-добре е да се връщате, защото тук няма да получите нищо. Вървете си. Махайте се, преди да съм насъскал кучето.

— Моля ви… съпругът ми и синът ми са болни. Имат нужда от сухо място за пренощуване. Ще им позволите ли да пренощуват в хамбара ви? — тя се мъчеше да развърже вързопчето. — Мога да ви платя — най-после успя и започна да търси сребърната игла. Извади я, поддържа я за минута в ръка, после му я показа. — Вижте.

Човекът се поколеба. Гледаше ги с подозрение, докато се приближи към стъпалата. Иглата блестеше в мократа й ръка. Големият аметист имаше тъмнолилав отблясък, а малките перли се белееха като кокичета в тъмнината.

Елиза изпъшка, когато видя иглата.

— Не — възпротиви се тя. — Не можеш да му дадеш това.

Вече беше късно. Мъжът я беше взел от ръката й и я разглеждаше. Темпъл затвори очи при мисълта, че ще загуби тази скъпоценност, собственост на семейството й от много години. Но с удоволствие щеше да я жертва за топло, сухо място.

— Колко човека сте?

— Десет. Баща ми, брат ми… братовчедка ми — зачуди се как да представи Елиза — аз, синът ми и мъжа ми, и четиримата ни негри. Ще ни разрешите ли да преспим в хамбара ви? Няма да откраднем нищо.

Той обърна иглата в ръката си.

— Предполагам, че няма да навреди. Треперите като мокри кутрета. Няма да ви оставя така. Можете да спите в хамбара ми — Темпъл почувства да я залива вълна на облекчение. Преди да успее да му благодари, той продължи. — Това е хубава дрънкулка. Жена ми би я харесала, но умря преди три години. На мен не ми трябват такива работи. Можете да си я вземете — той й я даде, после се обърна рязко. Спря до вратата и ги погледна. — Имам крава с теле в хамбара. Можете да си издоите мляко за малкия.

— Благодаря.

Той изръмжа нещо в отговор и влезе вътре. Един час по-късно донесе в хамбара кошница с пресни яйца и юргани.

— Можете да ползвате тези — каза той и побърза да излезе.

Темпъл се затича след него навън.

— Моля ви, как се казвате?

Той наведе глава. От шапката му се стичаше вода.

— Косгроув. Хайръм Косгроув.

— Аз съм мисис Стюарт — тя протегна ръка.

Той се ръкува непохватно.

— Мисис Стюарт.

— Благодаря, мистър Косгроув. Искам да мога да кажа на сина си името на мъжа, който ни помогна.

Благодаря ви.

— Тук навън в дъжда и калта няма място за благодарности. По-добре влезте на сухо.

Тя се поколеба още една секунда, после влезе вътре.

По-късно същата вечер Темпъл и Острието лежаха един до друг в сеното, завити с един от юрганите на мистър Косгроув. Одеялата и дрехите им бяха метнати на подпорите да съхнат. Вдъхна дълбоко силния аромат на сено. Опита се да си спомни последния път, когато беше се чувствала така добре. Острието се размърда и потрепери конвулсивно.

— Студено ли ти е? — прошепна тя и притисна тяло до неговото, за да го стопли. — Така по-добре ли е?

— Не мисля, че искам да се чувствам по-добре.

— Не говори така.

— Защо? И двамата знаем, че щом веднъж се оправя, повече няма да лежиш до мен. Защо да се оправям, след като това означава да загубя теб, Темпъл?

— Грешиш — тя погали лицето му. — Няма да си замина. Трябва да се оправиш, защото аз отново искам да бъда твоя жена.

Той хвана ръката й.

— Не го казвай, ако не го мислиш наистина.

— Мисля го.

Мълчание. Той не каза нищо. Само притисна ръката й към устните си. Тя чувстваше слабото треперене на тялото му, но то не беше от студ или от треска, а от силни чувства. Темпъл също трепна, развълнувана от дълбоката му любов.

— Липсваше ми. В името на всичко свято, липсваше ми. Може би трябва да приема завръщането ти, без да задавам въпроси, но не мога. Защо, Темпъл? Защо промени решението си?

— Защото синът ти има нужда от теб, но преди всичко, защото аз имам нужда от теб. Обичам те — тя сложи глава на гърдите му. Чуваше свиренето в дробовете му и туптенето на сърцето му. — И двамата направихме грешки, макар че тогава не мислехме така. Когато ти подписа този договор, мислеше, че правиш най-доброто, но грешеше. Когато аз те напуснах, мислех, че правя най-доброто за нашето дете, но и аз грешах. Много неща се промениха през последните две години, но не и чувствата ми към теб — Темпъл затвори очи. Чувстваше объркващата топлина на тялото му. Чувстваше се уморена, макар че й се искаше да не е така. — Прегърни ме.

Усети, че целува косата й, преди кашлицата да го принуди да обърне глава.

— Нямам сили да направя нещо друго, освен да те прегърна. Обичам те, Темпъл. Никога не съм искал да си отиваш, но не можех да те помоля да останеш.

— Знам — решението трябваше да бъде нейно, направено свободно, без принуда. В противен случай щеше да негодува срещу него. Разбираше това.

Дъждът чукаше по покрива на хамбара, но те бяха затоплени и сухи в мекото си сламено легло. Заспаха сгушени един до друг.