Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (9)

8

Ранчото „Куинтрел“

Понеделник сутринта

Написаното бе неравното немощно драскане на човек в края на силите си:

„Изнудване, Джош.

Една от благотворителните организации трябва да е фасада.

Не открих коя. По-добре да се плати.“

Джош Куинтрел се зачуди кой от безбройните хора, които Сенатора бе прецакал, в крайна сметка бе намерил начин да си върне. Сигурно Уинифред. Тя научаваше всички клюки от испанската общност, страхуваха се от нея толкова, колкото и я уважаваха. Тя мразеше Сенатора, от както бе научила за жените му, а не знаеше дори и половината.

Сенаторе, ти беше тежък случай. Коя от тайните ти е била разкрита? Имаше толкова тайни, колкото и любовници.

Джош не искаше да прочете нищо подобно във вестниците. Не и преди да спечели първичните избори. Не и преди самите избори.

Тайните на Сенатора бяха оцелели почти век. Без съмнение Джош можеше да ги опази заровени още единайсет месеца.

Той затвори личния сейф на баща си, без да поглежда пистолета и пачките с пари, но взе всички доказателства за корупция, които ченгетата с радост биха конфискували. Заключи с бутоните, които издадоха тихо бръмчене. Хвърли поглед към заключената врата и се отправи към камината в ъгъла. Горяха само няколко малки цепеници, достатъчно, за да изпълнят стаята с аромата на смола. Джош пусна бележката на Сенатора в огъня, видя я как изгоря и разпръсна пепелта с ръжена из огнището. Направи същото с останалите документи.

Очевидно някой е знаел прекалено много, което означаваше, че не можеше да има доверие на никой от местните. В същото време не можеше да си позволи да предизвика подозренията на тукашните хора. Щеше да се държи сякаш няма нищо необичайно и да използва счетоводител от друг щат, за да проследи изнудвача.

Докато това станеше, той си имаше и други проблеми. Карли Мей стоеше на първо място в списъка.

Джош отключи вратата на кабинета и бързо прекоси къщата до онзи й край, който всички наричаха „апартамента на сестрите“. Почука тихо и отвори вратата към стаята на Силвия. Не изчака позволение да влезе, това сега бе неговата къща.

Както винаги тялото на Силвия бе една почти незабележима издатина върху болничното легло. Както обикновено столът на Уинифред бе придърпан наблизо и огънят пламтеше силно. Празните черни очи на Силвия се взираха в стаята изпод грижливо сресаната й бяла коса.

Почти нищо не се променяше между посещенията му тук, освен сезоните от външната страна на прозорците и самата Силвия, която заприличваше все повече на дух и ставаше зее по-безплътна. Лекарят казваше на Джош, че всяка седмица при посещението си очаква да намери Силвия мъртва.

Засега нямаха този късмет.

— Добро утро, лельо Уинифред — каза той тихо. — Как е мама днес?

— Жива.

Джош преглътна въздишката и ругатнята си. Нямаше да промени нищо нито с въздишки, нито с ругатни. Уинифред никога не го беше харесвала. Щеше да отиде в гроба, без да го хареса.

— Алма каза, че не си се чувствала добре.

— Ще оживея.

— Сигурен съм в това. Нищо не би било същото без теб.

Уинифред се наведе напред, отвори едно грубо глинено гърненце и загреба нещо, което изглеждаше — и миришеше — сякаш е изстъргано от пода на обора и е смесено с развалена риба. Тя втри зеленикавата гадост в немощното тяло на Силвия, като внимаваше да не откачи многобройните тръбички на системите.

— Твоята любов и преданост я крепят жива — каза Джош, напрягайки се да не повърне от миризмата на това, което Уинифред бе забъркала. — Всички сме ти благодарни.

Старата жена не отговори.

Бавно, сякаш повдигнато от слаб полъх на вятъра листо, главата на Силвия се обърна към прозореца. Това бе единственото движение, което тя правеше — постепенно въртеше главата си от една страна на друга. Тъй като очите й никога не се фокусираха върху нищо, беше невъзможно да се отгатне защо тялото й прави това усилие.

— Върви си и я остави на мира — каза Уинифред и намести завивките на сестра си. — Изпитва достатъчно болка и без да си тук.

За момент Джош присви очи и стисна дланите си. Упоритото настояване на Уинифред, че сестра й има проблясъци на здрав разум, го влудяваше. Всички известни клиники в Америка — и поне десетина в чужбина — бяха декларирали противоположното. Ударът, поразил Силвия, бе оставил тялото й живо, но мозъкът й бе недосегаем. Самият факт, че бе останала жива толкова дълго, приличаше на чудо.

— Ако не искаш да я притесняваме — каза Джош невъзмутимо, — нека да излезем от стаята, докато обсъждаме онази псевдоисторичка, която си наела.

— Няма какво да обсъждаме.

— Не мисля, че тази „семейна история“ ще се окаже нещо повече от шашма.

— Не ме интересува какво мислиш — заяви Уинифред. — Аз съм я наела, аз й плащам, точка по въпроса.

— Този подход може и да е вършел работа при Сенатора, но на мен не ми минава. Щом ще живееш в моето ранчо, поне трябва да се държиш любезно с мен.

Уинифред го прониза с черните си очи и нежно погали косата на Силвия.

— Това не е твоето ранчо, а нейното.

Джош си каза, че трябва да запази спокойствие. Справяше се и с по-трудни и по-властни хора по пет пъти на ден. Точно това трябваше да прави сега — да си върши работата като губернатор на Ню Мексико, не да прави посещения на вежливост при една побъркана старица и призрачните останки от жена, която не бе проговорила нито дума от близо четирийсет години. Беше почти невъзможно да мисли за тази отпусната купчина кожа и кости като за жив човек, камо ли като за своя майка, но един политик никога не си позволяваше да говори лошо за жена, която бе останала жива толкова дълго и противно на всяка логика.

Толкова дълго, толкова дълго, по дяволите! Кога най-после ще се свърши с мъките й?

И с нашите.

— Сега аз съм неин настойник — каза Джош. — Ранчото е част от моята юридическа отговорност пред нея.

— Няма да спечелиш нови гласове, ако ме изхвърлиш.

Джош уморено поклати глава и издърпа вратовръзката, която си беше сложил за едно телевизионно интервю преди час. Записът бе чиста загуба на време, но репортерът работеше за един много известен национален вестник и бе твърдо в лагера на президента за предстоящите избори.

— Никой не е казвал нищо за изхвърляне. — Джош въздъхна и разкопча яката си. — Ранчото е твой дом от много време. Каквото и да се случи, ще се погрижа ти да бъдеш осигурена.

Уинифред го изгледа продължително и навъсено. Точно този поглед караше по-суеверните — или предпазливи — от местните хора да се кръстят всеки път, когато мине ха покрай нея.

— Ще ти напомня това — каза тя накрая.

— Няма никаква вероятност да го забравя — каза той нетърпеливо. — Но има разлика между това да имаш покрив над главата си и да ръководиш ранчото и къщата според прищевките си. Важни хора в моята партия прецениха, че имам големи шансове за президент. Първичните избори ще бъдат много тежки. Кандидатпрезидентската кампания ще бъде брутална. Последното нещо, което ми трябва, е някоя наблюдателна и любопитна непозната, която да души и рови из миналото на Куинтрелови. Най-добре е някои неща да си останат погребани.

— Тя ще проучва миналото на рода Кастийо.

— По един или друг начин миналото на рода Куинтрел и на рода Кастийо е преплетено още отпреди Гражданската война. — Гласът на Джош, както и изражението му издаваха нетърпението му да приключи този спор. Сините му очи бяха ледени. — Поне имай приличието да изчакаш, докато минат изборите през ноември. После развявай мръсното бельо на Сенатора колкото си искаш. Но не и сега.

Красив, ядосан, арогантен, той толкова много приличаше на Сенатора, че Уинифред имаше желание да го зашлеви.

— Интересувам се само от хората от рода Кастийо. Куинтрелови — всички до един — могат да вървят право в ада, където им е мястото.

— Но междувременно нямаш нищо против да се ползваш от щедростта на сатаната, така ли?

— Това е най-малкото, което вие, Куинтрелови, ми дължите, задето се грижа за Силвия.

— Силвия е Куинтрел.

— Не и откакто онзи женкар и кучи син разби сърцето й. Не и откакто първородният й син умря. Не и откакто тя отиде да се сдобрява с Лиза и получи удар. Не и от както ти пое нещата в свои ръце. Сега тя е Кастийо. Тя е моя, не твоя.

Джош поклати глава и се отказа. Уинифред живееше в миналото. Винаги го беше правила. Винаги щеше да го прави. Нищо, което той кажеше, нямаше да промени това. Той се обърна и тръгна към вратата.

— Ако ти не държиш историчката си изкъсо, аз ще го направя.

После затръшна вратата зад себе си.