Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (26)

25

Таос

Вторник, късно вечерта

Дан огледа къщата си. Приличаше на фотографски архив след преминаване на торнадо. Навсякъде имаше купчини снимки — на масата, столовете, леглото, скрина, подпрени на стената и навсякъде по пода.

— Добре — каза Карли. Тя свали леко прашните си памучни ръкавици и си сложи чисти. — Ако работех както обикновено, първо бих прегледала подробно всички снимки с Уинифред, но тя не се интересуваше от никакви снимки, освен ако на тях не е някой Кастийо.

Болестта на Уинифред, която беше ограничила значително разговорите с нея, бе доста голяма пречка. Но упоритото й настояване да се пренебрегват всички Куинтрел, Сандовал и въобще всички, освен Кастийо, правеше работата на Карли много по-трудна, отколкото би трябвало. Каквото и да диктуваха предразсъдъците на Уинифред, семействата бяха тясно преплетени. Ако се пропуснеха подобни важни връзки, семейната история на Кастийо щеше да бъде жестоко осакатена.

Справяй се с това, с което разполагаш, и не се горещи — напомни си Карли.

Тя не смяташе, че изравянето на списъка с копелетата на Сенатора ще компенсира пренебрегването на рода Куинтрел като цяло. Особено, при положение че списъкът с любовниците на Сенатора беше по-дълъг от ръката й. Като се изключваше времето, което Сенатора бе прекарвал в Санта Фе или Вашингтон, той, изглежда, беше чукал всяка жена в окръг Таос. Според Карли това хвърляше из цяло нова светлина върху болестта, наречена сатиризъм^[1].

— Да видим сега с какво разполагаме — каза тя.

— С бедствие, ето с какво. — Дан посочи купчините из къщата. — Ще трябва да закача хамаци, за да има къде да спим.

Тя се ухили.

— Закачи, тъкмо ще напълня и тях със снимки.

— Не се и съмнявам.

— Можем да се обзаложим. Това е най-пипкавата част от работата, но в някои отношения е и най-важната.

Той поклати глава, но едва сдържаше усмивката си. Беше наблюдавал с удоволствие колко съсредоточено Карли отваря плик след плик със снимки и определя вероятната дата на всеки кадър. Много по-малката група снимки на семейство Сандовал бе разположена върху масичката за карти.

Когато не се любуваше на Карли, Дан преглеждаше имената от списъка на Уинифред, търсеше ги в паметта си и в архивите на вестника. Опитваше се да определи периодите, когато Сенатора си е бил у дома — независимо от възрастта му — и сравняваше датите с интернет регистъра на ражданията девет или десет месеца по-късно. Бе като логическа задача.

Харесваше му.

— Ще започнем с дагеротипите — каза Карли. — Освен ако не забележа нещо, което никак не пасва, ще приемам, че дагеротипите не са по-стари от 1840-а и не са по-нови от 1860-а.

— Защо?

— Дагер патентова процеса на фотографиране върху метал през 1840-а. До 1860-а дагеротипите вече са изместени от амбротипи и феротипи.

— Никога не съм чувал за амбротипи.

— Повечето хора не са. Те се изработвали върху стъкло вместо върху метал. Били лесни за разглеждане. Но е трябвало да се накланя стъклото под ъгъл, за да се види изображението. Дори и тогава не е било лесно да се види.

— Защото се мести — каза той.

— От негатив към позитив — съгласи се тя. — Така се разпознават дагеротипите от феротипите. — Тя постави снимката обратно на мястото й. — Амбротипите са били много по-лесни за произвеждане от дагеротипите. Вече не било нужно дългото експониране, при което всички да стоят неподвижно в пози, достойни за испанската инквизиция. Амбротипите не били толкова скъпи. Нито евтини, обърни внимание. Никоя нова технология не е евтина. Амбротипите били много популярни в средата на 50-те години на XIX век.

— И после някой създал по-добра технология.

— По-добра, по-евтина и много по-бърза. Феротипите.

Дан погледна различните снимки, пръснати из къщата. Бяха направени по толкова различни начини, толкова различни варианти за съхраняване на образите.

— Значи феротипите са снимки върху ламарина?

— Не. Върху желязо. Използвали се ножици за метал, за да се нареже фотографската плака на половини, четвъртини, шестини, деветини, дори на квадратчета два на два сантиметра. След това нямало някакви други съществени промени във фотографията до 1880-а, когато гъвкавият филм и фотоапаратите на „Кодак“ превърнали всеки в хроникьор на собствения си живот.

— Бих се заклел, че някои от тези снимки са по-стари от 1880-а — каза Дан, като гледаше леглото.

Тя проследи погледа му.

— Точно така. Процесът на отпечатване върху хартия бил разработен по същото време като дагеротипите. Но хартията станала популярна чак когато хората измислили как да отпечатват многократно едно изображение. Тогава започнали да правят и визитки, картички и стереографи. За нещастие всички колекционирали картичките на богатите и известните и си купували стереографи само за забавление. Така че това, което се е запазило в едно семейство, може да няма почти нищо общо със семейната история.

Дан понечи да зададе още един въпрос.

— Но сега — каза Карли решително — искам да се съсредоточим върху това да опишем дагеротипите на госпожица Уинифред за моя файл.

Тя отвори компютъра на въпросния файл, в който имаше формуляри за описване на снимки за проекта Кастийо, поколеба се и погледна Дан, преди да му подаде лаптопа си.

— Не е нужно да правиш това — каза му тя. — Адски скучно е.

— Тежкият физически труд често е адски скучен — каза той, като взе преносимия компютър, — но без него няма да бъдем нищо, освен балони, пълни е горещ въздух.

Тя издиша продължително.

— Повечето хора не разбират това.

— Виждаш ли? — Той се настани с кръстосани крака на пода до нея. — Ето още едно общо нещо помежду ни.

Карли погледна невинното му изражение и кристално зелените му очи.

— Ти ми се подиграваш.

— Не, ти ми се подиграваш. Ще трябва да прекарам следващите няколко часа, като се скъсам от работа редом до една красавица, вместо да се държа съблазнително и да я вкарам в леглото.

— Може ли да получа това в писмен вид?

Усмивката му беше съвсем искрена.

— Не.

Стана й горещо и й се искаше да си повее малко, но не желаеше да го насърчава. И без това той беше твърде секси. Защо хормоните ми решиха да се събудят точно сега? Да не би биологичният ми часовник да се обажда?

Искаше й се да повярва в това. Наистина й се искаше да повярва.

Но се страхуваше, че Дан събужда женската й природа със самото си присъствие. Можеше да не обръща внимание на красотата му. Но че беше интелигентен и със страхотно чувство за хумор, бе повече, отколкото можеше да понесе.

Имам сериозен проблем. Тя се усмихна. Всъщност ми е време за нещо такова.

— Какво? — попита той, забелязал усмивката й.

— Готов ли си да пишеш на компютъра?

Той се канеше да открие причината за тайнствената женска усмивка, но после се отказа. Не искаше да я притиска.

Поне не прекалено.

Засега.

— Разбира се.

— Файлът на Уинифред Симънс и Кастийо. Първи образ. Дагеротип, половин плака, рамка от дърво с добавка от кожа, закрепена с телено копче, няма име на фотографа или студиото върху кадифения гръб. Права жена, с тъмна коса, вероятно с шапка за езда. Костюмът е семпъл, с ниска талия, дълга клоширана пола, буфан ръкави, големи декоративни копчета отпред, вероятно отзад има набор или турнюр^[2], платът е тъмен, е тъмни акценти, на заден план се виждат боядисани колони и драперия…

Карли продължаваше да описва съдържанието на снимката и в същото време я снима няколко пъти с цифровия фотоапарат, който беше свързан с кабел към лаптопа, на който Дан пишеше.

— Хей, много си бърз — възкликна тя.

— Само в някои неща. В други съм бавен и задълбочен.

Тя отвори уста, затвори я и си каза, че си въобразява двойния смисъл. После видя усмивката му и разбра, че той си представя същото като нея.

А тя дори не можеше да го смъмри, без да се изложи напълно.

— Добре — измърмори тя. — Предполагаемата дата на първата снимка е някъде към средата на 1845-а, ако се съди по костюма и общия вид.

Дан искаше да зададе въпрос, но се отказа. Щяха да се занимават със снимките цяла нощ, ако той не държеше любопитството си под контрол. Дори и така не му беше лесно да сдържа въпросите си. Задълбочените познания във всяка област го очароваха.

Той можеше да се закълне, че някои от тези образи му изглеждат познати. А не можеше да са семейни снимки от собственото му минало, защото майка му не пазеше никакви снимки отпреди раждането на децата си.

Карли прехвърли цифровите изображения в съответното поле на електронния формуляр, който Дан току-що беше попълнил.

— Втори образ. Дагеротип, половин плака, дървена кутия, щампована кожа с мотив на рози. Права жена, не същата като от първата снимка, изглежда достатъчно възрастна, за да бъде майка на първата, същият стил костюм…

Дан отвори друг формуляр, започна да печата бързо и се замисли колко различно е това от обичайните доклади, които той пишеше и които бяха комбинация от политически слухове и намеци, факти и цифри, научни анализи и абсолютно ненаучни предчувствия, играчи, политици и кучи синове… Имаше хора, които той съжаляваше, на които искаше да помогне, но твърде често не можеше да направи почти нищо, освен да погребе мъртъвците и да се моли за живите.

Може би Карли беше права. Ако човек изучаваше миналото вместо настоящето, поне кръвта беше вече изсъхнала.

Работейки в тандем, Дан и Карли описаха и каталогизираха шест дагеротипа. Когато стигнаха до седмия, Дан се почувства като ловец, току-що забелязал улова си.

— Тази я знам — каза той, като показа снимката на булка и младоженец. — Виждал съм я и преди.

— Къде? — попита Карли. — Уинифред не отговори на въпроса ми кои са тези хора.

— В архивите на вестника. Не мога да си спомня дали е била рисунка или снимка на оригиналния дагеротип. Но това е първият Андрю Джаксън Куинтрел и съпругата му, Изобел Куинтрел и Кастийо. След сватбата тя започнала да използва английския вариант на името си — Изобел Кастийо Куинтрел. Дагеротипът е направен през 1865 година в Ню Мексико — годината на сватбата им. Вероятно е направен в Санта Фе, но не съм сигурен. В статията може и да пише името на фотографа или дагеротипията, или както там се нарича, и със сигурност пише точната дата.

Карли се усмихна и целуна звучно Дан по бузата.

— Фантастично! Някой казвал ли ти е, че си гений?

— Целуни ме още веднъж и може да ме наричаш както поискаш.

— О, какво изкушение.

— Целувката или наричането?

— Да.

Той я дръпна към себе си с изненадваща бързина, целуна я нежно и продължително и я пусна, доволно усмихнат.

— Сега вече можеш да ме наричаш както искаш.

— Може ли да ти викам „господин Ох“?

Ръката му се плъзна върху врата й.

— Не предпочиташ ли „господин Ах“?

Тялото й казваше „да“.

Разумът й казваше „не още“.

Дан разбра раздвоението й. Той я погали нежно по лицето и я пусна.

— Какво следва след дагеротипите?

— След кое? — Карли рязко извърна глава настрани, за да не се удави в зелените му очи. — Амбротипите. — Тя издиша продължително. — Ти си много смущаващ човек.

— Благодаря.

— Не беше комплимент.

— Беше и още как. Когато си съсредоточена, трябва динамит, за да те разсее човек. Следователно аз съм като динамит.

Тя се засмя почти безпомощно. После само се засмя. Много отдавна не й се беше случвало да се забавлява в компанията на някой мъж толкова много, колкото в компанията на Даниел Дюран. Всъщност никога не й се беше случвало.

— Ако искам да спечеля допълнителната премия на Уинифред за ранно приключване на работата, трябва да съм много съсредоточена — каза Карли. Това, че бавно прокарваше върховете на пръстите си по наболата брада на бузата му, не й помагаше особено в момента. — Подкрепи ме, става ли?

Той кимна, целуна леко върховете на пръстите й и се обърна към компютъра.

— Амбротипи.

Тя въздъхна.

— Така. Амбротипи. — Много внимателно взе първия с облечените си в памучни ръкавици ръце. — Изображение номер осем. Размер: четвърт плака. Вероятно някъде от средата на 50-те години на XIX век. Колодият е много повреден и на места се е отделил от стъклото. Съмнявам се дали може да се реставрира. Във всеки случай Уинифред няма да иска да плати за това. Най-доброто, което мога да направя, е да фотографирам повредения образ и да си поиграя с компютърната обработка.

Дан пишеше, а Карли снимаше амбротипите и оплакваше тези, които времето не бе пожалило. В някои случаи по-евтиното и по-бързо не беше добро в крайна сметка; дагеротипите бяха оцелели непокътнати, докато от амбротипите бяха останали почти само черни люспи и стъкло.

— Колко време са използвали амбротипите? — попита той, когато тя спря за момент.

— По-малко от десет години, слава богу. Феротипите са много по-трайни. — Тя поклати глава. — Почти не си струва мястото на хард диска, но човек никога не знае какво може да му влезе в работа. Някой компютърен гений може да измисли начин за възстановяване на тези образи.

Карли взе първия феротип и хвърли крадешком поглед към Дан. Той се държеше така, сякаш изобщо не я беше целувал. Макар да си казваше, че не трябва да се оплаква, защото той правеше точно това, което го беше помолила, тя се вгледа в устните му. Меки и ненаситни, незабравими, беше невъзможно да не ги пожелае отново.

— Разсейваш ме — каза Дан, без да вдига поглед от компютъра.

— Поработи върху концентрацията си.

Той се засмя.

— Изображение двайсет и едно — избъбри бързо Карли. — Феротип, половин плака, кафява оцветка, най-вероятно Изобел Куинтрел или някоя близка роднина, ако се съди по линията на брадичката, разстоянието между очите и формата на скулите. Жената е в пълен траур и държи нещо, което изглежда като мъртвородено бебе, увито в бяла пелена като за кръщене.

Пръстите на Дан замръзнаха над клавиатурата.

— Шегуваш се.

— Не. — Той я погледна недоверчиво. — Вярно е — настоя тя. — Жените често се фотографирали с мъртвите си деца и после изпращали „снимката“ на далечните си роднини като един вид възпоминание на детето. С фотоапаратите с множество лещи е можело едновременно да се правят много снимки, така че можели да разпращат толкова снимки, за колкото имали пари и търпение.

Той повдигна тъмните си вежди.

— В много култури се правят дарения в памет на мъртвия, но това е нещо ново за мен.

— Деветнайсети век е разбирал много по-добре неизбежността на смъртта и значението на ритуалите, свързани с нея, отколкото го правим ние през двайсет и първи век. Тогава хората са живеели с много по-малко преструвки.

— Значи някои от хората на снимките, които приличат на погребални маски, вероятно наистина са мъртви?

Тя кимна и започна да фотографира феротипа, като в същото време говореше:

— Посмъртните фотографии, или погребалните фотографии, или както там са ги наричали, били много модни по онова време. Те били начин да се обединят семейства, разделени на много километри едни от други.

Дан погледна към Карли. Тя беше облечена с дънки и една от старите му тениски, без грим, боса, с бели памучни ръкавици, щракаше със сложния си апарат и говореше невъзмутимо за едно от табутата в Америка — смъртта.

— Не че не разкрасявали смъртта — добави тя. — Телата на мъртъвците били измивани и обличани в най-хубавите дрехи за снимката. Единственият случай, в който смъртта била запечатвана директно, е при посмъртните снимки на престъпниците. Тогава просто подпирали телата, така че фотоапаратът да заснеме лицата и дупките от куршуми. Един вид доказателство за смъртта. Много по-лесно, отколкото да се транспортира трупът из целия Запад, за да се получи наградата за нечия глава. — Тя опря юмруци на кръста си и се изпъна. — Същото се отнасяло за обесените. Снимките на екзекутираните престъпници носели солидни доходи на някои фотографи.

Дан леко се размърда на стола си, за да намести болния си крак в ново положение.

Карли забеляза движението му.

— Може би трябва да направим почивка.

— Мога да издържа още два часа, преди да започна да нервнича.

— Но кракът ти…

— Нищо му няма. — Той отпусна пръсти върху клавиатурата. — Кой е следващият образ?

Тя преглътна възраженията си, взе следващия феротип и започна да го описва подробно:

— Същата жена, в друга траурна рокля, различна кръщелна завивка на детето, което изглежда на два месеца. Роклята е съвсем гладка отпред, пристегната силно в кръста и с малък шлейф отзад. Вероятно от края на 1870-а.

Дан печаташе описанието на погребалната снимка. Следващите три феротипа бяха същите — само траурните дрехи се различаваха и възрастта на починалото дете.

— Така, приключихме с умрелите — каза тихо Карли, вземайки следващата снимка. — Сега децата, които са оживели.

— Шест мъртви деца, всичките съвсем невръстни. Цяло чудо, че тя е оживяла — отвърна Дан. — Сигурна ли си, че жената е една и съща?

— Черната броеница в ръцете й изглежда една и съща на всички снимки. Когато вкарам снимките в компютъра, ще бъда сигурна.

Следващите три феротипа бяха на живи деца, две момичета и едно момче. Още като бебе отпечатъкът на първия Андрю Джаксън Куинтрел се виждаше в бледите умни очи на момчето. Приликата с майка му беше в линията на челюстта и миниатюрните уши.

— Ако си права и жената е Изобел — каза Дан, — значи момчето е Ей Джей Куинтрел-младши. Сестрите му са… — Той се намръщи и потърси в паметта си наученото при проучванията, заради които майка му толкова се ядосваше, че спираше да му говори по цяла седмица. — Мария и Елена, доколкото си спомням. Тяхното раждане е било оповестено във вестника. Както и смъртта им.

— Помниш ли подробности? Уинифред ми говори само за тези. — Карли посочи редица феротипи върху леглото, изглеждащи много подобни на тези, които току-що бяха описали.

Той поклати глава.

— Мама никога не говори за родителите си, камо ли за прабабите и прадядовците.

Карли изстена отчаяно.

— Каквото и да смята Уинифред, те също са част от семейната история.

— Тя плаща сметките.

— Въпреки това не обичам половинчати работи.

Той я изгледа продължително.

— Много се радвам да го чуя.

— Престани.

— Какво да престана?

— Престани да се правиш на света вода ненапита и да ми подхвърляш двусмислени фрази, за да падна в капана им.

— Ако паднеш, веднага ще падна и аз.

Тя се опита да не се разсмее. Все пак не успя да се сдържи.

— Съсредоточи се, Дан. Съсредоточи се.

— Съсредоточен съм.

— Не върху това.

— Кое това?

— Секса.

— Аз съм мъж, сладурче. Все едно да искаш да спра да дишам.

Не й каза обаче колко се радва, че отново се чувства мъж, вместо оплискано с кръв привидение, гневящо се на нещо, което не може да се промени. Ако споменеше това, любопитната Каролина Мей щеше да го засипе с хиляда въпроса, на които той не можеше да отговори.

Карли видя промененото изражение на Дан, по-скоро мрачно, отколкото развеселено, и се зачуди за какво се е замислил той. Не за секс. Можеше да се обзаложи на това.

С тиха въздишка тя взе един феротип от групата, за която Уинифред се беше съгласила да говори, и започна да го описва. Когато приключи, добави информацията, получена от Уинифред.

— Датата е трети януари 1870-а. Хуана Кастийо се омъжва за своя трети братовчед Матео Кортес де Кастийо. — Карли взе друг феротип, описа го и добави: — Две години по-късно тя умира при раждане. Снимката е направена след смъртта й. — Взе третия феротип, описа го и продължи: — Мария, дъщеря на Хуана. Матео Кортес де Кастийо се жени повторно две години след смъртта на жена си. С този повторен брак той изчезва напълно от семейната история на Кастийо. Наследниците му не се броят, въпреки че са били природени братя на Мария.

— А те са били доста много — вметна Дан.

— Меко казано. От това, което научих, Уинифред и майка й не са имали добро мнение за Матео. Заради него са загубили голяма част от фермата. Точно затова той омъжил дъщеря си Мария, едва навършила четиринайсет, за Хейл Симънс.

Дан подсвирна.

— Четиринайсет? Дори в онова лошо минало е било доста ранна възраст за брак.

— Хейл е бил поне на четирийсет. Двамата нямали деца почти двайсет и пет години. После, през 1916-а, се ражда Силвия Мария.

— Значи таткото на Силвия е бил на повече от шейсет и пет, когато най-после е успял да направи дете на жената, с която е живял вече четвърт век? — попита Дан скептично. — Звучи ми сякаш Мария най-после е прескочила оградата и си е потърсила донор на сперма.

— Искаш ли да направиш това предположение пред Уинифред?

— Защо не? Тя е тази, която се е вманиачила да документира всяка подробност от семейната история на майка си. Да не се мисли за потомка на майка Тереза?

— Има си хас! Ще я попитам, но тя вероятно няма да се впечатли. Симънс не е Кастийо.

— Така си е. Значи Уинифред се е родила веднага след сестра си?

— Ако според теб десет години е веднага, да.

Той направи някои бързи изчисления наум.

— Точно преди менопаузата?

— Случва се, и то не толкова рядко.

— Нов приятел ли си е намерила? Хейл със сигурност е бил твърде стар, за да го вдига, камо ли да стреля, и то не с халосни.

— Непременно ще попитам Уинифред — каза Карли сухо. — Но междувременно е имало няколко мъртвородени деца, така че приятелят е бил доста постоянен.

— Ако искаш да бъдеш сигурна, намери гроба на Хейл, вземи ДНК проба и провери дали аз или майка ми имаме някаква роднинска връзка с него.

Карли мислеше бързо.

— Минало е много време от смъртта му.

— Ще се изненадаш какво могат да направят модерни те лаборатории.

— Чудя се дали Уинифред ще плати за изследванията.

— Забрави я. Аз ще платя.

Карли изгледа Дан.

— Защо?

— Защото ако Уинифред осъзнае, че не може да контролира резултатите от историята на семейството си, сигурно ще се откаже изобщо да се занимава с това.

Карли сложи ръце на кръста си и го погледна.

— О, много ти благодаря. Забрави за изравянето на Хейл. Хубаво е да знам, че искаш да си загубя работата.

Дан се изправи, преди тя да успее да направи дори крачка назад.

— Това, което искам — приближи той лице до нейното, — е да ти попреча да се окажеш на мястото на жената, която пищи от болка.