Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (3)

2

Семейното гробище на Куинтрелови

Неделя сутринта

Карли Мей беше израснала в скалистите планини на Колорадо, което означаваше, че бе свикнала с режещия студ на зимата в планината. Въпреки това ръцете й се бяха вкочанили под черните ръкавици, които си бе купила набързо за погребението. Една част от Карли, тази част, която обичаше да проучва и пише семейни истории, се чувстваше поласкана да присъства на семейното погребение на сенатор Куинтрел. Останалата част от нея се чувстваше като натрапница, защото тя не бе от това семейство. Нищо ново. Беше се чувствала така цял живот.

Надявайки се да изглежда достатъчно съсредоточена в погребалната церемония на един човек, когото никога не бе срещала, Карли мислено проверяваше списъка с дрехи и електронни устройства, които бе натъпкала в малкия си джип. Когато четири седмици по-рано Уинифред Симънс бе настояла Карли да дойде, за да се заеме с историята на семейство Кастийо, тя бе изпратила по куриер част от нещата, необходими за генеалогическите си проучвания. Но когато пристигна там предната нощ, изтощена от шофирането от дома си в Северно Колорадо, никой не я очакваше.

Карли потисна прозявката си и се втренчи в гроба. Това бе причината за бързането й — да присъства на погребението на един легендарен човек и да разкаже на поколенията за него.

— … да не скърбим за кончината на един велик човек — каза свещеникът, — а да отпразнуваме прехода от тленно то към…

Карли се насили да запази сериозното си изражение, докато свещеникът предъвкваше Шекспир и го нагаждаше към хвалебствията за бившия сенатор. Тя хвърли кос поглед към другия човек в расо — един свещеник, който се бе надявал да ознаменува преминаването на умиращата знаменитост в лоното на католицизма. Отец Ройбал бе тук по специалната покана на единствения жив син на Сенатора — Джош Куинтрел, който бе губернатор на големия щат Ню Мексико. Въпреки оказаната му чест добрият отец Ройбал имаше вид, сякаш предпочита той да провежда службата, вместо да си мълчи. Или просто се чувстваше нещастен, защото бе загубил една от най-известните души в страната.

Вятърът бушуваше и забиваше ледените си нокти в земята. Ан Куинтрел придърпа дългото до средата на прасците палто от самур по-плътно към тялото си и нахлупи бялата си качулка. Вчера, в Санта Фе, където постоянно примигваха светкавици и камери, тя бе облечена в семпло черно вълнено палто. Тя бе родена, за да носи самурени кожи, а не вълна — нещо, което двамата със съпруга й старателно криеха от избирателите. Колкото и синя да бе кръвта във вените им, когато камерите се намираха в близост до мъжа, който хранеше амбиции за президентския пост, той се обличаше скромно като Ейбрахам Линкълн и държеше жена му да прави същото.

Карли отбеляза пищното самурено палто на Ди със същото безразличие, с което бе запаметила кашлицата на мис Уинифред от време на време, както и бръчиците от умора по лицето на губернатор Джош Куинтрел. Дори и когато си минал шейсетте, не е лесно да преживееш загубата на баща си.

— … с благословените, които тръгнаха по самотния си път…

Сега свещеникът цитираше Милтън. Карли бързо сведе глава, за да скрие усмивката си, и съжали, че не е проявила достатъчно смелост да донесе диктофона си на гробището. Не искаше да й убегне никой от дребните факти, които от суха генеалогия щяха да превърнат семейната история на Куинтрелови в пулсираща история за надежди и загуби, любов и омраза, успехи, сълзи и смях. Но тя бе тук едва от няколко часа и не бе посмяла да поиска разрешение да запише частната погребална служба.

Свещеникът продължаваше да говори, макар публиката да му показваше по всякакви начини, че страда от студ и покруса. Дори безпощадният вятър не можеше да накара този човек да побърза. Беше дошъл с огромен запас от баналности и възнамеряваше да изрече всяка една от тях.

Карли престана да го слуша. Въпреки опита си в проучване и писане на семейни истории досега не бе присъствала служебно на нито едно погребение. Обикновено я викаха преди това — когато някой бе почувствал хладния шепот на смъртта и за пръв път бе осъзнал тленността си. Точно тогава хората пожелаваха да затвърдят мястото си не само сред мъртвите, но и сред живите.

Щом ме видите, ще разберете, че и вас ви чака смъртта.

Тя размърда вцепенените си пръсти в платнените ботуши, които не бяха предназначени човек да стои върху замръзналата земя, докато един свещеник с посредствен интелект се опитва да обхване най-великото тайнство на живота, мародерствайки творбите на мъртви поети.

— … горящи в леса на нощта…

Беше дошъл ред на Блейк. Карли погледна изпод дългите си черни мигли в опит да види как публиката реагира на нескопосаните хвалебствия. Андрю Джаксън Куинтрел Пети изглеждаше леко позеленял, но това бе резултат по-скоро от зверски махмурлук, отколкото от думите на свещеника. Лицето на Ан Куинтрел бе напълно безизразно, ако не се броеше изражението на мимолетно безпокойство, когато поглеждаше към двайсет и три годишния си син, за да се увери, че той още се държи на краката си. Джош изглеждаше изтощен и тъжен или може би просто бе измръзнал и отегчен. При професионалните политици човек не можеше да е сигурен. Той определено бе привлекателен мъж, висок и с хубава стойка въпреки шейсетте си години, с развята от вятъра сребриста коса и искрящи сини очи.

Госпожица Уинифред имаше гарванови очи и мрачно изражение. И тя бе висока и изправена, но нямаше мускулестото тяло на племенника си. Беше мършава като оголените от зимата тополи.

— … притискат го зелен и леден…

Още един изнасилен поет. Карли преглътна трудно, но издаде неволен звук. Усети, че госпожица Уинифред я гледа, и стисна устни. Сега не бе подходящ момент да изпуска от контрол особеното си чувство за хумор.

Мисли си за нещо тъжно, каза си тя строго. Представи си как се обръща в гроба Дилън Томас.

Един гарван издаваше протяжни звуци, говорейки си сам в клоните на тополата. За утеха на Карли звуците много приличаха на смях. Тя прехапа устната си силно и прикри емоциите си зад безизразна физиономия. Точно това правеше и през всичките си години в училище, когато им даваха за домашно да проучат историята на родителите си или и задаваха въпроси за семейството й.

Тя беше осиновена. Досието й бе запечатано. Край на домашните работи и на небрежните разговори.

Но това не променяше чувството, че е различна, че е извън основния поток на човешкия опит, безименна и отхвърлена от нечие родословно дърво.

Стига самосъжалени, каза си Карли. Марта и Глен ме отгледаха по-добре, отколкото повечето биологични родители отглеждат децата си.

Тя се размърда, опитвайки да съживи замръзналите си крака.

Свещеникът бе от някаква по-издръжлива материя. Само устните му се движеха.

Анди погледна крадешком към Карли и й намигна. Тя не му обърна внимание. Дори и без зеленикавия оттенък на кожата, този потомък на рода Куинтрел никак не й харесваше. Беше прекалено самовлюбен. За нещастие, освен децата на работниците Карли бе единствената жена под четирийсет години в цялото ранчо. Две секунди след запознанството им Анди беше решил, че тя ще внесе разнообразие в скучните му селски нощи.

Най-после свещеникът свърши с научените цитати и направи знак да положат ковчега в гроба. Механизмът се задвижи бавно и звучно. Когато спускането най-после спря, Джош хвърли задължителната шепа пръст върху ковчега.

— Пепел при пепелта, пръст при пръстта — промълви той тихо.

Уинифред изненада всички, като хвърли две шепи пръст. Изражението й подсказваше, че би искала да изсипе всичката пръст наоколо и да приключи с това и със Сенатора.

Карли мислено отбеляза удоволствието на работодателката си от смъртта на Сенатора. Дори и някой от семейството да бе изненадан от действията на Уинифред, не личеше. Това също заинтригува Карли. Емоциите бяха плътта и виното на семейните истории.

Щом губернаторът и съпругата му се отдръпнаха от гроба, отец Ройбал се приближи към Джош.

— Моите съболезнования, синко. Въпреки че Сенатора не успя да ми се изповяда, чувствам, че Бог ще приветства душата на този добър човек в своето царство.

Уинифред издаде звук, досущ наподобяващ граченето на гарвана.

Джош не й обърна внимание.

— Благодаря ви, отец Ройбал. Вие и вашата църква носите утеха на мнозина от жителите на Ню Мексико. Няма да пропусна да изразя признателността на семейство Куинтрел и в бъдеще.

Отецът кимна. И той като Джош знаеше, че много от жителите на щата са католици. Всяко добро дело, извършено от губернатора за католическата църква, щеше да впечатли голям брой гласоподаватели.

— Може ли да идвам да говоря с вас, както правех с баща ви? — попита Ройбал.

— За разлика от Сенатора аз съм доволен от моята религия — отвърна Джош непринудено. — Ако това се промени, ще потърся съветите ви.

Ройбал беше млад и амбициозен, но не беше глупак. Той прие отказа с достойнство.

— Вие и семейството ви ще присъствате в молитвите ми.

— Благодаря ви, отче. — Джош хвана лакътя на Ан, за да й помогне по замръзналата земя към погребалната кола. — Молитвите са винаги добре дошли.

Карли проследи с поглед как първата двойка в щата се отправи към относителната топлина на колата, следвана от протестантския свещеник и католическия отец. Всеки от божиите служители имаше отделен скромен автомобил. Вратите на колите се отваряха и затваряха с поредица от резки шумове.

Тя погледна Уинифред с надежда. Старата жена гледаше към гроба със странно изражение. Може би съжаление или пък дори удоволствие. Може би лошо храносмилане. Карли не познаваше Уинифред достатъчно добре, за да прецени. Но ако трябваше да се обзаложи, би посочила мрачното удоволствие.

— Карли — повика я Анди, — защо не се качиш при нас? Има достатъчно място. Можем да си поговорим за семейството и така нататък.

Уинифред го прониза с убийствен поглед.

— Плащам на нея да се занимава с това, не на теб. Когато поискам тя да те интервюира, ще ти го съобщя.

— Ей, законното робство отдавна е отменено — възрази Анди. — Тя е достатъчно голяма. Може да говори от свое име.

— Естествено, че мога — каза Карли отчетливо. — Благодаря за предложението да пътувам с вас, но двете с госпожица Симънс и Кастийо трябва да обсъдим доста неща, преди да съм готова да започна интервютата с членовете на семейството.

— Аз няма да съм тук още дълго — предупреди я Анди.

Слава богу. Карли с усилие скри усмивката на облекчение.

— И разговори по телефона ще ми свършат работа.

— При тях се губи личният контакт.

— Трудностите правят работата още по-интересна.

Анди присви сините си очи, после се обърна и пое с наперена походка след родителите си.

Уинифред се засмя, а гласът й прозвуча ръждясало като предупредителните викове на гарваните:

— Същият е като Сенатора. Вярва, че никоя жена на света няма да откаже да разтвори краката си за него.

Карли се поколеба, после реши, че това трябва да бъде обсъдено в някой момент, и се запита дали не може да стане веднага.

— При проучванията ми дочух намеци, че на младини Сенатора е бил много… хм… активен сексуално.

— Надигаше всяка пола, до която се е докосвал, а успяваше да се докосне до повечето. Когато стана прекалено стар, за да се справя, си купуваше от онези хапчета за ерекция и продължи така до смъртта си.

Карли повдигна вежди.

— Успявал е да държи медиите настрана от романтичния си живот.

— В това нямаше никаква романтика. — Уинифред изви тънката си горна устна. — Похот — това бе всичко. Репортерите знаеха много добре как той прекарва нощите и обедните си почивки. Но по онова време политиците можеха да развратничат колкото си искат, дори и без съгласието на жената, и никой не обелваше и дума. После дойде ерата на Клинтън. — Уинифред махна с ръка. — Но тогава Сенатора вече се разделяше с политиката. А историите за неговите компаньонки и проститутки изобщо не бяха новост.

Карли издаде характерен звук, с който да покаже, че слуша съсредоточено. В това я биваше най-много: да слуша. И да запомня.

— Кои са онези хора? — попита тя, загледана отвъд оградата. — Онези, които не дойдоха при гроба.

Уинифред погледна двойката, чакаща търпеливо пред портата.

— Пийт и Мелиса Мур. Служители. Той беше счетоводител на Сенатора. Тя е икономката.

Онази, която забрави за моето пристигане?

Но Карли не каза нищо на глас. Смъртта на Сенатора навярно бе обърнала цялата къща наопаки. Когато се запознаеше с Мелиса, щеше да разбере дали недоглеждането е било умишлено. Надяваше се да не е имало нищо такова, но в същото време бе подготвена да открие противоположното. Често се случваше да не я посрещнат с отворени обятия в семейство, чиято история е била наета да документира. Важна част от работата й бе да обезоръжава враждебни хора, да ги кара да се отпускат и да се разкриват пред нея.

— Е, няма нужда да стоим и да мръзнем тук — каза Уинифред. — Да оставим гробарите да си свършат работата. А после аз ще си купя червени лачени обувки и ще танцувам на гроба на дъртия женкар.

И тя се отправи към колата си с походката на жена с десетилетия по-млада от нейните почти осемдесет години.

Карли погледна за последен път гроба, опитвайки да запомни подробности като цветове, температура, вятър, мирис. След секунди долови смътно движение по хребета на отсрещния край на долината. Вдигна глава точно навреме, за да успее да види два силуета, които се спуснаха по склона и изчезнаха от погледа й.

Някой не си беше направил труда дори да застане до оградата.

Когато опозная Уинифред по-добре, ще я попитам кой друг би искал да танцува върху гроба на Сенатора.

Единствените сълзи на това погребение бяха причинени от ледените нокти на вятъра.