Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (19)

18

Таос

Вторник следобед

Дан постави друг лист върху стъклото на скенера, натисна бутона и изчака машината да си свърши работата. Над главата му се чуваха звуци от разтоварване на хартия или разместване на материали. Студен въздух нахлуваше откъм стълбите, вратата беше оставена отворена, за да напомня на служителите на първия етаж, че до вратата има голяма дупка. От студа кракът го болеше.

Трябваше просто да забрави, че може да свърши нещо полезно, и да се върне във взетата под наем къща, за да прочете последните новини от носещия се към пълен крах влак на геополитиката. Тялото му беше в отпуск по болест, но не и умът. Шефът му очакваше оценка на политическата ситуация в Колумбия, където парите от наркотици бяха превърнали някои от наркобароните в политици и финансираха частни армии. Колумбия не беше единствената държава, доближаваща се до провал — политическото определение за анархия, означаваща изнасилвания, убийства, болести и разруха за всеки, който не е успял да се измъкне оттам.

Беше се случвало и преди. Щеше да се случва отново. Сблъсъци и фойерверки за телевизионните екипи, всеобщ интерес към бедствията, с които се подхранва „правото на обществеността да знае“.

Тогава какво ново имаше?

Скенерът блесна и трансформира още един къс от миналото в електрони, притиснати в сандвич между микроскопично тънки филийки силиций.

Определено трябва да се заловя за работа.

Но мисълта за малката кирпичена къща, с пробития й водопровод и безкрайния порой от документи, които трябваше да бъдат прегледани, осмислени, коментирани и насочени към някой заинтересован, не се нравеше на Дан. Но пък и нищо друго не му се нравеше в момента. Беше се събудил неспокоен, раздразнен и не на себе си. Един час упражнения за рехабилитация не бяха успели да прогонят лошото настроение. Нито петнайсетте километра бягане и ходене.

Виждаше Карли във всеки слънчев лъч, чуваше смеха й във всеки полъх на вятъра и го болеше при всяка стъпка, която правеше. Това го вбесяваше почти толкова, колкото го тревожеше.

— Твърде стар съм за мокри сънища — измърмори си той и остави листа настрани.

— Моля?

Дан рязко се извърна, цялото му тяло се напрегна, готово за бой или бягство.

— Сега пък кой се прокрадва незабелязано, а?

Карли замръзна при вратата на мазето и си каза, че няма да се върне назад, колкото и ядосан да изглежда Дан.

— Извинявай. Вратата горе беше отворена, защото разтоварваха хартия, а Гас ми каза, че си в архива, затова си помислих, че няма проблем да прегледам още някои микрофилми.

Дан разбра обърканото обяснение.

— Действай. Уинифред по-добре ли е?

— Предполагам.

— Не си ли я виждала днес?

— Видях я. Сутринта. — Карли се поколеба. Искаше да поговори с някого за заплахата на губернатора — по-точно за обещанието му, — но не знаеше дали Дан е подходящият човек за това.

А и телефонното обаждане. Не искаше да говори за не го. Стомахът й се свиваше дори само като си помислеше за това.

— Какво не е наред? — попита Дан, приближавайки се бързо към нея. — Още някой мъртъв плъх?

— Какво? О… ъъъ… не, не точно. — Писъци по телефона не са точно мъртъв плъх, нали така.

— А какво точно беше тогава?

Тя направи гримаса.

— Някой ми се обади посред нощ.

Дан замръзна неподвижен.

— И?

— Дишаше, пищеше, ридаеше и ме покани да се махна от града, преди да се присъединя към хора.

— Лошо. Мъж или жена беше?

Тя сви рамене.

— Трудно се определя полът по шепот, писъци и ридания.

— Защо не ми се обади?

— Да ти шептя, пищя и ридая? — Усмивката й беше бледа като кожата й. Не искаше да си спомня писъците. Изобщо не искаше да си мисли какво ги е предизвикало.

— Стаята ти не се заключва — каза той мрачно. — Трябваше да ми се обадиш.

— Подпрях вратата със стол.

Той издиша шумно.

— Е, не си съвсем наивна.

— О, благодаря, но ако свикването със заплахи и зловещи плъхове минава за обиграност в твоите среди, тогава предпочитам да си остана наивна възможно най-дълго.

Той се усмихна леко и докосна кичура коса, който тя навиваше на пръста си.

— Откри ли номера на обожателя си?

Тя пусна косата си, сякаш я беше опарила.

— Автоматичното записване на входящи повиквания не е програмирано в телефона. Той дори не може да запомня номера. Само приема повиквания.

Той поклати глава.

— Дръж твоя телефон подръка.

— Винаги го правя. — Ръката й отново се върна при косата и започна да усуква един кичур.

— Какво друго се е случило?

— Толкова ли съм прозрачна? — примигна тя.

Дан не искаше да обяснява как стига до изводите си, когато другите още се чудят какво ги е сполетяло, така че просто изчака.

— Можеш ли да се сетиш някаква причина губернатор Куинтрел да не желае публикуването на семейната история? — попита Карли след няколко минути.

Дан се засмя мрачно.

— Определено. Мога да се сетя за няколко доста значителни причини.

— За юридически казус ли говорим? За нещо, за което няма давност?

— Само предполагам. Да.

— Със Сенатора ли е свързано?

— Животът му беше като сбъднат сън за интригантите и клюкарите, но това не е нищо ново. Той е мъртъв.

— Точно затова се чудех и аз — призна тя. — Не може да се очерни или злепостави покойник, нали така? Дори и да е бил публична фигура?

— Не. Особено в този случай.

— А ако става дума за жив човек, който е публична личност?

— Тогава е доста по-сложно.

— Точно от това се страхувах. По дяволите!

Дан изчака Карли да му каже какво не е наред. Вместо това тя спря да увива кичура коса на пръста си, отиде при папките с микрофилмите, избра един и се върна при четеца за микрофилми. Колкото и да му харесваше да гледа стегнатите в дънки бедра под ръба на якето й, той предпочиташе тя да продължи да говори. Знаеше, че неприятностите са започнали да се трупат на главата на Каролина Мей. Само не знаеше точно как, кога и къде.

А по някое време през изминалата дълга неспокойна нощ той беше осъзнал, че няма да я остави да се оправя с всичко това сама. Когато проблемите започнеха да се сипят, той щеше да бъде до нея, за да й помогне. Това не му харесваше, но се познаваше достатъчно добре, за да не се опитва да се съпротивлява. Трябваше да се справи възможно най-добре със ситуацията, която изобщо не си бе пожелал.

Изкушението да направи с нея някои от нещата, които си беше представял, докато стоеше буден, го бе улеснило в решението да й помогне. Или поне подслаждаше в значителна степен перспективите. Което означаваше, че се налага смяна на тактиката.

— Значи губернаторът ти е казал да се оттеглиш — каза Дан.

Тя рязко вдигна глава.

— Откъде разбра?

— От въпросите ти и езика на тялото ти, от гнева и тревогата в тези красиви опушено златисти очи.

Карли се запита дали наистина е зяпнала с уста, или само се чувства така.

— Сега вече знам как започват историите за извънземни, вселили се в нечие човешко тяло.

Дан се усмихна.

Контрастът между наболата черна брада и красотата на неочакваната му усмивка прониза сърцето й. Той бе истински син на майка си и усмивката му можеше да разтопи зимните ледове.

— Боже, не прави това — каза Карли дрезгаво. — Ще за почнат да ми текат лиги и ще се изложа ужасно.

— Кое да не правя?

— Да се усмихваш. Не може да не знаеш колко си привлекателен, когато се усмихваш.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре.

— Досега никой не го беше споменавал.

Карли рязко поклати глава, сякаш искаше да изтръска студена вода от косата си. Бузите й пламнаха в алено. Тя по-скоро падна, отколкото се отпусна върху един стол.

— Извини ме, ще поседна, за да се съвзема и да престана да се излагам.

Дан се приближи, седна на петите си точно пред нея и попита:

— Нуждаеш ли се от помощ?

Тя се засмя въпреки смущението си. Той докосна зачервената й буза толкова нежно, че в гърлото й заседна буца.

— Нямам нищо против да знам, че ме намираш за привлекателен — каза Дан. — Всъщност дори ми харесва.

— О, стига — отвърна Карли, загледана в нефритенозелените му очи и тъмната гъста коса. Ръцете я сърбяха от желание да усети тази коса между пръстите си. А устните му… Не, не мисли за това. — Би трябвало да си свикнал с това жените да се опитват да те проснат на пода и да се хвърлят отгоре ти. — Дан поклати глава. — В такъв случай си живял в манастир — каза тя.

— Ще ме накараш да се изчервя.

— Даже ще продам билети на желаещите да видят това невиждано зрелище.

Мъжът срещу нея отново се усмихна.

— Харесвам те, Каролина Мей. — Той леко целуна изненаданите й устни. — Много те харесвам. Искаш ли да проверим дали от това ще излезе нещо?

— Не си губиш времето, а?

— Не — усмивката му се стопи. — Времето ми е взето на заем. — Карли бе прекалено шокирана, за да проговори. — С всички ни е така — добави Дан. — Но повечето хора просто не забелязват. — После хвана ръцете й в своите. Пръстите й бяха студени. Той леко ги разтри между дланите си. — Кажи ми за губернатор Куинтрел.

Топлите длани и настойчивият му поглед бяха също вид милувка. Тя се бе почувствала заинтригувана от него още от пръв поглед. А беше минало твърде много време, от както някой мъж я бе карал да се чувства като жена.

— Губернаторът… — Гласът й прозвуча прекалено дрезгаво. Карли се прокашля. — Той иска в семейната история да не присъства нищо, което не е одобрил писмено.

Дан подсвирна неочаквано и изкусително.

— Спомена ли публично злепоставяне, дискредитиране, адвокати?

— Да. А аз дори не знам разликата между злепоставяне и дискредитиране.

— Злепоставянето е очерняне с думи. Дискредитирането е очерняне в писмен вид или с фотографии.

— Ти адвокат ли си?

— Не. Разочарована ли си?

Тя се усмихна леко.

— Облекчена. Най-ужасното гадже, което някога съм имала, беше адвокат. Второто най-ужасно — също. Мислиш ли, че губернатор Куинтрел е поставил онзи плъх върху възглавницата ми и после е направил заплашителното обаждане по телефона, след като не си събрах незабавно багажа?

— Възможно е обаждането да е негово дело. От интернет могат да се източат всевъзможни звукови ефекти и после да се възпроизведат по всяко време. Но плъхът… — Дан бавно поклати глава. — Не мисля. Не казвам, че губернаторът не е способен да го направи, но хората го забелязват, където и да отиде, дори и в собствения му дом. Не би рискувал някой да го зърне с мъртъв плъх в джоба.

— Може да е пратил някой друг да свърши това вместо него.

Дан се сети за телохранителите, които беше видял в кухнята. Единият от тях със сигурност би могъл да издърпа някой плъх от капана, после да го изкорми и да го пусне върху възглавницата на Карли. Но той веднага поклати глава.

— Не мисля.

— Защо?

— Това би предоставило в ръцете на този някой коз срещу губернатора.

Тя обмисли довода, после кимна.

— Въпрос на прагматизъм, а не на етика, това ли ми казваш?

— Политиците са прагматична пасмина. Принудени са. — Дан се изправи и примигна леко.

— Какво е станало с крака ти? — попита Карли.

— Губернаторът каза ли ти нещо друго?

— Знаеш ли… — Сега тя се изправи точно пред него, навлизайки в личното му пространство, както беше направил той малко по-рано. — Каквото и да има между нас, няма да стигне далече, ако ти продължаваш да пренебрегваш и най-простичките ми въпроси.

За момент очите му отново станаха очи на непознат. После той измърмори нещо под носа си, въздъхна и каза:

— Правих много упражнения днес.

— Упражнения? Физиотерапия ли?

— Да. — Упражненията бяха от един много специален тип. Но той не искаше да обяснява това на малката историчка, в очите на която грееше невинно женско любопитство. — Така кракът укрепва, но боли адски.

— По кой вулкан си се изкачвал?

— По който не трябваше. Карли, искам да ти помогна.

Тя имаше вид, сякаш се кани да продължи да пита къде и как е наранил крака си. Устните й се извиха в лека усмивка.

— Да ми помогнеш? Досега не бях чувала да му викат така.

Дан се разсмя и поклати глава.

— По дяволите, играеш си с мен. Мислех, че нищо вече не може да ме изкара от равновесие, но ти успяваш. — Преди тя да попита какво означава това, той продължи: — Какво точно ти каза губернаторът?

— Че ако публикувам нещо без писменото му разрешение, адвокатите му ще направят живота ми ад.

Дан повдигна вежди.

— Така ли го каза?

— Да. Не изглеждаше особено спокоен и овладян, когато го каза. Но аз го имам на запис, ако това има значение.

— Може и да има. Ще го прослушам, докато вечеряме.

— Тази вечер? — попита тя.

— Да. Освен ако нямаш други планове.

— Да си преглеждам бележките, докато хрупам бисквити и сирене, не се брои за планове.

— Уинифред осигури ли ти закуска или обяд? — попита той, сещайки се колко гладна беше Карли в деня, когато се запознаха.

— Аз всъщност обичам бисквити и сирене. И фъстъци и стафиди.

— Звучи като войнишки порцион. Компактно и не се нуждае от хладилник. По-лесно за храносмилане, по-безопасно и по-питателно, отколкото някоя змия.

— Ти войник ли си бил?

— От присъствието ти тук в архива заключавам, че няма да се откажеш от историята на Уинифред.

Карли прие смяната на темата невъзмутимо. С Дан човек трябваше да мисли бързо.

— Подписала съм договор. Ще го спазя, освен ако самата госпожица Уинифред не ми каже да спра.

Той се изсмя рязко.

— Не разчитай на това.

— Няма. Всъщност какво толкова стои между губернатора и Уинифред?

— Не знам.

— Не държа на твърди доказателства. Ще се задоволя и с клюки.

— Пак не мога да ти помогна. Лусия би могла. — Или майка му, ако можеше да я накара да говори за миналото. — Прислужниците дочуват доста неща. Хората са толкова свикнали с постоянното им влизане и излизане, че престават да им обръщат внимание.

Той хвана ръката й и я поведе към стълбите.

— Алма със сигурност няма да ми помогне — каза Карли, когато студеният въздух я обля.

— Защо?

— Тя ме намрази от пръв поглед.

— Странно.

Дворът бе оголен, само тук-там по сенчестите места се беше задържал сняг. Изсъхналите плевели от предното лято лежаха кафяви и сплескани върху мократа земя. Слънцето беше разтопило снега, но сега се задаваше нова буря. Дан отвори задната врата към офисите на вестника.

— Може би Алма мрази да й се отваря допълнително работа — каза Карли, докато вървеше пред Дан по коридора. — Не че съм й създала кой знае колко. Всичко, което получавам в къщата, всъщност си го осигурявам сама.

— Уинифред какво казва по въпроса?

— Не съм й казала. Тя си има достатъчно грижи на главата покрай сестра си. — Карли поклати глава при мисълта за тъжното отпуснато тяло, поддържано живо само благодарение на всеотдайността на Уинифред.

Докато отваряше входната врата на редакцията, Дан прибави лошото отношение на прислужницата към другите факти, натрупали се от момента, в който той се бе озовал край клисурата, за да гледа как погребват прадядо му, без да знае защо всъщност бе извървял пет километра, за да го направи.

Не искаше пак да се ангажира с живота. Да чувства, вместо да мисли. Но по някакъв начин Карли не му оставяше избор. Дан не знаеше дали това е добре или зле, но знаеше, че е съвсем реално.

Малкият й джип беше паркиран на половин пресечка разстояние, на една от тесните улици, които пресичаха Таос. Той хвана жената до себе си за ръка и я поведе по улицата.

— Сигурна ли си, че няма да се откажеш? — попита Дан.

— Да.

Той претегли отговора й. Не долови никакво колебание или слабост.

— Жалко, че в стаята ти има само едно легло, освен ако не предпочиташ да отидем у нас.

Карли спря и го изгледа войнствено.

— Не приемаш ли твърде много неща за даденост?

— Не. Ти го правиш. — Той дръпна ръката й и я поведе към джипа.

— Какво значи това?

— Приемаш, че един мъртъв плъх и една заплаха по телефона са най-лошото, което може да ти се случи. — Тя осъзна думите му и гневът на лицето й бе изместен от бледност. — При теб или при мен?

— Защо правиш това? — попита Карли.

— Какво правя?

— Помагаш ми.

— Ти беше единственият истински цвят на погребение то на Сенатора. Животът е скъпоценен, Каролина Мей. Ти го приемаш за даденост. Аз — не.

Тя не знаеше какво да каже, така че го последна мълчаливо, чудейки се как може неговата ръка да е толкова топла, а нейната — толкова студена.

Дан спря рязко и изруга тихо.

Карли проследи погледа му. Колата й беше някак странно наклонена, сякаш е паркирана на стълбище. В първия момент тя си помисли, че някой е изпуснал гумите й. После осъзна, че три от четирите й гуми са на рязани с нож. Парчета гума се виждаха разпръснати наоколо като късове черна плът. Предното стъкло бе изрисувано с червен спрей. Когато погледна вътре през отворената врата, Карли видя обляната с кървавочервена боя предна седалка.

Седалката на шофьора.

Тя преглътна внезапно появилата се сухота в устата й.

— При теб. Ако поканата още важи.