Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (42)

41

Таос

Петък вечерта

Карли се протегна, после се наведе над машината за четене на микрофилми и отново се зае със статиите за смъртта на Изобел Кастийо Куинтрел през 1880-а, когато тя е била едва на трийсет. Четейки между редовете, Карли разбра, че Изобел се бе омъжила само на петнайсет, през следващите петнайсет години бе родила три живи деца плюс десет преждевременно или мъртвородени бебета и всичко това бе изцедило силите й.

— И тогава е имало методи за предпазване от забременяване — каза тихо Карли в диктофона си. — Трябва да е било очевидно какво й причиняват бременностите. Защо не е… спряла? Била е дълбоко религиозна католичка?

Карли четеше бързо, търсейки фактите, които щяха да й трябват за историята.

— Изпреварена в смъртта от своята единствена сестра, Хуана де Кастийо и Кастийо, трагично починала при раждането на първото си дете през 1872-а. — Редакторският коментар: сестрите Кастийо са били изтощени от усиления труд и бременностите, а може би и техните родители са прекалили със сватбите между братовчеди. Или пък са се омъжили и забременели твърде рано. Интересно. Дали има проучване за връзката между ранните бракове и раждания и ранната смърт на жените?

Очите й обходиха текста, търсейки имената на хората, присъствали на погребението. Нямаше никакви познати имена, така че Карли премина към следващия материал от списъка си и започна да чете, като от време на време говореше в диктофона си. В книгата за рода Кастийо тя щеше да включи репродукции на статии и снимки от вестника и вече съставяше списък със статии, които искаше Дан да прехвърли на файлове. Сега се опитваше да придобие представа колко близки са били децата на сестрите Кастийо.

След два часа четене стана ясно, че основните събития — погребения, сватби, кръщенета, първи причастия — са били общи за първите братовчеди. В поколението след тях бе настъпило по-голямо разделение. Събирали се за някои погребения, но за нищо друго. Куинтрелови станали гръбнакът на оформящата се политическа система на Ню Мексико. Родовете Кастийо, Симънс и Сандовал си оставали стълбове на испанската общност, създавайки второ, почти паралелно правителство. Вместо данъци имало дарения. Вместо отглеждане на добитък — контрабанда. Вместо английски — испански и индиански езици.

Но и в двете култури е протичала една и съща кръв, едни и същи гени, едни и същи надежди, разочарования и радости.

Някакво вълнение се зароди в Карли. Тя забрави подробния списък, който бе съставила, и просто се наслади на преплетената история на семейството и Ню Мексико, оформяща се в главата й. Точно това обичаше в работата си — момента, когато хаосът от факти и въпроси преставаше да се вихри край нея и се подреждаше в матрицата на поколенията, сменящи се на фона на вечната земя и постоянно променящата се култура. Това искаше тя да даде на бъдещите поколения Куинтрел и Кастийо — разбирането, че всеки човек е част от верига, която се простира през вековете и води към бъдещето. Това беше…

Трясъкът от вратата на мазето стресна Карли и я изтръгна от мислите й.

— Рано се върна — каза тя, без да вдига глава от микрофилма, който четеше. — Или Гас пак е дошъл да ме нагледа?

— Продължавайте с предположенията.

Карли се обърна рязко и видя шериф Монтоя на метър и половина от себе си.

Не изглеждаше щастлив да е там.

Нейните чувства бяха същите.

— Добро утро — промълви тя хладно. — Или вече е следобед?

— Няма значение. Разбрах, че сте имали неприятности в ранчото „Куинтрел“ вчера.

Е, определено не си губи времето.

— Проблеми? — Тя сви рамене. — Нещо не ми понесе на стомаха. Повръщах.

— Ами вашият сиамски близнак, Дюран?

— Той също повръща. — Тя не каза нищо друго. Не й харесваше усещането, че я разпитват като престъпник за нещо, което не е искала и което едва не бе коствало живота й.

Шерифът свали шапката си и я удари в бедрото си. На пода се посипа сняг.

— Защо не ми казахте? — попита той рязко.

— От кога гражданите трябва да съобщават на ченгетата, че са повръщали?

— Не може да сте толкова глупава, на колкото се правите, госпожице Мей.

— О, ще се изненадаш — обади се Дан откъм стълбите. — Точно в момента из Таос се носи огромна доза глупост.

Монтоя се вцепени, после се обърна към Дан.

— Ти явно си поел двойна доза от нея. Какво, по дяволите, си правил с Армандо Сандовал?

Дан подсвирна леко.

— Имаш страхотни информатори, шерифе. Или Армандо сам ти разказа всичко?

Шерифът не отговори. Дан и не очакваше отговор.

— Е? — попита шерифът.

За пръв път от години Дан съжали, че вече няма федерални правомощия. Значката от ФБР беше нещо, което шерифът можеше да разбере. Но в момента Дан имаше само визитка, на която пишеше „Сейнт Килда Кънсалтинг“. Отдолу имаше безплатен телефонен номер.

Като вземеше предвид всичко, Дан се съмняваше шерифът да знае достатъчно за истинския свят, за да се впечатли от визитката.

— Никой не ми беше казал, че работиш на моя територия — каза шерифът. — Наистина се вбесявам от това колко сте арогантни вие, федералните.

Федералните? Карли повдигна вежди, но устата й остана затворена.

— Никой не ти е казал, защото вече не работя за федералните — обясни Дан.

— Тогава защо си говорил със Сандовал?

— Защо те интересува?

— Слушай…

— Не — прекъсна го Дан. — Ти слушай. Докато не се докаже в съда, че Армандо е наркотрафикант и убиец, той е уважаван гражданин.

Шерифът искаше да спори, но бе на губещата страна и го знаеше.

— Да ти е хрумвало, че може да съм в състояние да ти помогна?

— Не и след първото оплакване, което подадохме официално и което вие забравихте — каза Карли зад гърба му.

Скулите на шерифа под силно мургавата кожа пламнаха в тъмночервено.

— Имам достатъчно проблеми е богатите туристи — измърмори той, без да отделя очи от Дан. — Не ми трябва хленченето на едно местно момче, което си пъха носа, където не му е работата, и поради тази причина има неприятности.

— Карли не е местно момче. Тя не заслужаваше това, което й се случи.

Шериф Монтоя погледна през рамо към нея.

— Май някой иска да си тръгнете.

— Май — отвърна тя провлечено. — Обаче това е свободна страна. Нямам желание да си тръгвам.

Шерифът присви тъмните си очи.

— Госпожице Мей, в повечето случаи съм късметлия, ако имам по един заместник на всеки сто и петдесет квадратни километра. Ето колко свободна страна е това.

— Това заплаха ли е? — попита тя.

— Това е факт. Затова не ми се занимава с хора, които създават проблеми, а на вашето чело пише „проблеми“.

— Какво? А Армандо Сандовал не е от тези, които създават проблеми? — попита Карли слисана.

— Армандо Сандовал е дяволът, когото шерифът познава — обясни Дан. — Ако не беше Армандо, наркотрафикантите щяха да се избиват един друг, докато следващият шеф не се издигне до върха на помийната яма и не възцари отново мир. Докато Армандо си е на мястото, шерифът знае, че няма да се случи граждани на Таос да пострадат при кръстосан огън между наркотрафиканти, което означава, че гласоподавателите са щастливи, което означава, че шерифът няма да изгуби работата си. Това е ситуация, от която всички печелят, освен някой случаен външен човек, попаднал между зъбните колела.

Карли направи гримаса, сигурна, че тя е случайният външен човек, попаднал в месомелачката.

— Станал си много по-умен, отколкото беше — каза шерифът спокойно на Дан. Дан изчака. — Сега ми покажи колко си умен — продължи шерифът. — Вземи дамата и двамата отидете на една приятна ваканция на Бахамите.

— Чакайте мал… — започна Карли.

— Нямам достатъчно заместници, за да ви охраняват тук — каза шерифът и я прониза с черните си очи. — Докато стигна до дъното на историята с плъховете, боята и развалената храна, може да сте пострадали сериозно. Или да сте мъртва.