Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (47)

46

Кастийо Ридж

Петък вечерта

Двамата идват точно към мен.

Снайперистът бързо преценяваше ъглите за стрелба и пътищата за бягство. Трябваше да залегне и да ги изчака да дойдат с колата си от другата страна на клисурата. Такъв беше планът.

Планът не включваше той да вкочаняса, докато онези двамата фотографират гробовете и после се катерят към хребета. Ако трябваше да чака още, щеше да премръзне твърде много, за да стреля точно. Така някой можеше да умре, вместо просто да изгуби много кръв в снега.

Не че той имаше нещо против да убива — като всичко останало, и това ставаше по-лесно с всеки следващ път. Но смъртните случаи винаги се разследваха много по-задълбочено от случайните ловни „инциденти“.

Те продължаваха да вървят право към него. Още малко и трябваше да използва очите си вместо прибора за нощно виждане. В момента можеше да види само няколко квадратни сантиметра от мишената.

Най-после Карли и Дан завиха настрани, следвайки черната пътека, използвана от конете и кравите през лятото, когато ги пускаха на паша.

Снайперистът задиша малко по-спокойно, след като мишените му започнаха да се отдалечават. Осъзнавайки, че те ще изкачат целия път до билото на няколкостотин метра от него, той преизчисли ъглите и разстоянията.

После се усмихна. Ако спрат, за да се полюбуват на гледката, задачата му щеше да стане лесна като детска игра.

Почувствал се отново уверен, снайперистът застана в поза за стрелба. Само очите му не бяха готови. Отмести поглед от жертвите си, проследявайки ги с периферното си зрение. Животните, дори и питомните като хората, често усещаха втренчения в тях поглед.

А от това, което беше чувал за Дан Дюран, той изобщо не бе питомен.