Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (17)

16

Ранчото „Куинтрел“

Вторник сутринта

Джош Куинтрел затвори телефона и разтри челото си.

— Главоболие ли имаш, скъпи? — попита Ан.

Той вдигна поглед от бюрото си. Жена му, както винаги, бе живо въплъщение на богатство и класа. В момента беше облечена „небрежно“ с кожен панталон и ръчно изработени ботуши, дизайнерска риза за петстотин долара и дискретни бижута от „Тифани“ на ушите, китката и врата. Четирикаратов диамант блестеше до семплата брачна халка. Ако наоколо имаше някой фотограф, диамантът щеше да бъде заключен, а златната халка щеше да изпрати своето ненатрапчиво послание към избирателите, които обръщаха внимание на такива подробности: въпреки семейното богатство и високия политически пост, Джош и Ан не живеят в измислен свят.

— Той иска да увелича времето, което прекарвам на път — каза Джош.

Ан знаеше, че „той“ е Марк Рубин, ръководителят на кампанията на Джош и единственият човек, от когото Джош приемаше заповеди.

— Не е ли твърде скоро след погребението? — попита тя.

— И аз това му казах. Той каза, че вниманието на гласоподавателите не може да се задържи за дълго. Прекалено дълго съм отсъствал от общественото съзнание. Трябва да се озова на първите страници и да ме споменават в новините в шест.

— Можем да приготвим багажа и да потеглим още следобед.

— Ами Анди?

Тя се поколеба. Напрежението проряза дълбока линия между красиво оформените й вежди.

— Ще дойде с нас. Помисли върху думите ти и реши, че е най-добре за всички да се подложи на лечение.

— В превод това значи, че е опитал да изстиска нещо от теб и ти си му отказала.

Ан кимна рязко.

— Въпреки това мисля…

Той потисна изблика си на гняв и попита:

— Да?

— Аз… — Тя бавно поклати глава. — Аз съжалявам, че не може да стане по друг начин.

— Можеш ли да се сетиш за нещо, което не сме опитвали? — Говореше търпеливо, въпреки отчаянието, което разяждаше дупка в душата му всеки път, когато се замислеше за това как разглезеният му син бе пропилял постигнатото за цял един живот. За два живота, ако се броеше и този на Сенатора. — Пробвали сме с психоаналитици, лекарства, военни училища, колективни терапии, индивидуални терапии, физически изпитания, крясъци и разни шарлатани. Нищо не е помогнало. С възрастта все повече започва да ми прилича на Лиза. Див, безотговорен, опасен. Обречен и готов да повлече и всички след себе си. — Сълзите блеснаха в очите на Ан, но тя не възрази. — Знам, че звучи като отживелица — каза Джош бавно, — но мисля, че в кръвта на Куинтрелови има някакво лошо семе. И преди е имало особняци. Сенатора си е знаел работата, когато е отрязал Лиза. Тя е щяла да съсипе репутацията му.

— Да не би… — Ан преглътна трудно — … да обмисляш как законно да прекратиш връзките между нас и сина ни? Да се откажеш от него така, както Сенатора се е отказал от Лиза? Той поне… поне й е давал пари от време на време. Не е ли така?

Джош не отговори на изпълнения с надежда въпрос.

— Моля се Анди да се вземе в ръце. Надявам се ти да му помогнеш, като го оставиш да се справи сам. Той никога няма да стъпи на краката си, докато ти му даваш пари и го издържаш зад гърба ми.

Ан се изчерви.

— Правила съм го само когато…

— Всеки път, когато той се е доближавал до дъното — прекъсна я Джош студено. — Всеки път, когато се е налагало сам да си сърба попарата и да порасне.

— Не мога да го гледам как стои гладен!

Джош изсумтя.

— Това няма как да стане и ти го знаеш. Когато е трезвен, той може да очарова всекиго.

Пръстите й се сплетоха.

— Знам, че си прав. Просто… той беше такова сладко момченце.

— И Лиза е била красиво момиченце. Като възрастна, тя беше лъжкиня, курва и наркоманка. — Джош стана и отиде при Ан. Нуждаеше се от нея за предстоящата кампания, нуждаеше се от нея като първа дама, ако спечелеше. А имаше много добри шансове да постигне точно това. Другите кандидати от неговата партия щяха да отпаднат след първичните избори. Единственият му противник щеше да остане застаряващият вицепрезидент на един президент, когото никой вече не харесваше. — Не мога да се справя без теб. С мен ли си или не?

— С теб съм — прошепна тя.

Той кимна.

— Ти ще бъдеш най-красивата Първа дама в историята. Дизайнерите ще се редят на опашка, за да облечеш творенията им. Ще председателстваш комисии, ще общуваш с политици на партита и ще успееш да привлечеш вниманието на цялата нация към любимите си благотворител ни каузи.

Тя се усмихна.

— Очаквам това с нетърпение — комисиите, модните ревюта, баловете… Едно от първите неща, които трябва да направим, е да преустановим даренията на Сенатора, за да съставим свой собствен списък от организации, които да подпомагаме.

— Вече възложих това на Пийт.

— Може би някой по-влиятелен счетоводител… — започна тя. После забеляза Мелиса в коридора и продължи високо, за да покаже на Джош, че не са сами: — Сигурна съм, че Пийт ще свърши работата.

— Както винаги — кимна Джош и се обърна към коридора. — Какво има, Мелиса?

— Помоли ме да ти кажа, когато госпожица Уинифред и нейната лична историчка са заедно. В момента работят в апартамента на сестрите.